дори до бабичките глухи
е стигнал слух, че ние двама
един на друг сме дали дума.
И всички чакат тия дни
клисарят ни Хуан Чаморо
пак да захвърли свойта флейта
и да надене расо — както
на всяка сватба прави той.
На тия слухове, Фрондосо,
ще трябва да се сложи край,
защото и за теб е време
ръкавите си да запретнеш,
ако желаеш тази есен
хамбарите ти да са пълни
със едрозърнеста пшеница,
а бъчвите — със силно вино.
На мене ми е безразлично
какво приказват зад гърба ми,
но все пак ще призная — тези
брътвежи вече ми досаждат!
Фрондосо:
Но, Лауренсия, защо
така презрително говориш
със мен? Като те слушам, мисля,
че по-добре е да умра!
Нима не знаеш, че мечтая
да те поискам за жена?
Така ли ще възнаградиш
доверието ми?
Лауренсия:
Не мога
награда друга да ти дам.
Фрондосо:
Нима сърцето ти не трепва
пред моите безкрайни мъки?
Не виждаш ли, че аз не спя
и хапка хляба в уста не слагам?
Възможно ли е със това
лице на ангел ти да бъдеш
така безмилостна? Небето
ми е свидетел — полудявам!
Лауренсия:
Ще се оправиш.
Фрондосо:
Да, но само
когато църквата ни свърже
със божия благословия
и двамата си заживеем
подобно гълъби, които,
допрели човчици, гугукат…
Лауренсия:
Иди и говори тогава
със чичо ми Хуан! Макар
и да не те обичам силно,
у тебе нещо ме привлича.
Фрондосо:
Тежко ми! Идва командорът!
Лауренсия:
Преследва сигурно сърна.
Побързай, скрий се в онзи храст!
Фрондосо:
О, как ме мъчи ревността!
Единадесета сцена
Командорът:
Какъв късмет! Цял ден да гониш
сърничка плаха, а да срещнеш
такава хубава кошута!
Лауренсия:
Пера от сутринта и тук
дойдох да си почина малко.
Сега, ако ми разрешите,
аз ще се върна при реката.
Командорът:
Презрението, със което
ме гледаш, мила Лауренсия,
повярвай, много накърнява
ония хубости, с които
небето те е надарило,
и за един миг се превръщаш
в чудовище… Но ако ти
успя до днес да се изплъзваш
и да отхвърляш любовта ми,
