веднага излезе. Той изглеждаше силно разтревожен.
За всеобща изненада Джим беше уредил сметката си сам, включително всичкото пиене, което бе поръчвал в кръчмата, и след това бе отпътувал с незнайна цел, сбогувайки се накъсо с Матотаупа и художника. Преди да замине, той им беше дал да разберат, че инвестирал цирка с една „малка сума“ и че съветвал Матотаупа да приеме в цирка ангажимент срещу възнаграждение за през зимата. Той бил предложил на директора един благоприятен за двамата индианци договор и щял отново да се мерне през зимата в цирка. Копието от договора той беше оставил на художника. Най-важното условие в него беше определена сума като предплата.
— Какъв странен човек е този Джим — каза художникът. — Такъв един непроницаем.
Когато Дългото копие се върна и болният остана да си почине още няколко часа, преди да предприеме изморителното пътуване, Матотаупа и Харка се оттеглиха в своята стая. Двамата се излегнаха отново върху леглата и момчето разказа на баща си всичко, което беше преживяло по време на репетицията, тихо с малко думи.
После те лежаха два часа върху вълнените завивки и размишляваха заедно. Това действително беше съвместно размишление, тъй като те изхождаха от едни и същи предпоставки и мислите им се оформяха от едни и съши чувства и представи. След двучасово мълчание Матотаупа каза:
— Няма ти да го убиеш. Ти си дете. Аз ще го убия, щом падне снегът и отново се разтопи. Хау.
Един час по-късно Дългото копие повика двамата дакота. Файтонът чакаше вече пред вратата и художникът искаше да се сбогува. Болестта беше заангажирала всичките му мисли и го караше да се страхува. Той глътна някакво лекарство, което лекарят му беше предписал, и пи след това половин чаша вода. Цареше всеобща неловкост, както се случва, когато се осуетяват планове.
— Разбира се, моето решение си остава непроменено от настъпилата неприятна промяна — каза художникът. Той подръпваше нервно русата си брада. — Вие ще бъдете мои гости за през зимата, ти, Матотаупа, и ти, Харка. Ние не можем да проведем нашето съвместно пътуване през щатите и аз няма да имам възможност да ви скицирам и рисувам стотици пъти, както имах намерение. Ала аз притежавам малка къщичка край брега на океана и вие бихте могли да останете там, докато аз — да се надяваме! — оздравея наново. Затова, моля ви, пригответе конете си и вървете след моя файтон, както ще стори това и Дългото копие. По-сигурна свита не бих могъл да си пожелая.
— Дългото копие ще бъде достатъчно добра защита за теб и ние не желаем да ти бъдем в тежест — отвърна Матотаупа със своето естествено чувство за достойнство. — Ние ще вървим с цирка. Там има дакота, с които ние можем да се разбираме. Така ще научим още неща към тези, които научихме досега, и ще видим много градове. Белите мъже няма да могат да се отнасят с нас като с кучета, тъй като ще трябва да ни дадат предварително парите, с които ние ще можем да се справим и сами.
Художникът се противопостави, ала само слабо, защото болките го измъчваха и конете на файтона удряха с копитата си пред къщата.
— Сега ние ще се сбогуваме за втори път каза най-после той. След първото ни сбогуване се срещнахме отново случайно и за мое щастие в един момент, в който аз имах сериозна нужда от твоята помощ, Матотаупа. Ако сега трябва да се разделим отново, защото ти желаеш това, то аз все пак те моля да ми кажеш едно свое желание, преди да се разделим!
Матотаупа извади златното зърно от джоба си, което Харка беше намерил на реката край Черните хълмове и което Матотаупа беше глътнал в блокхауса, за да го скрие.
— Ето го отново това лъскаво камъче — каза той. — Аз искам да го подаря на Дългото копие за неговата огърлица. За мен не е добре да имам злато в себе си.
Дългото копие пое златното зърно мълчаливо, както индианците приемат подаръци. После той подаде на Матотаупа една малка тежка кесия.
— Прелетната птица и аз, Дългото копие, се опасявахме вече, че вие ще ни напуснете. Ето един малък подарък на раздяла, който ние двамата ви правим. Дано се случи да пожънете още много слава, така че вашите имена да се разнесат из прерията и Скалистите планини, пък и из градовете на белите мъже, като имената на смели и справедливи бойци. Аз казах, хау.
Опирайки се на Дългото копие и Матотаупа, художникът слезе по стълбата при файтона, добре охранените коне удряха съвсем нетърпеливо в земята. Той влезе във файтона, остави се да го завият със завивките и се излегна удобно върху меката седалка. Багажът вече беше подреден. Дългото копие даде още един път бакшиш на стопанина на хотела и на ваксаджията и повтори в присъствието на Матотаупа, че стаята и храната за конете на двамата индианци са предплатени за една седмица.
Наоколо стояха любопитни, една част от тях трябваше бързо да отскочат встрани, тъй като камшикът на кочияша изплющя и четворният впряг тръгна в бърз ход. Подкованите копита зачаткаха.
Дългото копие пришпори коня си, като водеше коня на художника за юздата. Товарните катъри те бяха продали преди това на собственика на странноприемницата.
Матотаупа и Харка проследиха още малко с поглед заминаващите. До кочияша седеше добре въоръжен мъж за охрана.
Когато двамата дакота отново се върнаха в своята стая, Матотаупа отвори кесията. Тя беше пълна със златни и сребърни долари. Харка разгледа релефния образ върху монетите. Беше един орел, хванал в ноктите си едно клонче и една светкавица.
— Гърмящата птица!
Двамата дакота не съжаляваха, задето бяха решили да останат. Най-голямото затруднение, което те трябваше да преодолеят най-напред, беше това, че не могат да разговарят свободно с белите. Наистина те вече разбираха доста от онова, което се казваше на английски, много повече, отколкото даваха да се разбере. Ала те съвсем нямаха навик да говорят. Трябваше сега преди всичко да се научат да разговарят, за да не се чувствуват зависими от онези, от които не можеха да очакват никакво приятелство.
Когато Матотаупа и Харка посетиха директорския фургон на цирка още същия ден, в който бяха заминали художникът и Дългото копие, те трябваше дълго да чакат.
Когато Матотаупа най-после успя да уреди двамата с Харка да бъдат приети от директора и надзирателя, надзирателят най-напред им каза, че договорът не може да влезе в сила, преди те да положат изпит. Матотаупа се държа така упорито, както се бе показал по време на преговорите за патроните с участника в боевете с петли Бил, та най-после силно разгневеният директор наруга надзирателя си:
— Какви са тия детинщини, глупости, несериозни приказки! Защо изобщо са допуснали тия индианци при мене! Нито имат номер, нито изобщо са готови, а пристигат при мене като Пилат Понтийски във вярата. Ако вие не почнете да се отнасяте по-добре към работата си, Елис, ще затворя цялото предприятие! Какво мога да предприема аз с подобни олицетворения на неспособността, каквито вие ми представяте!
— Дали ще трябва …
— Ще трябва да си държите устата и да се, махате оттук. Аз съм зает сега с паричните въпроси! След като се поразсъните малко, за да можете да разберете това, елате да ви кажа добро утро — а засега марш оттука!
— Докато вие успеете да намерите кредит и доброто си настроение! — отвърна подигравателно надзирателят.
Той беше шеф по кадрите, режисьор и надзирател на представленията едновременно, получаваше заплата само за надзирател и всички го и назоваваха така, за да не му дават възможност да предявява претенции за по-голяма заплата. Това не му пречеше обаче да бъде дясната ръка на директора, да живее със самочувствието, че е незаменим и да оставя всички нервни изблици на директора да минават край него, както дъждът се стича по непромокаема дреха.
Сега той изтика двамата дакота от фургона, сякаш те бяха влезли насила, и повика Буфало Бил. Две момчета, които работеха в конюшнята, и трима по-млади артисти, които бяха натоварени и с други задачи, излетяха веднага, за да доведат търсения. Когато дойде, той беше заедно с Пеещата стрела и помошник- надзирателя, за чийто джавкащ говор Харка си спомняше с неприятно чувство. Буфало Бил си даде вид, че не главният надзирател беше извикал него, а той беше поръчал на главния надзирател да се яви на аудиенция при него.
— Да се проверят тия индианци и ако ги бива за нещо, да се задържат! — каза главният надзирател със същото престорено превъзходство, поглеждайки отгоре надолу Матотаупа.
Бил засука единия си мустак, измери Матотаупа с поглед и заповяда на Пеещата стрела да
