— Малкото ми момиче! — изхлипа той. — Мое малко, малко момиче!
ОСМА ЧАСТ
КОНСТАНЦЕ
59
Едва след няколко седмици Волфганг се почувствува истински свободен. Репресивни мерки от страна на Колоредо не последваха и татко го увери писмено, че му дава разрешението си да напусне, а Кобенцл го покани в лятната си резиденция извън Виена и раните, нанесени от Колоредо и Арко, почнаха да заздравяват. Седеше на пианото и си повтаряше: „Спасих честта си. Никой вече няма да ми заповядва какво да композирам и кога. Това е голяма победа.“
Работеше върху сонатите за пиано и цигулка, които пишеше за музикалните издатели, когато Констанце влезе и го прекъсна. Обикновено той не обичаше да го безпокоят, като композираше, но сега това му достави удоволствие.
Тя каза:
— Приготвих кнедли и предполагам, че ще искате да ги опитате.
— Да, ако вие приемете идната неделя да ви поразходя с карета.
— Но нали тогава ще бъдете гост на принц Кобенцл?
— Ще отида у него един ден по-късно. Той няма да се обиди.
— Такъв голям аристократ? Би могъл да помогне на кариерата ви.
— Казах, че Кобенцл няма да се обиди. Или не искате да се разходите с мен?
— Сами? Не е удобно. Все пак ще попитам майка ми.
Нима Констанце няма доверие в него? Да не е някой развратник! Това го обиди, но после той прецени, че не бива да се засяга — тя беше едва осемнадесетгодишна.
— Ще вечеряте ли с нас, Волфганг?
— А вие ще се разходите ли с мен, Констанце?
Тя отиде да поиска разрешение от майка си и след няколко минути се върна и каза, че го е получила при условие, че ще се приберат, преди да мръкне.
Волфганг се съгласи неохотно с това условие, недоволен от намека, който се криеше в него, и макар да прие поканата за вечеря, беше унил, почти тъжен.
Не можа да остане задълго мрачен, нито ядосан — Констанце изглеждаше прекрасна, както се бе облякла за тяхната разходка, а и в уречената неделя времето се случи много хубаво. Всичко му вдъхваше бодрост, веселие: топлото юлско слънце, минувачите, облечени в празнични дрехи, хубавата карета, която бе наел, удоволствието да бъде с Констанце.
Десетте гулдена, които Волфганг не изпрати на татко, както бе обещал, а ги запази за в случай на крайна нужда, отидоха за наемането на тази карета. Останаха му само още няколко гулдена, но това не го обезпокои. Щеше да престои у принц Кобенцл три седмици и по този начин ще поспести пари, очертаваха се и добри перспективи.
Констанце хареса разкоша на каретата и това, че отиваха в Пратера. Тя каза:
— Дето ходят на разходка благородниците, нали?
— Да. Но не затова отиваме и ние там.
— Тогава защо, Волфганг?
— Защото това е най-хубавото място за разходка с кола във Виена. И най-романтичното — добави той на себе си.
„Сред тази величествена обстановка — помисли си Констанце — Волфганг не изглежда дребен и непривлекателен, както бе смятала с пренебрежение Алоизия. Той имаше много нежна кожа, едра внушителна глава и високо, голямо чело. Но като се вземеха предвид неправилните черти на лицето, издутите бузи и кривичкият нос, не можеше да мине за хубавец. Привлекателен ставаше само когато нещо го вълнуваше. Както сега, каза си тя; веднага щом потегли каретата, той стана жизнерадостен и щастлив.“
Волфганг възкликна:
— Обичам да пътувам, обичам звука на колелата в движение, тяхното темпо. Това не съм споделял с никого досега, Констанце.
— Използували ли сте го във вашата музика?
— Не съвсем. Но то ме стимулира, усилва желанието ми да композирам. Навярно защото пътувах много като дете.
— Значи обичате да пътувате?
— Много. Често ми се е струвало, че другояче не бих могъл да живея, пък и винаги съм бил доста зает. — Вече бяха пристигнали в Пратера и той й показа великолепната алея, оградена от двете страни с големи кестени, като добави: — Нали Виена е чудесна?
— Не познавам добре града. Почти не съм се отделяла от Петерплаи.
— Не бива повече така. Ще ви покажа Дунава и Гринцинг.
— Хората ще ни одумват.
— Това е неизбежно, щом се движим заедно. От какво се боите?
Не й хареса осъдителната нотка в гласа му, затова премълча. Освен това предпочиташе да наблюдава, не да говори — така й харесваха каляските на аристократите! Мълвеше се, че императорът ходел понякога в Пратера, за да покаже, че е демократичен и споделя удоволствията на поданиците си. Изпита ревност, когато Волфганг се усмихна топло на една хубава жена на средна възраст, която мина край тях в голяма синя каляска.
— Коя е тази? — попита рязко девойката.
— Графиня Тун. Приятелка, която много ценя.
— Но тя е толкова възрастна!
— На тридесет и седем години? Тъкмо подходяща възраст за много мъже.
Констанце рече изведнъж:
— Непременно ли трябва да отидете у принц Кобенцл утре?
— Мислех, че одобрявате това. Изтъкнахте го като причина да не се срещнете с мен.
— Да, но преди седмица.
— Отивам там да почивам и пиша музика.
— Защо не композирате у дома? Затова майка ми взе под наем пианото за вас.
— Много мило, обаче не мога да откажа на Кобенцл. — Беше важно да завърши шестте сонати за цигулка и пиано, понеже музикалните издатели, както изглежда, проявяваха голям интерес и той имаше нужда от тези пари. А в извънградското имение на Кобенцл щеше да композира по-спокойно.
— Ще ми липсвате — призна тя.
— Завръщам се в края на юли.
— Мислите ли, че Артария ще хареса музиката ви? — попита загрижено Констанце.
— А на вас тя харесва ли?
— И още как, Волфганг!
— Като се върна, ще ви донеса подарък.
— Гривна? Дантела? Кордели?
Той заговори за друго:
— Знаете ли, че Пратерът е бил преди императорски ловен парк и Йосиф за пръв път го направил достъпен за всички? Когато играех с Мария Антоанета, тя си мислеше, че и аз имам частен ловен парк като нея.
— Толкова добре ли я познавате? — попита Констанце с благоговение.
— Бях нещо като играчка, с която се забавляваха, както Мария Антоанета постъпваше с другите си играчки.
— Наистина ли сте свирили пред кралете на Франция и Англия?
