не ги закачал никой, сякаш били потънали в блаженство, не били нито агресивни, нито застрашителни; напротив, в тях, между тях и покрай тях, по полянките и горите, всичко било потънало в приказна кротост; виждали ги как прегръщат малките на разни животни от всякакви видове и как ги кърмят като собствени деца, като дивите животни не им правели нищо лошо. Според твърденията на селяните и както на самите войници им се сторило, те живеели сякаш в друг свят с преоткрита съвършена хармония между всички живи същества, смесени ведно хора и животни, диви зверове, хищници, помирени с плячката си, редом едни до други, в обща радост, със сринати прегради, в дружба и мир. Самата земя била в съзвучие с тях. Щом я ударели с тирс, от нея избликвали извори с чиста вода, мляко, вино. Завърнал се златен век. Но щом се появили войниците, щом се опитали да проявят срещу жените насилие, веднага тези ангелски жени се превърнали в смъртоносни фурии. Пак с тирсовете си те се втурнали срещу войниците, разпръснали редиците им, удряли ги, убивали ги, настанала пълна паника.
Победа на благостта над насилието, на жените над мъжете, на дивото над гражданския ред. Пентей научава за това поражение в момента, когато Дионис е застанал усмихнат пред него. Пентей въплъщава гърка в най-добрата му форма, уверен в това кое е важно, с нещо като аристократично поведение, контрол над себе си, способност да разсъждава. С добавка на намерението, изразено пред самия себе си, никога да не прави нещо долно, да умее да се владее, да не бъде роб нито на копнежите си, нито на страстите си — поведение, което предполага от друга страна известно пренебрежение към жените, разглеждани напротив като същества, които лесно се отдават на емоциите. И най-сетне, презрение към всичко негръцко, идващо от варварите в Азия, похотливи, с прекалено бяла кожа, защото не излизат да се тренират на стадиона, които не са готови да понесат необходимите страдания, водещи до господството над себе си. Иначе казано, Пентей подхранва мисълта, че ролята на монарха е да поддържа един йерархичен ред, в който мъжете заемат полагаемото се място, в който жените си стоят в къщи, в който чужденците не се допускат, в който Азия, ориентът се смята за населен с изнежени люде, привикнали да се подчиняват на заповедите на тиранин, а пък Гърция е населена от свободни хора.
Младежът, застанал срещу Пентей, е по някакъв начин неговото лице и неговият двойник: те са първи братовчеди, от един и същи род, и двамата са родени в Тива, въпреки че единият от тях има зад гърба си богато минало на странник. Те са връстници. Ако някой свалеше от Пентей онази черупка, която си е изработил, за да се чувства наистина мъж,
Видях го как ме вижда
Жрецът Дионис ще действа с хитроумието на софист, с въпроси, двусмислени отговори, за да пробуди интереса на Пентей към ставащото в един свят, който той не познава, не желае да познава, този объркан женски свят. Човек знае горе-долу какво правят жените в гинекея — никога не се знае съвсем точно с какво се занимават тези хитруши, но общо взето те са под контрол — а пък там, оставени на самите себе си, вън от града, вече не сред храмовете и улиците, в които всичко е точно определено, а там, насред природата, без свидетели, знае ли човек докъде могат да стигнат. В този диалог между Пентей и Дионис Пентей малко по малко започва да разпитва: „Кой е този бог? Как го познават? Виждал ли си го? Нощем насън ли? — Не, не, видях го съвсем буден, отвръща жрецът. Видях го как ме вижда. Гледах го, докато ме гледаше.“ Пентей се мъчи да разбере какво значи тази фраза: „Видях го как ме вижда.“
Тази идея за погледа, за окото, идеята, че има неща, които човек не може да разбере, но ги познава само ако ги вижда. Малко по малко тази идея пуска кълнове в ума на уседналия човек, на градския жител, на монарха, на гърка. Той си помисля, че може би няма да е зле да отиде да види. Той ще прояви желание, което не е подозирал в себе си: да бъде воайор. Още повече, че той предполага, че жените, всъщност жени от неговото семейство, по време на безпорядъка в полята се отдават на чудновати сексуални оргии. Пентей е свенлив, неженен младеж, би трябвало да се стреми да бъде крайно порядъчен в това отношение, но нещо го гъделичка отвътре, иска му се да види какво става там. Жрецът му казва: „Нищо по-лесно от това, войниците ти бяха обърнати в бягство, защото отидоха там с оръжие в колона по четирима, те чисто и просто се показаха пред очите на жените: а ти можеш да отидеш там без някой да те види, тайничко, ще присъстваш на транса им, на лудостта им, ще седиш на първия ред и никой няма да те забележи. Достатъчно е да се облечеш като мене.“ Изведнъж царят, гражданинът, гъркът. мъжът се облича като скитащия жрец на Дионис, облича се като жена. разпуска си косите, феминизира се, заприличва на този азиат. В някакъв момент те стоят един срещу друг, сякаш се гледат в огледало, очи в очи. Дионис хваща Пентей за ръка и го отвежда на Китерон, където се намират жените. Единият следва другия, вкорененият в земята човек, човекът на идентичността — и идващият отдалеч, представителят на другостта — заедно се отдалечават от града, отправят се към планината, към склоновете на Китерон.
Жрецът посочва на Пентей един много висок бор и му казва да се покатери и да се скрие в короната му. Оттам ще може да наблюдава всичко, ще вижда без да бъде видян. Пентей се изкатерва на върха на бора. Там, на високото, той чака и вижда как пристигат майка му Агава и всичките тивански момичета, които Дионис е подлудил, и които следователно се намират в едно двойствено състояние на екстаз. Да, наистина, той ги е подлудил, но те не са истински поклоннички на бога. Те не са „посветени“ в дионисизъм. Напротив, Агава и другите жени твърдят, че такова нещо не съществува. Тази лудост, която не е плод на убеждение или верска конверсия, а се явява въпреки волята им, е симптом на болестно състояние. Заради това, че не са приели, че не са повярвали, те са болни от дионисизъм. При среща с поверието дионисизмът се проявява под формата на заразна болест. В лудостта си те ту са като поклоннички на бога, в блаженството на едно завръщане към златния век, братството, при което всички живи същества, богове, хора и животни, живеят ведно; ту, напротив, ги обзема кръвожаден бяс; така, както са разкъсали на парчета войската, те могат също да разкъсат собствените си деца, способни са на всичко. В такова състояние на халюцинации и умопобъркване. на „дионисова епидемия“, се намират тиванските жени.
Дионис още не се е установил в града, не е бил приет, той все още е чужденецът, когото гледат с недоверие. Пентей, кацнал на бора, вижда разпръснатите в горичката жени. Те се отдават на миролюбивите дейности, които са им свойствени, докато никой не ги преследва, докато не ги гонят. В един момент Пентей се навежда прекалено много, за да вижда по-добре, тъй че жените забелязват на върха на дървото съгледвач, наблюдател, воайор. Внезапно те изпадат в ярост и всичките се втурват, за да наведат дървото. Не успяват и започват да се мъчат да го изкоренят. Пентей започва опасно да се люлее на високия клон и извиква: „Майко, аз съм, Пентей, внимавай, ще ме съборите“. Но екстазът вече ги е обзел напълно, те успяват да огънат дървото. Пентей пада на земята, те връхлитат върху него и го разкъсват на парчета. Раздират го така, както в някои дионисови жертвоприношения са разкъсвали жертвата жива. Така Пентей е разчленен. Майка му грабва главата на сина си, набучва я на тирса си и се разхожда радостно с тази глава, която тя в безумието си смята за главата на младо лъвче или биче, нанизана на пръчка. Тя е във възторг. Тъй като дори в дионисовото си безумие Агава остава това, което е, дъщеря на Ехион, потомка на воин, тя се гордее, че е била на лов с мъжете като мъж, че дори се е проявила като по-добра ловджийка от тях. Заедно с тази група развилнели се, окървавени жени Агава отива при Дионис, който още е преоблечен като жрец.
Там са старият Кадъм, основателят на Тива, баща на Агава и дядо на Пентей, на когото е отстъпил трона си, и Тирезий, стар предсказател, който представя в града посредствената мъдрост на старостта, една малко ритуалистка мъдрост. Те не искат да се ангажират прекалено много, но въпреки всичко и двамата не изпитват тази енергична омраза, тази тотална ненавист по адрес на Дионис. Кадъм — защото е Кадъм и е баща на Семела, Тирезий — защото службата му е да установява връзка с небето. И двамата усещат нещо като предвидливо боговдъхновение. Затова те са взели решение, въпреки напредналата си възраст и затруднението да следват ритъма, също да облекат ритуалните реещи се одежди и да грабнат тирса, за да се присъединят към жените в гората, да танцуват с тях така, сякаш почестите за бога не признават нито разликите във възрастта, нито разликите в пола. Та двамата старци са там в момента, когато Агава в транс размахва главата на Пентей на върха на тирса си. Агава познава Кадъм и му показва приказния си улов, хвали се, че е най-добрата ловджийка в града, по-добра дори от мъжете. „Виж, улових тези диви зверове, убих ги.“ Ужасен от тази гледка, Кадъм се опитва малко по малко да я върне в съзнание и предпазливо я разпитва: „Какво стана? Погледни лъвската глава, погледни тези коси, не ги ли познаваш?“ Постепенно
