впечатление, ако не те намерят?
— Сега няма да направи впечатление.
Групата индианци обитаваха две собствени коли, отделени от останалите фургони за живеене с преграда. Прислужниците от конюшнята не обърнаха внимание къде отиват двамата дакота заедно с момчето. От решителния вид, с който тримата мъже минаха през преградата, всеки можеше да заключи, че им е било наредено или най-малкото разрешено да влязат там.
Групата индианци се бяха събрали всички в една от двете коли. Бяха десет души възрастни мъже, един старец, десет жени и момичета и пет деца. Наблъскани един до друг, те стояха в колата, чиято вътрешност представляваше само едно помещение. Бяха сгънали старателно завивките си за спане и ги бяха натрупали встрани една върху друга. Подът беше чист, както в родните типи.
За новодошлите остана малко свободно място. Харка затвори вратата след себе си.
— Ето ме — каза Матотаупа.
Най-старият излезе напред. Той изглеждаше съвсем стар. Може би беше преживял вече над сто лета. Беше съвсем сух. Кожата на лицето му се беше спаружила, нагъната на хиляди бръчки и бръчици, и само очите му изглеждаха истински живи. Той сигурно беше по-възрастен и от Хавандшита.
— Матотаупа — заговори той, — отворени ли са ушите ти? Аз чувам шума на Мисисипи и грохота, с който нейните води се разбиват в скалите. Не са минали още десет лета и зими, откакто аз хвърчах в кану по течението на реката през урвата. Вдъхваш ли ветровете, Матотаупа? Снегът в прериите и в горите се е разтопил, земята пие, тревата покълва и пъпките на дърветата се разпукват. Могат ли очите ти да виждат, Матотаупа? Пред тебе стоят десет души бойци от племето дакота. Те отново са стъпили на родна земя. Ала те са пленени и бити, както се хващат и бият вълци и лисици. Наши бащи, наши братя, синове и дъщери избягаха от белите преследвачи и се скриха в пустошта на север, в Канада. Ние бяхме разделени от тях, ала ние искаме да ги последваме. Пътят до тях сигурно не е далеч вече оттук. Какво ще ни посъветваш ти? Ние сме неспокойни като жадни биволи, които изведнъж са надушили вода.
— Става — отвърна Матотаупа, без да се подвоуми.
— Белите мъже ще искат да ни попречат.
— Те ще се опитат, ала вие трябва да бъдете хитри. Вие сте малко на брой. През нощта, докато трае представлението, или когато пукне зората, ще трябва да си отрежете косите — те пак ще ви пораснат! — ще трябва да облечете дрехи като белите мъже, а след това ще излезете и ще се пръснете. Вие познавате местността тук и бързо ще се намерите отново.
— Ние не разполагаме с дрехи като белите мъже.
— Пеещата стрела ще ви ги купи още днес. Аз ще му дам злато и сребро със знака на гърмящата птица.
— Тогава ние ще чакаме той да ни донесе такива дрехи.
— Хау. Ала и аз имам един въпрос към вас!
— Говори.
— Ще се съгласите ли вие и днес, този последен ден, да опетните името на дакота и да оставите белите хора да вярват, че измъчвате една девойка?
След този въпрос последва дълго мълчание.
— Какво трябва да сторят нашите мъже? — попита най-после старецът.
— Каквото аз ви заповядам. Тази вечер аз ще ви предвождам, когато ще спрете пощенската кола и ще измъкнете девойката.
— Хау, хау! Матотаупа ще бъде нашият вожд. Ние ще му се подчиним?
Старецът и Матотаупа изпушиха заедно една лула, макар че пушенето беше строго забранено в района на цирка. Ала Матотаупа имаше все още тютюн и огниво. Когато изпушиха лулата, Харка стоеше край момчетата, с които участвуваха заедно в номера с магаретата. Матотаупа подаде на Пеещата стрела няколко долара. При това той се ослуша, защото навън в района на цирка настана голямо раздвижване. Хора тичаха насам-натам, разнесоха се викове. Изглежда, търсеха някого. Затова Матотаупа и Харка побързаха да излязат от колата. До преградата, а също и на празното място пред нея все още нямаше никой и те можеха да избързат незабелязано до конюшните. Там разбраха какво беше предизвикало възбудата.
— Тигрицата е избягала! Тигра е избягала!
Харка изтича до клетките на хищниците, за да се убеди сам. Наистина Тигра не беше там. Клетката обаче беше добре затворена.
— Къде е звероукротителят? Роналд, Роналд!
Харка разсъждаваше. След репетицията дресьорът беше влязъл в своя фургон, момчето видя това. Оттам навярно можеше да се намери следа, която да ги насочи накъде да търсят. Докато момчето изтича към фургона, Матотаупа остана при конете в конюшнята. Ако тигрицата се разхождаше свободно наоколо, съществуваше опасност тя да нападне конете. Ала и двата мустанга още не проявяваха никакви признаци на безпокойство, те явно не надушваха хищник наблизо. Отдавна вече бяха навикнали с миризмата на клетките на хищниците, която през първите седмици сериозно ги безпокоеше.
Странно беше, че Франн Елис не се мяркаше никаде. Инак той беше вездесъщ. Може би обаче сега се беше скрил в директорския фургон.
Ако тигрицата вече беше избягала от района на цирка, трябваше да се предупреди полицията. Каква суматоха щеше да настане! И без това бъркотията беше достатъчно голяма, така че Пеещата стрела излезе незабелязано от цирка и отиде на пазар в града.
Харка вече беше стигнал до фургона на звероукротителя. Роналд, който се числеше към звездите на цирка, живееше самостоятелно в половин фургон. Момчето натисна бравата и тъй като вратата се отвори лесно, то влезе вътре. Затвори съвсем тихо вратата след себе си и остана неподвижно. До него стоеше главният надзирател.
Върху сгъваемото легло лежеше Роналд, все още в ризница. Той се беше облегнал на лакът. До него на леглото, което заплашваше всяка секунда да се разпадне, лежеше тигрицата. Тя беше сложила едната си лапа върху гърдите на мъжа, държеше главата си вдигната нагоре, а той я чешеше по шията. Тя затваряше доволно очи. Опашката й си играеше от задоволство. Тя тъкмо беше извила глава, защото чу Харка да влиза. При това погледът й отново падна върху лицето на Франк Елис. Тигрицата изфуча към него. Какви прекрасни зъби, снежнобели до дългия червен език! Съскането й напомняше джунглата и нощта.
Харка беше навел малко глава встрани и разглеждаше Франк Елис, който не беше по-висок от момчето. Двамата бяха високи един метър и седемдесет и два сантиметра. Елис беше блед и прозрачен като бял мрамор. В страните му сякаш нямаше нито капка кръв.
— Стойте съвсем спокойно, съвсем спокойно, Елис — каза дресьорът. — Не ви препоръчвам никак да направите и най-малкото движение. Звярът ще го забележи веднага и ще се хвърли върху вас, тогава сте загубен и аз за най-голямо свое съжаление ще се намеся твърде късно, за да мога вече да ви спася. Ала ако останете на мястото си като статуя, няма да ви се случи абсолютно нищо. А ние ще използуваме времето си. Аз ще мога да ви кажа туй-онуй! Ала, моля, не ми отговаряйте, защото Тигра изпитва отвращение от вашия глас, всяка ваша дума би могла ла я раздразни за непредвидени действия. Та какво всъщност исках да ви кажа: аз действително не знам кой е пуснал Тигра да избяга. Аз не съм сомнамбул, ако съм го сторил, навярно бих си спомнил това. Така или иначе, тя дойде в моя фургон. Животното е интелигентно, нали? Представете си какво би станало, ако тя бе разкъсала нашите най-хубави коне. Можете ли да си представите такъв ужас! Ала тя дойде при мен. Непокорният обитател на бенгалската джунгла като домашна котка! Това е единствено по рода си, неповторимо, сензация на сензациите! Не мислите ли и вие така? Вие би трябвало да се занимаете малко повече с психологията на животните, Елис, всъщност вие нямате понятие от нищо. Вие искате животните да реват, да съскат и да се зъбят, защото вие печелите пари от това, ала защо животните съскат и какво минава през главата на подобно животно, това вие никога не знаете. Вие нямате никакво отношение към животните. Тази заран например нашето раирано котенце действително искаше да ме нападне изотзад и да ми свети маслото, защото беше много ядосано. Не вярвате ли? Затуй, защото никога нищо не разбирате, затова и всякога вземате погрешни решения. Как смятате, не би ли било добре да представим тази вечер номера, който тъкмо сега се разиграва пред очите ви? Аз ви гарантирам пълен успех и ще изляза наистина с „голи гърди“. Както обичате, господин Елис, както обичате. Ще си позволя да прибавя още един малък съвет! По-добре недейте нанася побой тази вечер на
