Нямаше никакво съмнение, че гуанакото е улучено от някой от матросите на „Севърн“, защото нито Донифан, нито който и да било друг не беше стрелял повече от месец. Но трябваше да се разбере кога и на кое място гуанакото е било улучено.
След като обсъдиха всички хипотези, стигнаха до извода, че това трябва да е станало само преди пет- шест часа — време, необходимо на животното, за да прекоси дюните и да стигне на няколко крачки от реката. Следователно можеше да се предположи, че сутринта някой от хората на Уолстън, тръгнал на лов, се е приближил до южния край на Фемили-лейк и че бандата, след като е преминала Ист-ривър, малко по малко напредва към Френч-ден.
Така положението се влошаваше, макар че може би нямаше още непосредствена опасност. Работата е там, че в южната част на острова се простираше обширна равнина, пресичана от потоци, изпъстрена с езерца и покрита с дюни, където дивечът едва ли е достатъчен за ежедневната прехрана на бандата. Така че Уолстън вероятно не се е впуснал през Даунс-ленд. Не бяха чули и никакъв подозрителен изстрел, който вятърът би донесъл до Спорт-теръс, и можеха да се надяват, че местоположението на Френч-ден все още не е открито.
Все пак трябваше да се вземат още по-строги предпазни мерки. Нападение можеше да се отблъсне единствено при условие, че младите колонисти не бъдат издебнати извън Залата.
След три дена едно по-значително обстоятелство засили опасенията и всички бяха принудени да признаят, че сигурността им е вече непосредствено застрашена.
На 24-и към девет часа сутринта Бриан и Гордън бяха се прехвърлили отвъд река Зеландия, за да проверят дали няма възможност да се направи нещо като насип през тясната пътека, която лъкатушеше между езерото и блатото. Под прикритието на този насип Донифан и най-добрите стрелци лесно и бързо можеха да застанат в засада, в случай че се забележеше навреме приближаването на Уолстън.
Двамата се намираха най-много на триста крачки отвъд реката, когато Бриан настъпи някакъв предмет и го смачка. Той не му обърна внимание, мислейки го за една от безбройните раковини, изхвърляни от силните приливи, които заливаха равнината на Саут-мурс. Но-Гордън, който вървеше отзад, се спря и каза:
— Чакай, Бриан, почакай де!
— Какво има?
Гордън се наведе и вдигна смачкания предмет.
— Гледай! — рече той.
— Но това не е раковина — отвърна Бриан, — а …
— Лула!
И наистина Гордън държеше в ръка възчерна лула с тръбица, счупена до гърнето.
— Тъй като никой от нас не пуши — каза Гордън, — значи тази лула е била загубена от …
— Някой от бандата — допълни Бриан, — освен ако не е принадлежала на френския корабокрушенец, дошъл преди нас на остров Черман.
Не, тази лула, явно счупена неотдавна, не можеше да е принадлежала на Франсоа Бодоан, умрял преди повече от двайсет години. Наскоро някой я беше изтървал точно на това място и ето доказателството — в лулата имаше още малко тютюн. Значи преди няколко дни, а може би преди няколко часа някой от другарите на Уолстън или самият Уолстън беше стигнал до тоя бряг на Фемили-лейк.
Гордън и Бриан се върнаха веднага във Фреич-ден. Там Кейт, на която Бриан показа гърнето на лулата, потвърди, че я е виждала в ръцете на Уолстън.
Така не остана никакво съмнение, че злодеите са заобиколили края на езерото. През нощта може да са стигнали чак до брега на река Зеландия. И ако са забелязали Френч-ден, ако Уолстън е разбрал какви са обитателите на малката колония, дали нямаше да се сети, че там има сечива, инструменти, муниции, провизии — изобщо всичко, което му липсва, и че шестима силни мъже лесно могат да се справят с петнайсет малки момчета — особено ако успеят да ги нападнат ненадейно?
Във всеки случай нямаше вече никакво съмнение, че бандата се приближава все повече и повече.
С оглед на опасностите Бриан в съгласие с другарите си се постара да организира по-зорко бдене. През деня на върха на Окланд-хил стоеше непрекъснато наблюдателен пост, за да сигнализира незабавно за всякакво подозрително приближаване откъм блатото, откъм Трапс-уудс или откъм езерото. През нощта двама от големите трябваше да пазят входа на Залата и на Склада и да следят шумовете отвън. Двете врати бяха подсилени с подпорни греди и за миг можеха да се барикадират с големите, камъни, струпани във Френч-ден. А тесните прозорци, пробити в стената, служеха за амбразури на двете малки оръдия, едното от които щеше да защищава страната откъм река Зеландия, а другото — страната откъм Фемили-лейк. Освен това пушките и револверите бяха готови за стрелба при най-малката тревога.
Разбира се, Кейт одобряваше всички тия мерки. Тази енергична жена внимаваше да не издава безпокойството си — уви, напълно основателно! — когато мислеше за рисковете на едно сблъскване с моряците от „Севърн“. Тя познаваше тези хора и главатаря им. Макар и недостатъчно въоръжени, нямаше ли да ги изненадат въпреки най-строгата бдителност? И с тях ще трябва да се бият няколко малки момчета, най-голямото от които още не бе навършило шестнайсет години! Наистина, борбата щеше да бъде твърде неравна! Ах, защо не е тук храбрият Ивънс! Защо не бе избягал с Кейт! Може би той щеше да съумее по- добре да организира отбраната, така че Френч-ден да устои на атаките на Уолстън.
За нещастие Ивънс сигурно е под строг надзор, ако другарите му вече не са се отървали от него като опасен свидетел, от когото вече не се нуждаят.
Такива бяха размишленията на Кейт. Тя се страхуваше не за себе си, а за тия деца, над които бдеше непрестанно, добре подпомагана от Моко, а той не й отстъпваше по самоотверженост.
Беше 27 ноември. От два дни цареше задушлива горещина. Големи облаци се носеха тежко над острова и няколко далечни гръмотевици предвещаваха буря. Барометърът също показваше предстояща борба между стихиите.
Тази вечер Бриан и другарите му се прибраха в залата по-рано от обикновено, след като от предпазливост — както правеха от известно време — домъкнаха яла в Склада. После залостиха добре вратите, прочетоха молитвата, спомняйки си за своите семейства „там“, и не им оставаше нищо друго, освен да чакат да ги обори сънят.
Към девет и половина часа бурята вилнееше с цялата си сила. Залата се осветяваше от яркия отблясък на светкавиците, който проникваше през амбразурите. Непрекъснато се раздаваха гръмотевици; като че целият Окланд-хил трепереше сред този оглушителен грохот. Това беше едно от ония атмосферни явления, които, макар и без дъжд и вятър, пак са страшни, защото неподвижните облаци изпразват на едно място всичкото натрупало се в тях електричество и често цяла нощ не е достатъчна, за да го изчерпи.
Костър, Доул, Айвърсън и Дженкинс, сгушени на койките си, подскачаха при ужасното пращене, подобно на съдиране на платно, което предшествуваше тези светкавици. Но в непоклатимата пещера нямаше от какво да се страхуват. Гръмотевицата можеше да удари двайсет пъти, сто пъти хребета на скалата! Тя не можеше да мине през дебелите стени на Френч-ден, непроницаеми за електрическия ток и недостъпни за бурите. От време на време Бриан, Донифан или Бакстър ставаха, пооткрехваха вратата и като хвърляха бърз поглед навън, веднага се връщаха, заслепени от светкавиците. Цялото пространство гореше, и по езерото, в което се отразяваха небесните мълнии, сякаш се търкаляше огромна маса от пламъци.
От десет до единайсет часа светкавиците и гръмотевиците не престанаха нито за миг. Едва малко преди полунощ започна да утихва. Гръмотевиците ставаха все по-редки, по-далечни и по-приглушени. Тогава задуха вятър, подгони облаците, надвиснали над земята, и скоро рукна проливен дъжд.
Малките започнаха да се успокояват. Две-три главици, скрити под одеялата, се престрашиха да надзърнат, макар че беше време всички да спят. Бриан и останалите, след като взеха обичайните предпазни мерки, също се приготвиха да си лягат, когато изведнъж Фан даде явни признацина необяснимо безпокойство. Той се изправяше на задните си крака, хвърляше се към вратата на Залата, ръмжеше глухо и проточено.
— Дали Фан е усетил нещо? — каза Донифан, опитвайки се да успокои кучето.
— Много пъти вече сме го виждали да се държи така особено — забеляза Бакстър — и умното животно никога не се е лъгало!
— Преди да си легнем, трябва да разберем какво значи това! — добави Гордън.
— Добре — рече Бриан, — но никой да не излиза и да бъдем готови да се защищаваме!
Всеки взе пушката или револвера си. После Донифан се приближи до входа на Залата, а Моко — до
