Отказ от другостта, загуба на идентичността
Завръщането на Дионис у дома, в Тива, се е сблъскало с неразбиране и е предизвикало драма, когато градът не е бил способен да установи връзката между местните хора и чужденеца, между уседналите и пътника, между волята му да бъде винаги един и същ, да остане идентичен на себе си. да се откаже от промени, и от друга страна чужденеца, различния, другия. Докато няма възможност да се нагодят тези противоположности, става ужасно нещо: тези, които са въплъщавали безусловната привързаност към непоклатимото, които са заявявали неизбежното постоянство на традиционните ценности пред лицето на нещо различно от тях, което ги поставя под съмнение, което ги принуждава да погледнат самите себе си с различен поглед, тъкмо те, привържениците на идентичността, гръцките граждани, уверени в превъзходството си. се сгромолясват в абсолютната другост, в ужасното и чудовищното. Що се отнася до тиванските жени, безупречни в поведението си, примери на сдържаност и скромност в домашния си живот, всички те начело с Агава, царицата майка, която убива сина си, разпарчетосва го, издига главата му като трофей, всички те изведнъж приемат облика на Горгоната Медуза: те носят смъртта в очите си. Пентей пък загива с ужасна смърт, разкъсан като див звяр, той, цивилизованият, гъркът, винаги владеещ себе си, който веднъж се е поддал на очарованието на нещо, което е смятал за Другото и което е осъждал. Ужасът се простира върху неизменното, което не е съумяло да стори място на другото.
След тези събития Агава отива в изгнание, Кадъм също, а Дионис продължава пътуванията си по лицето на земята, след като си е осигурил статута на небето. Гой ще има култ в самата Тива, завладял е града, не за да изгони оттам другите богове, не за да наложи религията си против другите, но за да може в центъра на Тива, в сърцето на града чрез храма му, празниците му, култа му да бъдат, представени маргиналното, скитническото, чуждото, беззаконното. Сякаш дотолкова, доколкото една човешка група отказва да признае другото, да му стори място, самата тази група става чудовищно друга.
Завръщането на Дионис в Тива припомня съгласието с божественото, скрепено по един изначално двусмислен начин в крепостта на града, когато всички богове дават на Кадъм Хармония, дъщерята на Арес и Афродита. Там, поне като обещание, съществува възможността за един помирен свят. но същевременно, във всеки един момент, рискът от пречупване, разделение и клане. Знаем добре, че го потвърждава не само историята на Дионис; в потомството на Кадъм е и родът на Лабдакидите. който свидетелства, че най- доброто и най-лошото могат да се смесят. В легендата за Лабдакидите, която свършва с историята на Едип, отново откриваме постоянното напрежение между тези, които наистина са господари, и тези, които, в недрата на самото господство, всъщност много повече приличат на рода на Посетите, воините, легендарните Спарти, обречени на насилие и ненавист.
След трагичната смърт на Пентей, заминаването на Кадъм и Агава престолът, а заедно с него и целият ред на държавата е объркан. Кой ще стане цар? Кой ще въплъти добродетелите на владетеля, способността му да се разпорежда? Нормално би трябвало наследството да се падне на другия син на Кадъм, който се казва Полидор. Той се оженва за дъщеря на един от посятите, Хтоний — човека от почвата, от подземното. Тази дъщеря носи името Никтеида — Нощната. Тя е сестра или близка роднина на цяла поредица персонажи, в частност Никтей и Лик (вълк), които са свързани gegenes, Посетите, олицетворяващи воинското насилие.
Самият Пентей също е с двойно потекло. По линия на майка си Агава той е свързан е Кадъм, истинския посочен от боговете господар, този, на когото боговете са дали богиня за съпруга, за да отбележат по някакъв начин естеството на господарската му власт. По линия на баща си Ехион той принадлежи и на Посетите. Това „змийско“ име веднага ни припомня едно женско същество, Ехидна, полужена полузмия, сестра на Горгоните, „непобедимо чудовище, лежащо в тайните дълбини на земята“, което ражда различни страхотии, между които Цербер, кучето на Хадес, и триглавата Химера, която Белерофонт успява да убие с помощта на коня Пегас. Следователно Пентей е разпънат между царското потекло на Кадъм и тези родени от земята същества, които имат своя нощна и чудовищна страна. След ужасната смърт на Пентей тронът се оказва свободен. Полидор го заема само за кратко, после трябва да отстъпи властта на сина си от Никтеида Лабдак — куция, законен потомък, но наистина с куци наследници, защото по линия на баща си Полидор произтича пряко от Кадъм и богинята Хармония, но по линия на майка си Никтеида се оказва свързан със Спартите, изникнали от таванската земя, въоръжени от рождение и създадени за битки. Лабдак е прекалено малък, за да поеме царската власт, когато умира баща му.
Първите времена на царската власт в Тива се оказват нестабилни, разпокъсани. Времена на насилие, безредици, узурпираме, в които тронът, вместо да се предава от баща на син по закономерна и сигурна линия, се мята от ръка на ръка през битки и съперничества, които противопоставят Посягате един на друг и на законната царска власт. Когато Лабдак на свой ред умира, синът му Лай е едва на една година и тронът е отново празен. Заемат го Никтей и Лик. Те го задържат задълго, най-вече Лик. Осемнайсет години, ако изобщо разполагаме с цифра. През това време малкият Лай не е в състояние да упражнява властта си.
Лик и Никтей ще бъдат отстранени от едни чужденци в Тива, които се казват Амфион и Зет. Когато му дойде времето, те ще отстъпят трона на законния му владетел. Междувременно, докато узурпаторите успяват да го държат настрани от властта, Лай е принуден да живее в изгнание. Той вече е възрастен човек, когато намира убежище в Коринт при цар Пелопс, който щедро му предлага гостоприемство и го задържа при себе си.
Тук се разполага един епизод, който ще има съществени последици. Лай се влюбва в Хризип, много красив юноша, син на Пелопс. Той го ухажва упорито, вози го на колесницата си, държи се с него като по- възрастен с по-млад, учи го да бъде мъж, но същевременно се стреми да има с него любовна връзка, която царският син му отказва. Изглежда дори, че Лай се е опитал да постигне с насилие това, което не е успял да получи чрез изкусяване и заслуги. Разказват също, че Хризип, възмутен и шокиран, се е самоубил. Така или иначе, Пелопс произнася срещу Лай тържествено проклятие и пожелава родът на Лабдакидите да не може да продължи и да бъде обречен на изчезване.
Името Лабдак означава „куц“, а името на Лай не е ясно, може да означава, че е вожд на народ, или пък че е „ляв, крив“ човек. И наистина, можем да забележим, че Лай изкривява всичките си взаимоотношения във всички аспекти. От една страна наследството би трябвало да му се полага пряко по линия на баща му Лабдак, дядо му Полидор и прадядо му Кадъм и да го постави на трона в Тива. Обаче той е бил отстранен, отклонен, отдалечен: редът на наследяването се окачва изкривен. Лай също представлява отклонение, тъй като във възрастта, когато би могъл да мисли да си вземе съпруга, той се насочва към това младо момче. Но най-вече той изкривява любовната игра с желанието си да наложи с насилие това, което Хризип не е готов да му поднесе по своя воля, между тях няма взаимност, няма charis, няма обмен на чувства. Критичният порив, понеже е едностранен, е спрян. Нещо повече, Лай е гост на Пелопс и това гостоприемство предполага приятелска взаимност, дарове и ответни дарове. Лай не само че не се отплаща на човека, който го е приютил, но се опитва да вземе сина му насила и предизвиква самоубийството му.
Лик, който е бил на власт, е заместен от Амфион и Зет: те умират на свой ред. Лай се завръща в Тива и тиванците много се радват да го посрещнат и отново да поверят по този начин трона на лице, което им се струва достойно за него.
Лай се оженва за Йокаста. В един по-широк план и тя е свързана с рода на Ехион. Тя е правнучка на онзи, който подобно на Хтоний представлява нощната и мрачна наследственост. Бракът на Лай и Йокаста е бездетен. Лай отива в Делфи да пита оракула какво трябва да стори, за да си има потомство, за да може
