когато си един достоен
и славен момък! Прегърни ме!
Дължиш живота си на друг
баща — но е известно тук,
че те отгледах аз, и име,
и чест ти дадох!
Фрондосо:
Да, сеньор!
И вярвам, че ще позволите
да искам да ме подкрепите
във труден миг!
Естебан:
О, няма спор!
И тебе ли Фернандо Гомес
обиди?
Фрондосо:
Много при това
Естебан:
Предчувствах!
Фрондосо:
Вашите слова
за мене подтик са огромен
и с вяра в обичта, която
изказахте току що сам,
от обич друга обладан,
която блика силно, свято,
на Лауренсия ръката
ви искам! Нека ме простят,
е против редното синът
говори пръв, а не бащата!
Естебан:
Фрондосо, ти дойде навреме —
живота ми да удължиш
и от душата да свалиш
страха, затиснал ме със бреме!
Благодаря на Бога, синко,
че страж ми ставаш на честта,
благодаря на любовта
за твойто чувство — гордо, силно!
Но трябва, както е прието,
с баща си да говориш ти.
От нетърпение тупти,
повярвай, и у мен сърцето,
но сигурен съм, че и той
за брака ви мечта лелее.
Съветник:
А Лауренсия? И нея
попитайте!
Естебан:
О, друже мой,
бъди уверен, че едва ли
в мечтите си един за друг
те биха стигнали дотук,
ако не бяха се разбрали!
Да поумуваме веднага
за зестрата й. Аз дори
съм си намислил и пари
да дам — тъй както се полага!
Фрондосо:
Не! Лауренсия е всичко,
което искам!
Съветник:
Ето на:
готов да вземе за жена
и пиле голо-голеничко!
Естебан:
Все пак да питам, щом ти казваш,
и Лауренсия, нали?
Фрондосо:
О, да! Събужда чувства зли
тоз, който чувствата погазва.
Естебан:
Хей, Лауренсия!…
Четиринадесета сцена
Лауренсия:
Сеньор?
Естебан:
Не бях ли прав? Дорде да викна —
и мигновено тя изникна
