хиляда и двеста фута въже.
Както става и при аеростат, приземяването на хвърчилото е винаги най-деликатната работа, ако искаме апаратът да слезе на земята, без да се удари. Но в тоя момент вятърът беше толкова постоянен, че и това завърши с пълен успех. Скоро платненият осмоъгълник се появи отново от мрака и падна меко на земята, почти на същото място, откъдето се бе издигнал.
Пристигането му бе посрещнато с „ура“, както бе приветствувано и неговото излитане.
Така че оставаше само да го задържат на земята, за да не го подхване вятърът. Затова Бакстър и Уилкокс предложиха да бдят над него до зори.
На другия ден, 8 ноември, в същия час трябваше да се проведе окончателният опит.
А сега чакаха само разпорежданията на Бриан, за да се приберат във Френч-ден.
Бриан не казваше нищо и изглеждаше потънал в дълбок размисъл.
За какво мислеше той? Дали за опасностите, свързани с полет, предприет в такива изключителни условия? Или пък за отговорността, която поемаше, като позволяваше на един от другарите си да се вдигне с тази гондола?
— Да се връщаме — каза Гордън. — Късно е.
— Момент — отвърна Бриан. — Гордън, Донифан, почакайте! Искам да направя едно предложение!
— Говори — рече Донифан.
— Току-що направихме опит с нашето хвърчило — поде Бриан — и този опит успя, защото обстоятелствата се оказаха благоприятни, вятърът беше нормален, нито много слаб, нито много силен. Но знаем ли какво ще бъде времето утре и ще ни позволява ли вятърът да задържаме хвърчилото над езерото? Ето защо ми се струва най-разумно да не отлагаме полета!
Наистина нямаше нищо по-разумно от това, щом бяха решили да опитат.
Обаче никой не отговори на неговото предложение. При тези рискове колебанието беше естествено — дори от страна на най-безстрашните.
И все пак, когато Бриан добави: „Кой иска да се вдигне?“, Жак каза бързо:
— Аз!
И почти веднага Донифан, Бакстър, Уилкокс, Крос и Сървис извикаха едновременно:
— Аз!
После настъпи мълчание, което Бриан не бързаше да наруши.
Пръв проговори Жак:
— Бате, на мен се полага да се нагърбя с тази работа! Да … на мен! Моля те! Позволи ми да замина!
— А защо именно ти, а не аз или някой друг? — възрази Доиифан.
— Да Защо? — попита Бакстър.
— Защото съм задължен! — отвърна Жак.
— Задължен ли си? — повтори Гордън.
— Да!
Гордън улови Бриан за ръката, сякаш искаше да го запита какво иска да каже Жак, и усети как тя потрепери в неговата. И ако нощта не беше толкова тъмна, щеше да види дори как пребледняха бузите на другаря му, щеше да види как клепките му се сведоха над навлажяените очи.
— Е, бате! — поде отново Жак с решителен тон, неочакван за дете на тази възраст.
— Отговори, Бриан! — каза Донифан. — Жак твърди, че имал право да свърши тази работа! Но нямаме ли и ние същото право като него? Какво е направил, за да го предявява?
— Какво съм направил ли — отвърна Жак, — какво съм направил ей сега ще ви кажа!
— Жак! — извика Бриан, който искаше да попречи на братчето си да говори.
— Не — продължи Жак със задавен от вълнение глас. — Остави ме да си призная! Много ми тежи! Гордън, Донифан, вие сте тук всички далеч от родителите си на този остров по моя вина единствен аз съм причината за това! „Слуи“ бе отнесена в открито море, защото от глупост не, на шега от вироглавство отвързах въжето, с което беше привързана за окландския кей! Да, на шега! А после, като видях, че яхтата тръгва, загубих ума и дума! Не извиках, когато още имаше време! И чак след един час посред нощ в открито море! Ах, простете ми, приятели, простете ми!
Горкото момче ридаеше; Кейт се опитваше да го утеши, но напразно.
— Добре, Жак! — каза тогава Бриан. — Ти призна вината си и сега искаш да рискуваш живота си, за да я изкупиш или поне да поправиш отчасти злото, което си причинил?
— А не го ли поправи вече? — възкликна Донифан, който проявяваше присъщото си великодушие. — Не се ли излага двайсет пъти на опасност, за да ни бъде полезен! Ех, Бриан, чак сега разбирам защо предлагаше все братчето си, когато имаше някаква опасност, и защо Жак беше винаги готов да се жертвува! Значи затова тръгна да търси двама ни с Крос сред мъглата с риск за живота си! Да, приятелю Жак, ние на драго сърце ти прощаваме и повече не е нужно да изкупваш вината си!
Всички наобиколиха Жак, хващаха го за ръцете, ала гърдите му не преставаха да се разтърсват от ридания. Сега вече знаеха защо това дете, най-веселото в целия пансион „Черман“, един от най-големите палавници, бе станало толкова тъжно и все гледаше да страни от тях! После, по заповед на брат му, но най-вече по собствено желание бе изкупувал вината си всеки път, когато имаше някаква опасност! И смяташе, че още не е направил достатъчно! Искаше да продължава да се жертвува за другите! И щом възвърна способността си да говори, заяви:
— Виждате ли, аз единствен аз трябва да замина! Нали, бате?
— Добре, Жак, добре! — повтори Бриан, прегръщайки братчето си.
Напразно се опитваха Донифан и останалите да го разубедят: след направеното признание Жак държеше твърдо на правото си. Не можеха да сторят нищо друго, освен да го оставят да се отдаде на волята на вятъра, а той като че ли се засилваше.
Жак стисна ръцете на другарите си. После, готов да заеме мястото си в гондолата, от която току-що бяха извадили торбата с пръст, той се обърна отново към Бриан. Брат му стоеше неподвижен на няколко крачки зад брашпила.
— Дай да те целуна, бате! — каза Жак.
— Добре! Целуни ме! — отвърна Бриан, подтискайки вълнението си. — Или по-добре нека аз да те целуна защото аз ще полетя!
— Ти? — възкликна Жак.
— Ти ти? — повториха Донифан и Сървис.
— Да аз. Все едно е дали вината на Жак ще бъде изкупена от него или от неговия брат! Всъщност, когато ми хрумна идеята за този опит, нима можехте да предположите, че възнамерявам да предоставя на друг да я изпълни?
— Бате — извика Жак, — моля ти се!
— Не, Жак!
— Тогава — каза Донифан — аз на свой ред предявявам това право.
— Не, Донифан! — отвърна Бриан с тон, който не търпеше възражение. — Аз ще полетя! Такова е моето желание!
— Знаех, че ще постъпиш така, Бриан! — каза Гордън, стискайки ръката на другаря си.
При тия думи Бриан се качи в гондолата и когато се настани удобно, заповяда да вдигнат хвърчилото.
Наклонено по посока на вятъра, отначало то се издигна бавно; после Бакстър, Уилкокс, Крос и Сървис, застанали до брашпила, започнаха да размотават въжето му, докато Гърнет, който държеше сигналната връв я отпускаше между пръстите си.
След десет секунди „Въздушният исполин“ изчезна в мрака, този път не сред възгласи „ура“, които бяха съпровождали пробния му полет, а сред дълбоко мълчание.
С него бе изчезнал и безстрашният вожд на този малък свят, благородният Бриан.
Междувременно хвърчилото се издигаше равномерно бавно. Постоянният вятър му осигуряваше отлична устойчивост. То едва се поклащаше насам-натам. Бриан не усещаше сътресения, които биха направили положението му по-опасно. Затова стоеше неподвижно, уловен с две ръце за въжетата, поддържащи гондолата, която се полюшваше леко като люлка.
