лисиците по сухата трева.
Малко след полунощ Донифан сигнализира за приближаването на цяла глутница от тези животни, които прекосяваха къвърта, за да утолят жаждата си от езерото.
Ловците чакаха с нетърпение да се съберат двайсетина, но за това беше нужно известно време, защото лисиците се поидвижваха предпазливо, като че ли бяха усетили засадата. Изведнъж по даден от Донифан знак екнаха няколко изстрела. Всички попаднаха в целта. Пет-шест лисици се търкулнаха на земята, а останалите, обезумели, се защураха ту надясно, ту наляво, но повечето бяха улучени смъртоносно.
Призори намериха една дузина от тия животни, проснати в тревата на къвърта. И тъй като това изтребление продължи три нощи поред, скоро малката колония се избави от тези опасни посещения, които застрашаваха обитателите на заслона. Отгоре на всичко се сдобиха с петдесетина хубави сивосребристи кожи, които било като килими, било като облекло увеличиха комфорта във Френч-ден.
На 15 декември предприеха голям поход до залива Слуи. Времето беше много хубаво, затова Гордън реши да участвуват всички; най-малките посрещнаха новината с голяма радост.
Като тръгнеха на разсъмване, по всяка вероятност щяха да успеят да се върнат до вечерта. Ако закъснееха по някаква причина, можеха да лагеруват в гората.
Главната цел на този поход беше лов на тюлени, които през студеното време посещаваха крайбрежието на Рек-коуст. Работата е там, че запасите от осветителен материал, който се изразходваше много през вечерите и нощите на тази дълга зима, бяха на привършване. От свещите, изработени от корабокрушенеца-французии, оставаха само две-три дузини. А маслото в буренцата на „Слуи“, което служеше за подхранване на фенерите в залата, беше почти изразходвано, и това безпокоеше сериозно предвидливия Гордън.
Разбира се, Моко можеше да отделя значително количество мазнина, която получаваше от дивеча — преживни, гризачи и птици; но поради ежедневната консумация вероятно тя щеше да се свърши бързо. А нямаше ли начин да се замести с вещество, което природата би дала в готов или почти готов вид? Дали ако липсва растително масло, малката колония не можеше да си осигури, така да се каже, неограничен запас от животински мазнини?
Да, несъмнено, ако ловците успееха да убият известен брой от тези тюлени, от тия морски лъвове с кожуси, които идваха да лудуват из подводните скали на залива Слуи през топлия сезон. Трябваше дори да побързат, защото тези земноводни скоро щяха да се оттеглят в по-южните води на антарктическия океан.
Така че проектираният поход имаше голямо значение и приготовленията за него бяха извършени по такъв начин, че да даде добри резултати.
От известно време Сървис и Гарнет се стараеха, и то с успех, да дресират двете гуанаки като впрегатни животни. Бакстър им бе измайсторил оглавник от трева, увита в дебело корабно платно, и при все че още не ги яздеха, поне можеха да ги впрягат в каручката. А това беше за предпочитане, отколкото да се впрягат те сами.
И тъй, тоя ден натовариха каручката е муниции, провизии и различни съдове, между другото един голям котел и половин дузина празни бурета, които щяха да върнат пълни с тюленова мас. Разбира се, беше по- добре да нарежат тези животни на място, отколкото да ги пренасят до Френч-ден, където щяха да развалят въздуха с лоши миризми.
Потеглиха при изгрев слънце и първите два часа се придвижваха без трудности. Колата не вървеше много бързо, понеже неравният терен по десния бряг на река Зеландия пречеше на гуанаките да я теглят добре. Но особено трудно стана, когато малката дружина трябваше да мине през гората, за да заобиколи тресавището Бог-уудс. Малките крачета на Доул и Костър се умориха. Тогава Гордън по молба на Бриан им разреши да се качат на колата, за да си починат, без да спират.
Към осем часа, докато каручката се влачеше с мъка покрай тресавището, виковете на Крос и Уеб, които вървяха малко напред, накараха да се завтече първо Донифан, а след него и другите.
На стотина крачки разстояние сред тинята на Бог-уудс се валяше огромно животно, което младият ловец позна, веднага. Това беше хипопотам, дебел и розов, който има щастието да се скрие под тресавището, преди да успеят да стрелят. А и каква ли полза от напразна стрелба!
— Какво е това голямо животно? — запита Доул, уплашен от самия му вид.
— Хипопотам — отговори му Гордън.
— Хипопотам?! Какво смешно име!
— То е нещо като речен кон — обади се Бриан.
— Но не прилича на кон! — забеляза уместно Костър.
— Не — възкликна Сървис, — според мен по-добре би било да се нарече свинопотам!
Тази забележка, нелишена от правдивост, предизвика весел смях сред малките.
Малко след десет часа сутринта Гордън излезе на пясъчния бряг на залива Слуи. Спряха на почивка край реката, на мястото, където бяха разположили първия си лагер при разглобяването на яхтата.
Там имате стотина тюлени, които подскачаха между скалите или се печаха на слънце. Някои дори играеха на пясъка, отсам рифовия пояс.
Тези земноводни изглежда не бяха свикнали с присъствието на хора. Може и да не бяха виждали никога човешко същество, защото корабокрушенецът-французин бе умрял преди повече от двайсет години. Ето защо най-старите от стадото не стояха на пост да бдят, макар че това е обичайна предпазна мярка на тия животни, които човекът преследва в арктическите или антарктическите райони. Все пак ловците трябваше да внимават да не ги подплашат преждевременно, защото за няколко мига щяха да избягат от това място.
Най-напред, щом се озоваха срещу залива Слуи, младите колонисти отправиха взор към хоризонта, разпрострял се толкова широко между Америкън-кейп и Фолс-сий-пойнт.
Морето беше съвсем пусто. Така още веднъж се убедиха, че тези краища отстоят далеч от морските пътища.
Можеше обаче да се случи някой кораб да мине край острова. Тогава един наблюдателен пост, разположен на билото на Окланд-хил или дори на върха па възвишението Фолс-сий-пойнт, от който би стърчало някое оръдие от шхуната, би свършил по-добра работа за привличаме на вниманието, отколкото сигналата мачта. Но това значеше да бъдат принудени да дежурят денонощно на този пост и следователно далеч от Френч-ден. Ето защо Гордъп сметна тази мярка за неприложима. Дори Бриан, когото въпросът за връщането в родината занимаваше непрекъснато, трябваше да се съгласи с него. Можеше само да се съжалява, че Френч-ден не се намира от тази страна на Окланд-хил, откъдето се виждаше заливът Слуи.
В момента, когато пладнешкото слънце вече мамеше тюлените да се пекат на брега, Гордън, Бриан, Донифан, Крос, Бакстър, Уеб, Уилкокс, Гарнет и Сървис, обядвали набързо, се приготвиха за лов. В това време Айвърсън, Дженкинс, Жак, Доул и Костър под надзора на Моко трябваше да останат в лагера заедно с Фан, когото не биваше да пускат сред стадото земноводни. Те щяха да пазят двете гуанаки, които взеха да пасат под първите дървета на гората.
Бяха донесли всички огнестрелни оръжия на колонията — пушки и револвери — с муниции в необходимото количество, конто Гордън този път пе пестеше, защото това беше от общ интерес.
Най-напред трябваше да се постараят да пресекат пътя за бягство на тюлените към морето. Донифан, комуто с готовност възложиха ръководството на цялата операция, се уговори с другарите си да се спуснат отново по реката до устието й под прикритието на високия бряг. После лесно можеха да се промъкнат покрай подводните скали така, че да обкръжат морския бряг в ниската му част.
Този план бе изпълнен с голяма предпазливост. Младите ловци, раздалечени на тридесет-четиридесет крачки един от друг, бързо образуваха полукръг между пясъчната ивица и морето.
Тогава по знак, даден от Донифан, всички се изправиха едновременно, екнаха гърмежи и всеки изстрел повали жертва.
Неулучените тюлени се вдигнаха, движейки опашката и плавниците си. Изплашени най-вече от трясъка на гърмежите, те се втурнаха със скокове към подводните скали.
Момчетата ги подгониха с револверни изстрели. Донифан, разпален от ловна страст, вършеше чудеса, а другарите му се мъчеха да му подражават според силите си.
Това изтребление трая само няколко минути, докато подгонените земноводни стигнаха до последните
