Джойс Върни
Жадувам за твоите ласки
I.
Той не беше на гарата. Не се появи, въпреки че Кейт често се оглеждаше за него. Изключено бе да са се разминали.
Тя остана озадачена на перона сред потока от забързани пътници. Кой знае защо думите на нейната майка се бяха запечатали в съзнанието й като лесно запомнящ се рефрен: „Кой е професор Догън? Не знаеш нищо за него?“ — упрекваше я тя. Изобщо не я успокояваше фактът, че Кейт дължеше на Майкъл Догън — международно признат и уважаван художник — стипендията си за колежа „Тринити“в Дъблин.
„С добрата си подготовка ти имаш възможност за избор на академия по изкуствата — не спираше майка й — и не си длъжна да учиш в този колеж. Кейт, предупреждавам те, познавам Догънови от Уиклоу. Те са смели като всички ирландци — силни и непреклонни… както единият, така и другият — и добави: — Човек никога не може да предвиди, какво биха предприели“.
За щастие майка й не се досещаше, че нейната дъщеря е влюбена за първи път в живота си, и то в женен мъж — не в някой друг, а точно в Майкъл Догън…
Кейт се опита да избегне навалицата по перона. Искаше й се да пие чай, а носеше голям куфар и обемиста папка с рисунки.
— Къде гледате! — изруга един минувач, когото тя неволно блъсна в тълпата. — Защо не внимавате?
Кейт понечи да му отвърне остро, но вместо това измънка някакво извинение. Глупаво бе, че си обу обувки с висок ток, но го осъзна твърде късно.
При първата си среща с Майкъл Догън тя носеше пъстра тениска и избелели от пране дънки. Професорът дойде за фестивала на изкуствата на нейния роден остров Гърнзи, за да ръководи курс по живопис. Кейт рисуваше мистериозна сцена от Средновековието върху една театрална завеса. Мястото й позволяваше да наблюдава скрито чужденеца. Впрочем, той обърна повече внимание не толкова на нея, колкото на рисунката като основна част от завесата.
За официалното откриване на тържеството тя беше облечена в светлосиня дантелена рокля, обгръщаща тялото й като облак. Майкъл се приближи до нея и се представи…
Потънала в спомените си, Кейт се добра до кафенето на гарата и с въздишка на облекчение остави тежкия куфар. Бегъл поглед през прозореца я убеди, че малкото заведение е препълнено. Разочарована, тя подпря внимателно папката с рисунките на стената и отново се огледа. Русите му кичури биха се откроили в забързаната тълпа.
„Ще дойде“ — мислеше си Кейт, като се опитваше да забрави наставленията на майка си. Беше й известно, че Майкъл желае развод.
През една романтична лунна нощ бе й предложил да стане негова жена, но тя поиска време за размисъл до разтрогване на брака му. Възнамеряваха да прекарат медения си месец на остров Джърси, рисувайки заедно.
„Дали за него не е било само флирт? — потъна отново в мисли Кейт. — Та аз идвам в колежа защото той настоя. След малко сигурно ще се появи с разкошен букет и ще се извини за закъснението си“.
Седна на тежкия куфар и започна да търси телеграмата в дамската си чанта.
— Мис Кейт Донели?
Тя трепна уплашено. Чаровен мъж с тъмна коса се приближи, повдигайки вежди. Кейт се изправи, но въпреки високите й токове непознатият стърчеше с една глава над нея.
— Майкъл ли ви изпрати? — попита тя, след като дойде на себе си.
— Да. Помоли ме да ви посрещна. Тук съм от половин час…
— Очаквах него — отвърна Кейт. — Пристигнах отдавна и бих изпила чаша чай.
— Ще изпълня желанието ви! — съгласи се мъжът и я поведе.
Като че ли камък се смъкна от плещите й и малко оставаше да се хвърли на врата му. Настроението й се повиши. Нямаше причини да се страхува. Непознатият назова нейното име, а това несъмнено бе знак, че го изпраща Майкъл. Той взе куфара и посегна към папката й.
— Благодаря, сама ще я нося — настоя Кейт. — Рисунките не са тежки и са много… ценни за мен — допълни тя, следвайки го към изхода.
Папката съдържаше новите й творби, а тя не искаше да ги показва веднага на Майкъл. Застана пред колата на непознатия, докато шофьорът подреждаше нейния багаж със сръчни движения. Неохотно му подаде папката, за която нямаше място върху тапицираните с кожа седалки.
Телефонът в автомобила звънеше непрекъснато, от радиото се долавяше тиха музика.
Мъжът влезе в колата след нея, натисна бутона за автоматично вдигане на стъклата, за да се изолира от уличния шум и вдигна слушалката.
— Задачата е изпълнена! — каза той и затвори телефона.
Кейт протегна ръка да хване слушалката, но не успя. Колата потегли и се вля в уличното движение. Имаше чувството, че я отвличат. Човекът до нея гледаше мрачно и Кейт за момент се усъмни в намеренията му. Естествено това бе плод на въображението й. Но все пак тя не знаеше накъде пътуват.
— Къде е Майкъл? — неспокойно запита Кейт.
— Майкъл е в Америка. Пушите ли?
Непознатият извади пакет цигари от джоба на сакото си и запали. Кейт го погледна недоверчиво.
— Какво означава това? — разтревожи се тя. — Трябваше да ме посрещне тук, в Дъблин?
Автомобилът намали скорост, давайки предимство на автобус от обществения транспорт. В центъра на града се движеше безкраен човешки поток.
— Съжалявам, че ще ви огорча, — отвърна мъжът — но Майкъл замина за САЩ. Той ми е шурей.
Подаде й визитната си картичка. Буквите се мержелееха пред очите й и тя не разчете написаното:
— Благодаря. Но кажете ми все пак, кой сте?
— Тед О’Мейли — представи се той.
Беше чувала това име. Тед О’Мейли бе брат на Диана и зет на Майкъл — управител на тъкачница за туид.
„Студен човек“! — така го бе преценил Майкъл.
За Тед от значение бе само работата. Нищо друго не го вълнуваше. И понеже беше брат на Диана, той се превръщаше във враг за Кейт.
— Искам да говоря с професор Догън! — настоя Кейт.
— Невъзможно е! Както ви казах, той е в Америка. В Лонг Айлънд, за да съм по-точен. Поканен е като гост лектор за зимния семестър.
— Не може да бъде… Аз съм негова студентка, той осигури стипендията ми за колежа „Тринити“. Затова съм тук — промълви Кейт, но бързо осъзна, че Тед би могъл да използва всяка дума срещу нея.
— Доколкото знам, в колежа „Тринити“ работят и други професори, които дори сами почистват четките си за рисуване и са по-сдържани спрямо своите асистентки.
Забележката жестоко оскърби Кейт.
— Искам да сляза! Веднага! — извика тя. — Благодаря за сведението, мистър О’Мейли! Много съм ви задължена!
— Да не прибързваме. Вашият познат остави писмо. То е в кантората ми и скоро ще бъдем там Освен това ви обещах чаша чай.
Безсилна, Кейт се отпусна на кожената седалка и се загледа през прозореца.
„Дъблин. Сега съм в града, за който мечтаех — усмихваше се тя с тъга. — Как бих се радвала, ако ръка за ръка с Майкъл разглеждахме стария град с неговите живописни улици, площади и кейове“.
Автомобилът беше спрял на червен светофар пред затревената площ на Сент Винсент и Тед СГМейли посочи импозантна сграда.
— Пристигнахме! — обясни той.
Кейт погледна тухленото здание, върху което с големи букви пишеше: „О’МЕЙЛИ ДОГЪН ЛТД“. ДЪБЛИН.
Шофьорът паркира пред портала и с кавалерски жест й отвори вратата. Тя пое дълбоко въздух и извади сама папката си от багажника.
