животното, което напразно се мъчеше да се освободи. Но тъй като беше силно, щеше да повлече Бакстър, ако Гордън, Уилкокс и Сървис не бяха уловили края на ласото, което успяха да омотаят около дънера на едно дърво.
Почти веднага Уеб и Крос излязоха от гората, следвани от Донифан, който се провикна с недоволен тон:
— Проклето животно! Как не можах да го улуча!
— А Бакстър го улучи — отговори Сървис, — и е живо и здраво в ръцете ни!
— Все едно, щом така или иначе ще трябва да го убием — отвърна Донифан.
— Да го убием ли — подхвана Гордън, — да го убием сега, когато ни идва тъкмо навреме, за да ни служи за впрегатно добиче?
— Това животно ли?! — възкликна Сървис.
— То е гуанако — отвърна Гордъи, а гуанаките заемат видно място в южноамериканските стада!
Но колкото и полезно да беше това гуанако, в душата си Донифан искрено съжаляваше, че не го е убил. Ала не каза нищо и се приближи да разгледа този прекрасен образец на черманската фауна.
Макар че в естествената история гуанакото се причислява към семейство Камили, то никак не приличаше на животните с това название, толкова разпространени в Северна Африка. С тънката си шия, изящна глава, дълги и малко мършави крака — което показваше, че е много пъргаво животно, — с жълточервеникавата си козина, изпъстрена с бели петна, то би могло да се мери с най-добрите коне от американска порода. Навярно можеше да се използува за бърза езда, ако първо успееха да го опитомят, а после, да го обяздят, което изглежда се прави лесно в хасиендите на аржентинските пампаси.
Това животно е много боязливо, ала в случая не се и опитваше да се отскубне. Щом Бакстър отпусна примката, която стягаше шията му, лесно го поведе за ласото като с юлар.
Тази екскурзия северно от Фемили-лейк безспорно беше полезна за колонията. Гуанакото, планинската лама и двете й малки, откриването на чаеното дърво, на трулките, на алгаробите — заради всичко това заслужаваше да се устрои добро посрещане на Гордън и най-вече на Бакстър, който, лишен от суетността на Донифан, не се опитваше ни най-малко да се перчи със своите успехи.
Във всеки случай Гордън с голямо задоволство се убеди, че боласите и ласото ще вършат много полезна работа. Разбира се, при случай Донифан беше изкусен стрелец, на когото можеше да се разчита; но изкуството му винаги струваше хабене на известно количество барут и олово. Затова Гордън възнамеряваше да насърчава другарите си да използуват тия ловни принадлежности, с които индианците умеят да си служат така успешно.
Според картата трябваше да изминат още четири мили, за да стигнат до Френч-ден, и забързаха да бъдат там преди мръкване.
Наистина на Сървис много му се искаше да яхне гуанакото и да пристигне с този „великолепен бегач“. Но Гордън не му позволи това. По-добре да почакат, докато животното привикне да го яздят.
— Мисля, че няма да рита много — каза той. — Ако ли пък не желае да го яхаме, в което не вярвам, поне ще се съгласи да тегли количката ни! Така че имай търпение, Сървис, и не забравяй урока, който ти даде щраусът!
Към шест часа съзряха Френч-ден.
Малкият Костър, който играеше на Спорт-теръс, съобщи за приближаването на Гордън. Бриан и останалите тутакси побързаха да притичат и с радостни „ура“ приветствуваха завръщането на изследователите след няколкодневно отсъствие.
ВТОРА ЧАСТ
I
През отсъствието на Гордън всичко във Френч-ден бе вървяло добре. Вождът на малката колония можеше само да похвали Бриан, комуто малките засвидетелствуваха много искрена привързаност. Ако не беше надменният му и завистлив характер, Донифан също щеше да оцени достойно качествата на своя другар; но той не можеше да стори това, и поради влиянието, което бе установил над Уилкокс, Уеб и Крос, те с готовност го поддържаха, когато трябваше да се противопостави на младия французин, толкова различен по обноски и характер от другарите си от англосаксонско потекло.
Впрочем Бриан не обръщаше внимание на това. Той постъпваше така, както му повеляваше дългът, и никак не го беше грижа какво мислят за него. Най-много го безпокоеше необяснимото държане на братчето му.
Напоследък Бриан отново бе обсипал Жак с въпроси, но получи пак същия отговор:
— Не бате не! Нищо ми няма!
— Но защо не искаш да ми кажеш, Жак? — попита той. — Грешиш! Това ще облекчи и теб, и мен! Забелязвам, че ставаш все по-тъжен, все по-мрачен! Слушай! Аз съм по-голям от теб! Имам право да зная причината за болката ти! Какво те измъчва?
— Батко! — проговори най-после Жак, сякаш не можеше вече да издържа на някакво скрито угризение. — Искаш да знаеш какво съм направил ли? Ти може би ти ще ми простиш докато другите …
— Другите? Другите ли? — възкликна Бриан. — Какво искаш да кажеш, Жак?
От очите на детето бликнаха сълзи; но въпреки настояването на брат си то добави само:
— По-късно ще узнаеш по-късно!
Разбира се, този отговор засили тревогата на Бриан. Какво лошо се е случило с Жак? Той на всяка цена искаше да узнае. Така че щом Гордън се върна, Бриан му разказа за полупризнанията, които бе изтръгнал от братчето си, като го помоли дори да се намеси в тази работа.
— Няма смисъл — отвърна му разумно Гордън. — По-добре остави Жак да действува по своя инициатива! А колкото до това, какво е направил сигурно е някаква лудодория, чието значение преувеличава! Да почакаме сам да си признае!
На другия ден — 9 ноември — младите колонисти се заловиха отново за работа. А работата не беше малко. Преди всичко трябваше да задоволят исканията на Моко, чийто килер с провизии започваше да се изпразва, макар че няколко пъти се възползуваха от примките, опънати в околностите на Френч-ден. Всъщност им липсваше едър дивеч. Затова се налагаше да направят по-солидни капани, за да улавят в тях планински лами, пекари и гуасули, без да хабят нито зрънце олово, нито прашинка барут.
Именно с подобни неща бяха заети големите през целия месец ноември, съответствуващ на месец май в северното полукълбо.
Още с пристигането си гуанакото, планинската лама и двете й малки бяха настанени временно под най- близките до Френч-ден дървета. Там дълги въжета им позволяваха да се движат в известно пространство. Докато дните бяха дълги, това щеше да е достатъчно; но се налагаше преди настъпването на зимата да им построят по-удобен подслон. Ето защо Гордън реши в подножието на Окланд-хил, откъм езерото, на малко разстояние от вратата на залата, незабавно да се направи сайвант и обор, защитени с висока ограда.
Запретнаха се за работа и под ръководството на Бакстър се организира истинска работилница на открито. Удоволствие беше да гледаш как тези усърдни момчета боравеха повече или по-малко сръчно със сечивата, намерени в сандъка с дърводелски инструменти на шхуната, едни — с трион, други — с брадва или с тесла. Макар и понякога да разваляха работата, те не се отчайваха. Отрязани от корен дървета със средна дебелина и добре окастрени клони им осигуриха необходимия брой колци, за да оградят достатъчно голямо пространство, в което да могат да живеят свободно десетина животни. Тези дънери, забити здраво в земята и съединени помежду си с напречни греди, можеха да устоят на всякакви опити на хищни животни да ги съборят или преминат. Що се отнася до сайванта, той бе построен с материала от обшивката на „Слуи“; така младите дърводелци си спестиха труда да режат дърветата на дъски — работа, твърде трудна при тези условия. После застлаха покрива му с дебел насмолен брезент, за да бъде предпазен от бурите. Здрава,
