— Донесох формулярите за назначаването ви. Имам намерение да ви покажа и работните помещения — заяви Тед.
— Чаша чай? — предложи Лаура.
— Великолепна идея!
Той понечи да я последва, но Лаура го покани да седне на дивана, защото се притесняваше от скромната си кухня.
Кейт се поуспокои и взе формулярите. Беше доволна, че имаше с какво да се занимава, докато Лаура домакинства. Попълвайки бланките, в съзнанието й отново изплува споменът за Майкъл. Действително той беше романтична натура и в това отношение Тед имаше право. Как й се възхищаваше професор Догън, когато я видя в синята дантелена рокля… Жалко, че не си спомняше думите му — те бяха истинска поезия. Незабравима остана нощта под звездите, продължителният обяд… Разговаряха за модерната живопис, пиха кампари, а после Майкъл я скицира върху картата с менюто — единственият й спомен от него.
— Какво има? — прекъсна мислите й гласът на Тед.
Кейт го погледна смутено. Той седеше на дивана и пиеше чая, сервиран от Лаура. Това, което я учуди, бе, че той не съблече коженото си яке.
— Имайте още малко търпение… Всичко е наред.
Като попълни документите, Кейт отиде в стаята си, за да се приготви. Постави си руж, пудра, подсили грима си със сенки за очи, червило и блясък за устни.
Помисли малко и облече нови дънки с широк колан, дебел син пуловер и си обу къси ботушки.
Беглият поглед в огледалото повдигна пониженото й самочувствие. Нямаше да се изложи пред Тед — изглеждаше като фотомодел.
Видът й действително му направи впечатление, но той не го показа, а заговори припряно:
— Най-после! Тръгваме ли? Благодаря за чая, Лаура!
— За мен бе удоволствие, Тед.
Сияейки, Лаура ги придружи до входа. „Кейт ще успее!“ — в това беше сигурна.
Кейт изпита неволно облекчение, като съзря паркираната пред къщата кола — елегантен спортен лотос, сребърен металик. Очакваше, че ще пътуват в лимузината с шофьор, а това й действаше потискащо.
— Е, мис Донели — заговори Тед, включвайки двигателя, — не бъдете мрачна. Защо мълчите?
Тя не можа да се сдържи и даде воля на възмущението си:
— Знаете ли, поведението ви преди малко беше почти невъзпитано. Как не се сетихте да съблечете якето си!
Все пак домът на Лаура не е крайпътно заведение. Непроумявам отношението ви спрямо нея. Нямаше да се учудя, ако й бяхте дали и бакшиш!
Тед недоумяваше, но гласът му не издаде никакво смущение:
— С Лаура се разбираме отлично. Познаваме се от години и сме добри приятели.
— Да, но в нейната къща не сте шеф, а гост. Толкова ли е трудно да се разбере?
В този миг й мина през ума, че Лаура работи при него. Всъщност посещението му беше почти служебно и се отнасяше до нея самата.
„Всичко е толкова деликатно — помисли си Кейт. — По-добре да си бях затваряла устата!“
— Виновен съм! — призна неочаквано той. — Наистина съжалявам, не исках да обидя Лаура. Дойдох при вас. Да се извиня ли?
— Не! — отвърна Кейт със задавен глас. Имаше чувството, че й се подиграва.
— Тя много ви цени и държи на вас. Предполагам, че не е обърнала внимание на случилото се.
— За разлика от вас, нали? Явно не си падате по мъже с кожени якета! Освен това якето е хубаво! — развесели се Тед.
— Да, добре ви стои.
Колата напусна града. Разстоянията между къщите ставаха все по-големи. От двете страни на пътя се простираха зелени ливади.
— Обещахте да ми покажете работните помещения…
— Ще възразите ли, ако първо разгледаме околността?
— Не — Кейт се облегна назад и замълча.
Изпитваше истинско удоволствие, пътувайки сред тази красива местност. Но ако на кормилото беше не Тед, а мъжът, когото обичаше, би се чувствала много по-щастлива…
— Винаги ли сте толкова пряма? — прекъсна мислите й той.
— Как ви хрумна, мистър О’Мейли?
— Заявявате открито това, което мислите, без да се смущавате. Поведението ви недвусмислено показва, че ме мразите. Упреквате ме заради нещастното ми кожено яке, после изведнъж заявявате, че то ви харесва. Това е твърде впечатляващо!
— А защо не? По-почтено е да се играе с открити карти. Винаги съм пряма и нямам причина за безпокойство.
— Едва ли е толкова безобидно! — отвърна Тед. — Играете си с огъня, особено ако сте била в интимни отношения с Майкъл — добави той и думите му прозвучаха многозначително.
Тя се изчерви и се загледа през прозореца, за да скрие смущението си. Този мъж си играеше с нея като котка с мишка и винаги печелеше. Почувства се унижена.
— Мис Донели, знаете ли играта „Кажи ми истината?“
— Не.
— Много е просто. Всеки играч е длъжен искрено да отговори на един въпрос, колкото и да му е неприятно.
Дъблин остана далеч зад тях. Навлязоха в борова гора. Кейт се стресна — не познаваше добре мистър О’Мейли, но скоро уплахата й премина — той не бе случаен човек и се ползваше с добро име.
— Играта е забавна и представлява единствената възможност, да узнаеш истината за някого.
— А кой ще гарантира, че няма да излъжете? — язвително попита тя.
— Давам честната си дума.
— Не послъгвате ли понякога?
— Непрекъснато!
— Защо?
— Защото истината горчи и не всеки иска да я чуе.
Тед натисна газта. Автомобилът се носеше край ниви и поля. Тук-там се мяркаха фермерски къщи, а по ливадите пасяха стада.
— Започваме ли? — предложи Кейт.
— Само един въпрос, окей? Аз ще бъда откровен.
— Добре.
Омейли кимна и отново загледа пътя.
— Започнете първа!
Кейт се замисли. Искаше да научи твърде много, а не бе просто да измисли въпрос. Подвоуми се дали да не запита за случилото се между него и Майкъл, но не посмя да намеси професора в играта. Затова запита:
— Кое е най-важно в живота за вас? — и веднага съжали, несъмнено ще отговори — фирмата, работата. Въпросът не беше подходящ, но Тед почти веднага каза:
Щастието на сестра ми.
Отговорът дойде бързо и неочаквано и завари Кейт неподготвена. Възприе го като упрек към самата себе си.
— А защо? — беше първата й реакция.
— Това вече е втори въпрос? — засмя се Тед. — Регламентът предвижда само един.
— Бих искала да знам! — настояваше тя. — Щастието на сестра ви зависи от самата нея, а не от вас.
— Попитахте ме и аз отговорих откровено. Въпреки това ще ви разясня.
Сребристият лотос спря на банкета и моторът изгасна.
