Щеше ли да се яви ловецът на име Буфало Бил? Дали се беше върнал вече? Харка се интересуваше от него много повече, отколкото от господина във фрака, защото, макар той да беше дресирал своите красиви коне отлично, все пак нямаше нищо общо с прерията. Ала Бизоновия Бил — това дъхтеше на вятър, на простор, на покрити с кафява козина едри тела, вдигащи облаци пясък под краката си, препускайки. Не пясъка на манежа, примесен с трици, а истински облаци пясък над прерията. Харка си спомни стрелите, с които той бе набол един бизонов гръб. Оттогава не му се беше удавала възможност да преследва бизон. Ала сега беше есен и големите ловове предстояха. Обаче той, Харка, седеше тук в един огромен шатър, в който не миришеше на бизони, а смърдеше на обор.
Откъм входа за манежа влезе един мъж, тръгна по кръглата пътека, която минаваше зад ложите, и се спря край ложата, където седеше Харка. Момчето беше чуло това, ала съзнателно не се извърна, защото край него никой не биваше да помисли, че това го интересува. Човекът не каза нито дума, а се извърна и се отдалечи към входа за манежа. Харка, който погледна подир него, видя, че той беше облечен като каубой.
— Изплашихме го — каза Дългото копие. — Ти, мой по-възрастен братко, Прелетна птицо, навярно му се стори твърде скъпо облечен, Матотаупа твърде много горд, а Харка твърде упорит. Те ще проведат номера си без нас.
— Буфало Бил всеки случай това не беше — заключи Джим. — Ако той самият се е върнал, а ни изпраща тоя кривоглед слуга, за да ни огледа, тогава няма нужда да си прави илюзии, че ние ще се поддадем.
Едва човекът изчезна във входа зад манежа и музиката изсвири туш.
Група каубои влязоха на коне в манежа. Джим запляска по навик по бедрата си и зарева:
— Буфало Бил! Буфало Бил!
Почти никой от зрителите не знаеше това име, което няколко години по-късно щеше да стане толкова известно, ала викът на Джим беше достатъчен, за да убеди всички, че би трябвало да познават това име, ако искат да се представят за добре запознати с живота край границата и на Дивия Запад, и затова няколко групи млади хора също закрещяха:
— Буфало Бил! Буфало Бил!
Първият ездач, за когото се отнасяха възгласите, беше облечен скъпо, в най-фина кожа, с високи ботуши с обърнати кончове и с широкопола шапка на главата. Той поздравяваше с ръка като милостив цар своите поданици. Харка разглеждаше лицето му. То беше хубаво, тясно, носът силно извит, очите му бяха сини. Той имаше брада, ала различна от брадата на художника, имаше малка остра брадичка и мустаци. Какво ли не им идваше на ума на белите мъже! Каубоите, предвождани от Буфало Бил, започнаха своите игри. В тях нямаше нищо ново за Харка, ала момчетата яздеха действително добре и стреляха сигурно. Индианци нямаше сред тях.
Представлението завърши сред всеобщ шум, тропот на коне, вдигащи се на задните си крака, сред изстрели и викове. Публиката щедро аплодираше.
Когато каубойската трупа избърза навън през изхода от манежа, публиката се надигна и се заблъска към изхода.
Петимата мъже в ложата останаха седнали, докато потокът от зрители се изля навън. Лампите изгаснаха вече, когато и те най-после излязоха навън, прекосявайки празния салон. След всичките тези хора, музика, шум и вълнения сега мрачното помещение, тишината и празнотата правеха съвсем странно впечатление. На манежа прислужниците от конюшнята чистеха мръсотията заедно с триците и я прибираха с големи лопати.
Навън стояха все още групи хора. Повечето не искаха още да се приберат в къщи, а смятаха да влязат по кръчмите. Жени се караха с мъжете си да не отиват. Децата бяха уморени, някои по-мънички хленчеха.
Изведнъж се надигна шум, който привлече вниманието на всички. Пресеклив глас викаше полиция. Хората веднага се заблъскаха към мястото на новото произшествие. Пак настана бъркотия.
— Аз трябва непременно да видя какво става там! — каза Джим и изчезна сред тълпата.
Двамата дакота заедно с художника и Дългото копие останаха пред входа на цирка и зачакаха. Още никой от тях не разбираше какво всъщност се бе случило.
Джим обаче се върна скоро и каза ухилен:
— Ограбили са касата! Това се вика номер, уважаеми дами и господа, единствен, невиждан и неповторим, защото вътре наистина не е останало нито пени! Сензацията на вечерта, дума да няма.
— Къде е касиерката? — попита художникът.
— Хе, офейкала е! Или ти какво си мислиш! Може би, че се е превърнала в прелетна птица?
— Значи, не е убита?
— Хайде де! Не бива човек да мисли все страшни работи. Стават и други неща! Ала ударът си го бива, това е сигурно. След номера със зверовете тя вече беше разпродала билетите за четири вечерни и три следобедни представления. Само защото хората навън чуваха рева отвътре и искаха да си осигурят възможността сами да преживеят тази сензация на другия ден.
— И целият приход за четири дни е изчезнал?
— Всичките пари.
— Нима жената е била сама във вагона с касата? Никой ли де я е охранявал?
— Силно са я охранявали, разбира се. В град като този! Ала ония приятели са гледали и слушали повече да не им се случи нещо отвън. Кой ще обърне внимание, че касиерката е излязла за малко. Разбира се, тя е уредила бързо обира. Може би е дала пари на охраната.
— Как ще може циркът сега да храни животните, да плати на хората, наема за мястото… дали предприятието има влогове в банката?
— Какво ме интересува мене това. Ще вървим ли в хотела?
Малката група се запъти към хотела. По главната улица имаше голямо движение, дори по-шумно, отколкото през деня, и повечето магазини бяха все още отворени.
Когато Харка остана с баща си отново в малката хотелска стаичка и се излегна върху вълненото одеяло, едва не му се зави свят. Той се постара обаче веднага да заспи, тъй като смяташе да свърши много неща на другия ден. Не само мислеше да отиде пред тигровата клетка, а и да проследи дали индианците ще се върнат, или не. Той имаше свои предположения по въпроса за кражбата на касата, ала не ги сподели дори и с баща си.
През нощта Харка спа лошо, не защото нервите му не издържаха, а защото стайният въздух, с който той не беше свикнал, го измъчваше. В целия град според него миришеше неприятно, ала най-застоял беше въздухът в затворените помещения.
Шум в къщата го събуди още преди пукването на зората. Той чу някой да чука силно на вратата на съседната стая, където спяха художникът и Дългото копие, разпозна ядосания и уморен глас на художника, а след това тежки стъпки, които влязоха в другата стая, и два силни строги гласа. След известно време гласовете се успокоиха и двама мъже се отдалечиха отново с тежки стъпки. Изглежда, нито един бял човек не можеше да върви наистина тихо. Веднага след това художникът и Дългото копие влязоха при двамата дакота. Художникът беше сигурен, че индианците са чули шума в неговата стая и веднага започна да им обяснява какво се беше случило.
— Идва полиция. Разбира се, видели са Джим в цирка да седи в нашата ложа заедно с русата къдрава касиерка и са го заподозрели. Полицията ме попита какво знам за него. Аз не можех да кажа друго, освен че той наистина обича да шмекерува на дребно и да излъже по за няколко долара, ала общо взето ни е оказал твърде осезателна помощ в мрачния блокхаус на Бен. Освен това, както научих от полицаите, той притежавал в една малка частна банка тук в града доста голяма сума. Затова полицията ще го изключи от кръга на заподозрените злосторници.
— Джим тук ли е? — попита Матотаупа.
— Сигурно седи долу в кръчмата и пои всички до насита. Затова кръчмарят, изглежда, много държи на него. Сметката расте непрекъснато.
Художникът се усмихна иронично. Беше му ясно, че сметката се пишеше на негово, а не на Джимово име.
За спане вече не можеше да става дума. Дългото копие и двамата дакота си поръчаха обилна закуска в
