Опитът успя напълно; установиха, че при обикновен вятър хвърчилото вдига торба от дванайсет фунта. С кантарче, взето от „Слуи“, можаха да определят много точно теглото.
Тогава свалиха хвърчилото на земята и го сложиха легнало на Спорт-теръс.
Най-напред Бакстър заякчи рамката му с помощта на въжета, съединени в централен възел, както пръчките на чадър са свързани с пръстена, който се плъзга по дръжката. След това увеличи размерите му, като разшири рамката и добави нови платна. Тук Кейт се оказа много полезна. Във Френч-ден имаше и игли, и конци, а сръчната домакиня умееше да шие.
Ако Бриан или Бакстър бяха по-силни в механиката, при построяването на хвърчилото щяха да се съобразят с главните елементи — тегло, площ, център на тежестта, център на налягането на вятъра (който се бърка с центъра на повърхността) и най-носле мястото, за което е вързано въжето. След тези изчисления трябваше да определят подемната сила на хвърчилото и височината, която можеше да достигне. Освен това с изчисления щяха да узнаят каква здравина трябва да има въжето, за да издържи на обтягането — едно от най-важните условия, за да се осигури безопасността на наблюдателя.
За щастие, тънкото въже, взето от лота на шхуната, дълго най-малко две хиляди фута, се оказа тъкмо подходящо. Дори и при много силен вятър хвърчилото „тегли“ умерено, когато мястото за окачване на балансира е правилно избрано. Следователно трябваше да се определи с точност това място, от което зависи наклонът на хвърчилото спрямо посоката на вятъра и неговата устойчивост.
При новото си предназначение хвърчилото не трябваше вече да има опашка в долния си край — за голямо разочарование на Костър и Доул тя щеше да бъде безполезна; вдиганият товар беше достатъчен, за да не позволи „пикиране“.
След няколко опита Бриан и Бакстър забелязаха, че този товар трябва да се завърже на една трета от височината на рамката, като се прикрепи за някоя от напречните пръчки, които опъваха платното на ширина. Две въжета, вързани за тази пръчка, щяха да поддържат товара по такъв начин, че да виси на двайсетина фута отдолу.
Колкото до въжето, приготвиха едно с дължина около хиляда и двеста фута, което, като се приспаднеше извивката, можеше да вдигне хвърчилото на седемстотин-осемстотин фута.
И накрая, за да намалят до минимум опасността от падане, в случай че се скъсаше въжето или се счупеше рамката, решиха вдигането да се извърши над езерото. Разстоянието в хоризонтална посока, където хвърчилото щеше да падне, нямаше да бъде толкова значително, та един добър плувец да не може да стигне до западния бряг.
Когато приключиха с направата на хвърчилото, то имаше площ седемдесет квадратни метра и осмоъгълна форма, радиус близо петнайсет фута и всяка от страните — по около четири. Със здравата си рамка и непроницаемо от вятъра платно трябваше да вдига лесно тежест от сто — сто и двайсет фунта.
А гондолата, в която щеше да се настани наблюдателят, представляваше чисто и просто един плетен от върба кош. Той беше достатъчно дълбок, за да побере до подмишниците едно момче със среден ръст, достатъчно широк, за да се движи то свободно, достатъчно открит, за да може при нужда да се измъкне бързо.
Разбира се, тази работа не стана нито за един, нито дори за два дни. Започната на 5-и сутринта, тя бе завършена след обед на 7-и. Затова отложиха за вечерта подготвителния опит, който щеше да им помогне да определят подемната сила на хвърчилото и устойчивостта му във въздуха.
През тия последни дни не се случи нищо, което да промени положението. Няколко пъти ту едни, ту други оставаха дълги часове да наблюдават от скалата. Те не видяха нищо подозрително нито на север, от края на Трапс-уудс до Френч-ден, нито на юг, отвъд реката, нито на запад, към залива Слуи, нито около Фемили-лейк, където Уолстън би пожелал да отиде, преди да напусне острова. Никакъв гърмеж не се чу в околностите на Окланд-хил. Никакъв дим не се вдигна над хоризонта.
Следователно имаха ли основание Бриан и другарите му да се надяват, че тези злодеи са напуснали окончателно остров Черман? Ще могат ли най-после да се отдадат свободно на предишните си занимания?
Проектираният опит несъмнено щеше да покаже това.
Сега оставаше един последен въпрос: как настанилият се в гондолата ще сигнализира да го свалят на земята, когато сметне това за необходимо?
Ето какво обясни Бриан, когато Донифан и Гордън го запитаха за това.
— Светлинен сигнал е невъзможен — отговори Бриан, — защото има опасност да бъде забелязан от Уолстън. Затова двамата с Бакстър намислихме следното. Една връв, дълга колкото въжето на хвърчилото, предварително вдяната в оловна топка, пробита в средата, ще бъде вързана с единия край за гондолата, а някой от нас ще държи другия. Достатъчно е да се плъзне тази топка по връвта, за да се даде сигнал за смъкване на хвърчилото.
— Добре измислено! — отвърна Донифан.
След като всичко бе уговорено, оставаше само да пристъпят, към предварителния опит. Месечината трябваше да изгрее едва към два часа след полунощ и имаше хубав вятър, който духаше от югозапад. Така че условията изглеждаха изключително благоприятни за работа още същата вечер.
В девет часа беше съвсем тъмно. Няколко доста гъсти облака се носеха по беззвездното небе. На каквато и височини да се издигнеше хвърчилото, то не можеше да бъде забелязано дори в околностите на Френч-ден.
И големи, и малки трябваше да присъствуват на този опит и тъй като той щеше да бъде пробен и не криеше опасности, те щяха да следят различните му перипетии повече с удоволствие, отколкото с вълнение.
Брашпилът на „Слуи“ бе сложен в средата на Спорт-теръс и закрепен здраво за земята, за да устоява на тегленето на хвърчилото. Дългото въже, грижливо навито, бе разположено по такъв начин, че да се развива лесно едновременно с връвта, предназначена да дава сигнал. В гондолата Бриан бе поставил торба пръст, която тежеше точно сто и тридесет фунта — товар, превишаващ теглото на най-тежкия от другарите му.
Донифан, Бакстър, Уилкокс и Уеб застанаха до хвърчилото, проснато на земята на сто крачки от брашпила. По команда на Бриан те трябваше да го вдигат малко по малко с помощта на въжетата, вързани за напречните пръчки на рамката. Щом подхванато от вятъра, заемеше нужния наклон според положението на балансира, Бриан, Гордън, Сървис, Крос и Гарнет, определени да управляват брашпила, щяха да започнат да отпускат въжето в зависимост от вдигането на хвърчилото във въздуха.
— Внимание! — извика Бриан.
— Ние сме готови! — отговори Донифан.
— Почвайте!
Хвърчилото се заиздига малко по малко, потрепери от вятъра и се наклони по посоката му.
— Отпущайте! Отпущайте! — закрещя Уилкокс.
И брашпилът, дърпан от въжето, взе тутакси да се върти, докато хвърчилото и гондолата се издигаха бавно в простора.
Макар че това беше непредпазливо, когато „Въздушният исполин“ се отдели от земята, екнаха гръмки „ура“. Но той почти веднага изчезна в мрака, за горчиво разочарование на Айвърсън, Дженкинс, Доул и Костър, които не искаха да го губят от очи, докато се полюшваше над Фемили-лейк. Това накара Кейт да им каже:
— Не се отчайвайте, папузите ми! Друг път, когато няма да има опасност, ще вдигнем вашия исполин посред бял ден и тогава, ако бъдете послушни, ще можете да му пращате картички!
Макар че вече не се виждаше, усещаше се, че хвърчилото дърпа равномерно — доказателство, че във високите слоеве духа постоянен вятър и че тегленето е умерено; доказателство също, че балансирът е разположен както трябва.
Бриан, желаейки демонстрацията да бъде убедителна, доколкото позволяваха обстоятелствата, остави въжето да се развие докрай. Тогава можа да определи степента на обтягане, която се оказа съвсем нормална. Брашпилът бе развил хиляда и двеста фута въже и по всяка вероятност апаратът се бе издигнал на седемстотин-осемстотин фута височина. Цялата тази маневра не бе отнела повече от десет минути.
След завършването на опита завъртяха ръчките на брашпила, за да навият въжето. Само че тази втора част от операцията се оказа много по-продължителна. Необходим беше не по-малко от час, за да се намотае
