— Отлично! — рече Ивънс. — Продължавам. Един час след като напуснахме лодката, стигнахме до някаква гора и там се настанихме да лагеруваме. На другия ден и през следващите няколко дни се връщахме на мястото, където бе заседнала лодката, и се опитвахме да я поправим; но тъй като нямахме други сечива, освен една обикновена брадва, невъзможно беше да сменим разкъсаната обшивка и да направим лодката годна за плаване по море дори на малко разстояние. Пък и там беше много неудобно за такава работа.
Затова тръгнахме да търсим друго място за лагер в не толкова пуста местност, където с лов да можем да осигуряваме прехраната си и същевременно ще бъдем близо до река, от която да се снабдяваме с прясна вода, защото запасите ни се бяха напълно изчерпили. След като извървяхме десетина мили край брега, стигнахме до една речица …
— Ист-ривър! — каза Сървис.
— Добре, нека бъде Ист-ривър! — съгласи се Ивънс. — Там, в дъното на голям залив …
— Дисепшън-бей! — обади се Дженкинс.
— Добре, Дисепшън-бей. — усмихна се Ивънс. — Сред скалите имаше удобно убежище …
— Мечата скала! — извика Костър на свой ред.
— Добре, малкият, нека бъде Мечата скала! — отвърна Ивънс, кимвайки одобрително с глава. — Лесно можехме да се настаним на това място и ако домъкнехме лодката, която първата буря би разбила окончателно, може би щяхме да успеем да я поправим.
Затова се върнахме да търсим лодката и след като я облекчихме доколкото е възможно от товара й, спуснахме я отново във водата. После, като я теглехме с въже покрай брега, макар че водата стигаше до планшира и, успяхме да я домъкнем до залива, където сега е на сигурно място.
— Значи лодката е при Мечата скала? — попита Бриан.
— Да, момчето ми, и мисля, че ще може да се поправи ако разполагаме с необходимите инструменти …
— Но ние имаме такива инструменти, щурман Ивънс — побърза да отговори Донифан.
— Е, така и предположи Уолстън, когато случайно узна, че островът е обитаван и кои се намират на него!
— А как узна? — запита Гордън.
— Ето как — отговори Ивънс. — Преди осем дни Уолстън, другарите му и аз — защото никога не ме оставяха сам — тръгнахме на разузнаване през гората. След три-четири часа път срещу течението на Ист- ривър стигнахме бреговете на едно голямо езеро, откъдето изтичаше тази река. И на това място, представете си учудването ни, намерихме някакъв странен уред, паднал на брега Той представляваше нещо като скелет от тръстика, на който беше опънато платно.
— Нашето хвърчило! — възкликна Донифан.
— Нашето хвърчило, което падна в езерото — добави Бриан, — а вятърът го е домъкнал чак до там!
— А, хвърчило ли било? — запита Ивънс. — Честна дума, не се сетихме, и този уред много ни заинтригува! Във всеки случай той не се появи току-тъй! Беше изработен на острова! Нямаше никакво съмнение! Значи островът беше населен! Но от кого? Уолстън искаше на всяка цена да узнае. А пък аз от тоя ден реших, да бягам. Каквито и да бяха обитателите на тоя остров — дори и диваци, — те не можеха да бъдат по-лоши от убийците от „Севърн“! Но от този момент нататък аз бях под денонощно наблюдение!
— А как бе открита Френч-ден? — попита Бакстър.
— След малко ще чуете — отвърна Ивънс. — Но преди да продължа разказа си, кажете ми, момчета, за какво ви беше това огромно хвърчило? Сигнал ли давахте с него?
Гордън разправи на Ивънс за опита, с каква цел го бяха предприели, как Бриан бе рискувал живота си за спасението на всички и по какъв начин бе узкал, че Уолстън е още на острова.
— Вие сте смело момче! — каза Ивънс, като улови ръката на Бриан и я раздруса дружелюбно.
След това продължи:
— Разбирате ли, сега Уолстън имаше само една грижа: да узнае какви са обитателите на тоя остров. Ако са туземци, възможно е да се спогодим с тях? Ако са корабокрушенци, може би ще имат необходимите инструменти? В такъв случай няма да му откажат помощта си да поправи лодката, за да поеме отново по море.
И тъй, започна дирене — трябва да ви кажа, много предпазливо. Напредвахме малко по малко, като изследвахме горите по десния бряг на езерото, за да се приближим до южния му край. Но не забелязахме никакъв човек. Никакъв изстрел не се чуваше в тази част на острова.
— Защото никой от нас не се отдалечаваше вече от Френч-ден — каза Бриан, — а и стрелянето беше забранено!
— И все пак ви открихме! — продължи Ивънс. — Пък и не можеше да бъде другояче. Това стана през нощта на 23 срещу 24 ноември, когато един от другарите на Уолстън стигнал до Фреич-ден по южния бряг на езерото. За нещастие по едно време той забелязал светлина, която се процеждала през скалата — несъмнено светлината от вашия фенер блеснала за миг в открехнатата врата. На другия ден лично Уолстън тръгна насам и вечерта остана скрит във високите треви на няколко крачки от реката …
— Ние разбрахме — каза Бриан.
— Разбрахте ли?
— Да, защото на това място двамата с Гордън намерихме парчета от лула и Кейт позна, че това е лулата на Уолстън!
— Вярно! — потвърди Ивънс. — Уолстън я загуби точно тогава и когато се върна, много се ядосва. Но той вече знаеше за съществуването на малката колония. И наистина, докато стоял залегнал в тревата, забелязал повечето от вас — ходели сте назад-напред по десния бряг на реката. Просто деца, с които седем мъже лесно можеха да се справят; Уолстън се върна да съобщи на другарите си какво беше видял. От един разговор между него и. Брандт, който случайно дочух, разбрах какво се готви срещу Френч-ден.
— Зверове! — извика Кейт. — Не биха пожалили дори тия деца.
— Да, Кейт — отвърна Ивънс, — както не пожалиха капитана и пътниците на „Севърн“! Зверове! Правилно ги нарекохте, и ги предвожда най-жестокият измежду тях, Уолстън — дано не избегне възмездието за своите престъпления!
— Най-после, слава богу, успяхте да избягате, Ивънс! — рече Кейт.
— Да, Кейт. Преди дванайсетина часа можах да се възползувам от отсъствието на Уолстън и другите, които ме бяха оставили под надзора на Форбс и Рок. Моментът ми се стори удобен за бягство. Разчитах да заблудя тия двамата негодници или поне да ги изпреваря, ако упеех да взема известна преднина!
Беше около два часа сутринта, когато хукнах през гората Форбс и Рок почти ведн-ага откриха бягството ми и се втурнаха подире ми. Те бяха въоръжени с пушки Аз имах за защита само моряшкия си нож и краката си и се носех с бързината на делфин!
Преследването продължи цял ден. Като ударих косо през гората, аз стигнах левия бряг на езерото. Оставаше да го заобиколя, защото от дочутия разговор бях научил, че сте се настанили на бреговете на река, която тече на запад.
Откровено казано, никога в живота си не съм тичал така стремглаво и толкова продължително: през тоя ден изминах близо петнайсет мили! Но дявол да го вземе! Негодниците тичаха бързо като мен, а куршумите им летяха още по-бързо. Няколко пъти те изсвистяваха край ушите ми. Представете си! Аз знаех тяхната тайна! Ако им се изплъзнех, можех да ги издам! Трябваше да ме уловят на всяка цена! Вярно, ако нямаха огнестрелно оръжие, можех да ги причакам спокойно с нож в ръка! Или аз щях да ги убия, или те мен! Да, Кейт! Предпочитах да умра, но да не се върна в лагера при тия разбойници! Все пак се надявах, че с настъпването на нощта тази проклета гонитба ще спре! Ала надеждата ми не се сбъдна. Вече бях заобиколил завоя на езерото и се изкачвах от другата страна, а чувствувах, че Форбс и Рок са непрекъснато по петите ми. В тоя момент се разрази бурята, която назряваше от няколко часа. Тя затрудни преследването, защото само при светлината на светкавиците тия мерзавци можеха да ме забелязват между тръстиките на стръмния бряг. Най-после стигнах на стотина крачки от реката Ако успеех да я премина, тия негодници щяха да ме оставят на мира и можех да се смятам за спасен! Те никога не биха се осмелили да я прекосят, тъй като знаеха, че Френч-ден е близо.
Затова побягнах и тъкмо стигнах левия бряг на реката, една последна светкавица освети пространството. Тутакси екна гърмеж.
