Той се засмя.
— Да. Но това не беше чак толкова съществено, както предполагаха някои. Нито единият, нито другият крал не беше истински музикален или поне със задоволителен музикален вкус.
Ръката й стисна по-здраво неговата и в един кът от Пратера, където нямаше никого, Констанце позволи Волфганг да я целуне набърже. По-късно тя рече:
— Не бива да правим повече така. Хората ще си помислят лошо за нас.
Върнаха се на Петерплац малко след мръкване. Госпожа Вебер не повярва, когато Волфганг й обясни, че се прибират едва сега, защото Пратерът е бил претъпкан.
Тя каза:
— Зная, господин Моцарт, че няма да се подиграете с едно почтено момиче, но хората ще говорят, ако не проявявате предпазливост.
Волфганг цял се изчерви и отговори пламенно:
— Никой не цени честта на Констанце повече от мен, нито се стреми повече от мен да я запази.
— Надявам се. Иначе ще трябва навсякъде да ви придружавам.
При тези думи Констанце се намръщи и като издебна един миг, когато майка й не я наблюдаваше, пъхна под вратата на Волфганг бележка, в която пишеше: „Помнете, Волфганг, че очаквам от вас подарък, когато се върнете. Много хубав подарък.“
Моцарт се почувствува като у дома си в Райзенберг, лятната резиденция на принц Кобенцл. От нея се разкриваше чудна гледка към прекрасните околности. Райзенберг представляваше клон от веригата Каленберг, която ограждаше Виена от изток, и беше близо до Леополдсберг, където преди около сто години бяха пробили обсадата на турците. Намираше се на един час път от града и в ясно време Виена се виждаше в далечината.
Кобенцл правеше всичко, което можеше, за да се чувствува Волфганг удобно. Отнасяше писмата му до града, осигури му музикална стая и пиано „Щайн“, купи му нотна хартия, перо и мастило и каза, че му е много драго да бъде в услуга на неговото изкуство. Прояви също така дълбок интерес към срещата на Волфганг със Стефани през август. Един следобед по време на кафето със сладкиши, когато Волфганг си почиваше след композиране, принцът запита:
— Като изключим факта, че Стефани може винаги да осъществи сценично своето либрето, не е ли по- разумно да се потърси по-добър либретист?
— Кого предлагате? — поинтересува се Волфганг. Кобенцл имаше и вкус, и влияние.
— Най-добрия. Шекспир или Молиер. Молиер ще бъде идеален за една опера буфа, а помислете какво означава опера сериа върху „Хамлет“ или „Отело“.
— Стиховете им ще засенчат дори най-хубавата музика.
— Не и вашата.
— Благодаря ви, Кобенцл, но либретата трябва да се пишат за музиката, а не музиката да се нагажда към текста на произведението. Ако Шекспир или Молиер бяха живи до днес и можехме да работим заедно, щеше да бъде друго. Но къде ще намеря човек, който би могъл успешно да нагоди стиховете им към моята музика?
— Мислили ли сте сам да опитате, Волфганг?
— Понякога. Но не съм либретист, въпреки твърденията на някои, че имам литературни заложби. Аз съм композитор и трябва да пиша музиката върху готов текст.
— За да се изрази по-ясно идеята.
— Най-вече да се подчертае драматизмът на действието. Точно там е проблемът. В оперното произведение стиховете винаги трябва да бъдат напълно подчинени на музиката. Друго не е възможно.
— Глук няма да се съгласи с вас.
— Какво запомняте повече, като гледате негова опера: текста или музиката?
— Естествено музиката. Но мисля, че бихте могли да постигнете интересно съчетание на двете.
— Или по-скоро несъвпадение.
— Моцарт и Молиер. Или Моцарт и Шекспир. Не споделям опасенията ви.
— Поласкан съм от вашата увереност. Ценя високо и двамата поети, особено Молиер. Но Молиер не е сред живите, докато предимството на живия либретист се състои поне в това, че може да поискам от него да нагоди либретото си към музиката.
— Наистина ли очаквате такова нещо от Стефани или друг либретист?
— Очаквам най-доброто и съм готов за най-лошото.
Продължи работата си с решителност. Оставаха му още две сонати, но Констанце много му липсваше. Тя не беше красива като Алоизия, не беше умна като графиня Тун, не беше интелигентна като принц Кобенцл и все пак неделната разходка в Пратера с нея бе един от най-щастливите дни в живота му. Лека-полека това се оформи като тема на първата му соната. Идеите, които гъмжаха в главата му от много дни, разцъфнаха като прослава на хубавия ден, прекаран с Констанце. Тънката й, стройна фигура оживя в музиката. Тази соната прогони чувството на самота и звучеше непосредствено и мило, каквато беше самата Констанце.
Последната соната той написа с по-различно настроение. Искаше тя да звучи рязко и напрегнато, но това не я лиши от игривост и голяма мелодичност. Изгради я така, сякаш партиите на пианото и цигулката бяха солиращи. Но ги свърза в неделимо цяло, едната не можеше без другата. Надяваше се Констанце да хареса двете сонати толкова, колкото сам той ги харесваше.
Върна се във Виена по-скоро, отколкото възнамеряваше, нетърпелив да връчи веднага произведенията на девойката и се наслади на радостта й. Ала никой не го очакваше. Влезе в дома на Веберови незабелязан и като наближи дневната, чу как майката изкрещя:
— Констанце, казах ти да не готвиш всичките кнедли за днес!
— Защо, мамо, по-лесно е да се направят наведнъж — отговори дъщерята.
— И по-скъпо. Колко пъти трябва да ти казвам, че нямаме пари? Но ти си такава прахосница. Като баща си.
Констанце почна смутено да се оправдава, обаче майка й продължи да крещи:
— И никой не е чистил вкъщи!
— Не мога да върша това сама.
— А кой да го свърши, аз ли? След всичко, което направих за тебе?
Констанце не отговори и Волфганг се прокашля да обяви за присъствието си.
Госпожа Вебер престана да ругае, усмихна се и рече:
— Извинете, че трябваше да чуете семейната разправия, но знаете, че това се случва навсякъде.
Волфганг не можеше да се съгласи. В неговото семейство никога не се бяха карали по този начин.
— Исках да останат малко от кнедлите и за вас, господин Моцарт.
— Благодаря.
— Но вие се връщате преди датата, която определихте. Госпожа Вебер изглеждаше обидена, сякаш Волфганг беше извършил към нея предателство.
— Нямаше да се ядосам, но толкова е трудно да се грижиш за три сирачета. Понякога ми се струва, че те ще ме вкарат в гроба.
Констанце попита:
— Прекарахте ли добре, Волфганг?
— Беше спокойно, приятно. Имах пълната възможност да ви избера подарък.
— Подарък! — Констанце се оживи.
— Две сонати, които написах у Кобенцл.
Той й ги подаде, ала тя ги прие неохотно, с разочарован вид, а после майка й каза да ги върне с думите:
— Ценим щедростта ви, господин Моцарт, обаче тя не може да ги приеме.
— Но аз възнамерявах да й ги посветя.
— Голяма чест без съмнение, ала ако една млада неомъжена жена ги приеме, това ще предизвика скандал, тъй като ще разкрие романтичните чувства на дарителя.
— Вие как смятате, Констанце? — запита Волфганг. — Желаете ли ги?
