дебела постелка, която щеше често да се сменя, прясна храна от трева, мъх и листа, каквито имаше в изобилие — повече и не беше нужно за поддържането на домашните животни в добро състояние. Гарнет и Сървис, натоварени специално да се грижат за обора, скоро се оказаха възнаградени за усилията си, като видяха, че от ден на ден гуанакото и планинската лама все повече се опитомяват.
Не мина много и оборът прие нови гости. Най-напред едно второ гуанако, попаднало в един от капаните в гората, след това — двойка планински лами, мъжка и женска, които Бакстър улови с помощта на Уилкокс, който също започваше да си служи много умело с боласите. Имаше дори щраус нанду, който Фан настигна. Но личеше, че и с този щеше да стане същото, както с предишния. Въпреки доброто желание на Сървис, който продължаваше да упорствува, нищо не излизаше.
Разбира се, до завършването на заслона гуанакото и планинската лама всяка вечер се прибираха в склада. Крясъци на чакали, джавкане на лисици и рев на хищници се чуваха толкова близо до Френч-ден, че беше неблагоразумие да оставят тия животни навън.
Докато Гарнет и Сървис се занимаваха главно с животните, Уилкокс и неколцина от другарите му продължаваха да поставят примки и капани, които ходеха да проверяват всеки ден. Намери се работа и за двама от малките — Айвърсън и Дженкинс. За дроплите, фазаните, токачките и тинамусите трябваше да се построи птичарник, който Гордън разположи в един ъгъл на обора, и именно на тези деца се падна задачата да се грижат за него, и те вършеха това с голямо усърдие.
Така че Моко имаше сега на разположение не само млякото на ламите, но и яйцата на пернатото племе. И навярно много пъти щеше да приготвя своите специалитети, ако Гордън не му бе заръчал да пести захарта. Само в неделни и някои празнични дни на трапезата се появяваше някакво по-особено ядене, от което Доул и Костър лапаха лакомо.
Но щом не бяха в състояние да си произвеждат захар, не можеха ли да и намерят някакъв заместител? Сървис със своите Робинзоновцн в ръка твърдеше, че трябва просто да се търси. Така че Гордън се зае с това търсене и накрая сред гъсталаците на Трапс-уудс намери група дървета, които след три месеца през първите дни на есента, щяха да се покрият с великолепни пурпурни листа.
— Това е клен каза той, — дърво, което дава захар!
— Захарно дърво ли!? — възкликна Костър.
— Не, лакомнико! — отговори Гордън. — Казах: дърво, което дава захар! Така че не се облизвай!
Това беше едно от най-важните открития, направени от младите колонисти, откакто се бяха настанили във Френч-ден. Като сряза леко стъблата на тези кленове, Гордън получи гъста течност и когато този сок се втвърди, се образува захарно вещество. Макар и по съдържание на захар да отстъпваше иа сока па захарната тръстика и цвеклото, все пак това вещество беше ценно за нуждите на кухнята и във всеки случай по-добро от подобния продукт, който се извлича от брезата пролетно време.
Щом имаха захар, скоро щяха да имат и ликьор. По съвет на Гордън Моко се опита да постигне това чрез ферментация на зърна на трулка и алгароба. След като ги счука в каче с тежко дървено чукало, получи от тези зърна алкохолна течност, с която при липса на кленова захар можеха да подслаждат горещите си напитки. Що се отнася до набраните от чаеното дърво листа, трябваше да признаят, че те почти не отстъпваха на ароматното китайско растение. Затова при екскурзиите си из гората изследователите никога не пропущаха да си наберат от тях колкото се може повече.
С една дума, остров Черман осигуряваше на обитателите си, ако не изобилие, то поне най- необходимото. Единственото, което им липсваше и за което можеха да съжаляват, бяха пресните зеленчуци. Трябваше да се задоволяват със зеленчукови консерви; от тях имаха стотина кутии, икономисвани до максимум от Гордън. Наистина Бриан се опита да обработва подивелите индийски картофи, няколко стръка от които френският корабокрушенец бе посадил в подножието на скалата. Но нищо не излезе. За щастие целината — не бяха я забравили — растеше изобилно по бреговете на Фе-мили-лейк и тъй като нямаше защо да я икономисват, тя заместваше добре пресните зеленчуци.
Разбира се, когато настъпи отново хубавият сезон, мрежите, опънати през зимата по левия бряг на реката, се превърнаха в капани. Между другите птици в тях се улавяха малки яребици и късоклюнни гъски, идващи вероятно от земите, разположени в близост до острова.
Донифан от своя страна искаше много да изследва обширната област на Саут-мурс отвъд река Зеландия. Но беше опасно да се впуща през тия блата, залети в голямата си част от водите на езерото, които във време на разлив се смесваха с морската вода.
Уилкокс и Уеб хванаха също известен брой агути, големи колкото зайци, чието белезникаво месо, малко сухо, е нещо средно меледу заешко и свинско. Разбира се, трудно можеха да се настигнат тези бързоноги гризачи — дори с помощта на Фан. Все пак достатъчно беше да им изсвирят леко, когато се намираха в леговището си, за да ги привлекат до отвора и да ги уловят. Освен това няколко пъти младите ловци донесоха скунси, лакомци, зорили, които приличаха малко на куниците с хубавата си черна козина на бели ивици, но издаваха зловоние.
— Как могат да понасят такава миризма? — запита един ден Айвърсън.
— Ами въпрос на навик! — отговори Сървис.
Докато реката им доставяше „галаксии“, Фемили-лейк пък, населено с по-едри видове, им даваше между другото хубава пъстърва, която и при готвенето запазваше възсоления си вкус. Вярно, имаха винаги възможност да ходят да ловят сред водораслите на залива Слуи разните видове моруна, която се криеше там в изобилие. А после, когато сьомгата се опиташе да се изкачи срещу течението на река Зеландия, Моко щеше да се погрижи да се запаси с тази риба. Консервирана в сол, тя щеше да бъде отлична храна през зимния сезон.
По това време именно по молба на Гордън Бакстър се залови да измайстори лъкове от жилави ясенови клонки и стрели от камъш с гвоздей на върха. Благодарение на тях Уилкокс и Крос — най-сръчните след Донифан — можеха да убиват от време на време някакъв дребен дивеч.
Но макар че Гордън винаги възразяваше против прахосването на муниции, една случка го принуди да се отклони от обичайната си пестеливост.
Един ден — беше 7 декември — Донифан го дръпна настрана и му каза:
— Гордън, чакалите и лисиците не ни оставят на мира! Те идват нощем на глутници и унищожават не само мрежите ни, но и уловения в тях дивеч! Трябва веднъж завинаги да сложим край на това!
— Не може ли да им нагласим капани? — забеляза Гордън, схванал добре мисълта на другаря си.
— Капани ли? — отвърна Донифан, който продължавате да се отнася с презрение към такива първобитни средства за лов. — Капани! За чакали може да вършат работа: те са толкова глупави, че понякога се улавят. Но с лисиците е друго! Тези животни са много хитри и недоверчиви! Въпреки всички предпазни мерки на Уилкокс някоя нощ нашият заслон ще бъде опустошен и в птичарника няма да остане нито една птица!
— Е, щом се налага — отговори Гордън, — ще отпусна няколко дузини патрони. Само че внимавайте да не отидат на халос!
— Добре, Гордън, можеш да разчиташ на това! Довечера ще застанем в засада по пътя на тези животни и ще им устроим такова клане, че повече ияма да припарят насам!
Това изтребление беше крайно необходимо. Изглежда, че тукашните лисици, особено южноамериканските, надминават по хитрост европейските си посестрими. Действително те извършват непрекъснато опустошения около хасиендите, проявявайки такава находчивост, че прегризват кожените ремъци, с които конете или говедата са вързани на пасбищата.
Когато дойде нощта, Донифан, Бриан, Уилкокс, Бакстър, Уеб, Крос и Сървис застанаха по краищата на един „къвърт“ — така се наричат в Обединеното кралство големите пространства, обрасли с храсти и трънак. Този къвърт беше разположен близо до Трапс-уудс, откъм страната на езерото.
Фан не получи покапа да се присъедини към ловците. Той по-скоро щеше да им пречи, като предизвести лисиците за присъствието им. А и не ставаше въпрос да се търси следа. Дори като бяга, лисицата, не оставя подире си никаква миризма, или ако остави тя е толкова-слаба, че и най-добрите кучета не могат да я разпознаят.
Беше единайсет часът, когато Донифан и другарите му застанаха в засада между кичурите дива метла, които обграждаха мястото.
Нощта беше много тъмна.
Дълбоката тишина, несмущавана от ни най-слаб полъх на ветрец, позволяваше да се чува пълзенето на
