Спасете,
о, Господарю, мойта чест!
Опозорена съм от днес,
щом съм ви хвърлена в нозете!
Командорът:
Така ли?
Хасинта:
Да! Не сме ви равни,
не сме от знатен произход,
но хората от моя род
и по почтеност, и по нрави
стоят далеч над всички вас!
Командорът:
Как смееш? С тия дръзки думи
превръщаш моя гняв в безумие —
и безпощаден ставам аз!
Върви!
Хасинта:
Къде?
Командорът:
Ще дойдеш с мене.
Хасинта:
Не!… Опомнете се!
Командорът:
Съвет
добър: да бъде най-напред
войската ми задоволена!
Освобождавам те от мен
и на обоза те предавам!
Хасинта:
Сеньор аз жива се не давам!
Убийте ме! И труп студен
им захвърлете!
Командорът:
Как? Честта ви
там всички чакат…
Хасинта:
Милост!
Командорът:
Не!
Хасинта:
Дано на оня свят поне
накаже Бог жестокостта ви!
Дванадесета сцена
Лауренсия:
Фрондосо, как се осмели
да дойдеш тука?
Фрондосо:
Който люби,
не може меч да го погуби,
ни да го прободат стрели!
Щом срещна твоя поглед благ,
и с дявол мога да се боря!
Видях от хълма командора
нанякъде да тръгва пак.
Да иде там, където ада
по-скоро ще го прибере!
Лауренсия:
Кълнеш ли някого да мре —
живее дълго той!
Фрондосо:
Хиляда
години нека да цъфти
животът му тогаз!… Така е,
добро като се пожелае —
бедата в миг ще връхлети.
Но, Лауренсия, сега
да те попитам ще посмея.
Без теб не мога да живея,
кажи, размисли ли? Кога
за любовта и верността си
награда ще получа аз?
Говорят хората за нас,
че свързали сме участта си
и са учудени дори,
