58
Като написа молбата за оставка, Волфганг реши веднага да я подаде. Влезе със страх в дома на ордена — не знаеше как ще постъпи с него Колоредо, но не можеше да чака повече. Лакеите го посрещнаха почтително и го въведоха при граф Арко, който използуваше за свой работен кабинет приемната пред стаите на архиепископа.
Главният иконом го измери с гневен поглед, но от това решителността на Волфганг не намаля. Преди да заговори, той забеляза, че костеливото, ъгловато лице на графа сега е по-сурово от всякога, малките, подобни на мъниста очички блестят като на влечуго, дълбоки бръчки прорязват бузите и челото, макар Арко да беше под четиридесетте. Приемната представляваше широка квадратна стая с голяма бяла кахлена печка и изискано украсен канделабър — с това му напомняше за разкоша на резиденцията. Волфганг огледа за последен път всичко, решил да не се връща повече тук, и каза:
— Нося молба за оставка и ще ви бъда благодарен, ако я връчите на негова светлост. Ето и пътните ми разноски: те възлизат на петнадесет гулдена и четиридесет крайцера за дилижанса, плюс два гулдена за храна.
Арко отказа да приеме молбата с думите:
— Не можете да напускате без съгласието на баща ви. Това е ваше задължение.
Волфганг отвърна рязко:
— Зная задълженията към баща си не по-зле от вас.
— Само ако той е съгласен можете да помолите да ви освободим.
— А ако не е?
— Пак можете да подадете молба.
— И после?
— Ще видим.
— Каква чест!
— Моцарт, не аз, а вие желаете да напуснете.
— А ако оттегля молбата си?
Арко се усмихна ехидно и рече:
— Ще се завърнете в Залцбург.
— След всичко, което се случи между мен и архиепископа?
— При известни обстоятелства можете да разчитате на прошка.
— Да се извиня, така ли? Да пълзя?
— Винаги съм твърдял, че сте прекалено емоционален.
Волфганг произнесе гордо:
— Вие имате нужда от архиепископа, аз — не. Кога ще му представите молбата?
— Казах вече! Когато се съгласи баща ви! — И Арко махна на един лакей да изведе Моцарт. — Ще ви уведомя, като получа писмото на баща ви.
Имаше само една утеха — поведението на Арко свидетелствуваше, че татко няма защо да се бои от Колоредо. Това донякъде успокояваше.
Пръв получи писмо Волфганг. Но не занесе това известие на Арко. Суровостта на баща му го смая. Не беше очаквал пълно одобрение, но да му заповядват да си оттегли оставката, да признае, че последното пререкание с Колоредо е почти изцяло по негова вина, бе сериозен удар за Волфганг. Язвителният тон не подхождаше на Леополд, когото Волфганг обичаше и на когото се доверяваше. Отношенията им се бяха обтегнали, станали мъчителни и всичко водеше към още по-сериозен разрив.
Чудеше се дали да отговори на татко — изглеждаше съвсем безсмислено, но обичта и навикът надделяха и седна да му пише. Не можеше да се кара с него, това противоречеше на природата му, обаче все пак защити колкото можа по-убедително своето поведение. Спомена, че татко трябва да му даде разрешението и благословията си, тъй като отказът от службата при архиепископа е неизбежен, а бащиното внимание и уважение са му много скъпи.
Очакването на по-нататъшни вести от татко и Арко стана едно от най-тежките изпитания в живота му. Не можеше дори да посети добрите си приятели като графиня Тун и принц Кобенцл. Борбата се водеше между него и Колоредо и той не можеше да въвлича в нея други лица. Това бе изпитание на волята и трябваше сам да се справи с положението. Най-много се безпокоеше от факта, че не може да композира. Докато не се отърве официално от Колоредо, няма да бъде в състояние да твори и се чувствуваше изпаднал в период на безплодност.
Единствената му опора станаха Веберови. Госпожа Вебер се съгласи с решението му да остане във Виена, а Констанце, весела и безгрижна, го даряваше с покой и щастие, които бе изпитвал само в компанията на Безл. С нея се държеше много благовъзпитано, убеден, че така няма да даде никому повод за интриги по техен адрес.
Като държа Волфганг в неизвестност няколко седмици, Арко му нареди да се яви незабавно в приемната на дома на ордена. Междувременно Волфганг бе подал още две молби за оставка, с надеждата, че официалният им тон ще бъде по-приемлив, но и те останаха без последствие.
Ядосаният Волфганг искаше да пренебрегне заповедта на Арко, ала графът бе добавил, че е получил писмо от Леополд, затова синът се подчини.
Арко, притеснен като самия Волфганг, поде без всякакви предисловия:
— Баща ви не дава разрешение за оставка.
— Мога ли да видя писмото?
Арко тържествуващо го подаде.
— Писал е това преди седмици. Защо не ме уведомихте по-рано? — възропта Волфганг.
— Има ли значение?
— За мен значението е голямо. Да ме държите толкова време в неведение чисто и просто от каприз!
Арко изрече с присмех:
— Отговорът е същият. Все едно дали ще го научите днес, или преди месец.
— Ще благоволите ли да представите молбата ми на архиепископа?
— Без разрешение от баща ви?
Волфганг се поколеба: за пръв път се налагаше да се противопостави публично на баща си. Но всичко останало се равняваше на предателство към неговата музика.
— Да, настоявам.
— Необходимо е разрешението на баща ви. Иначе негова светлост няма да разгледа молбата.
— Нима ме третира като пленник? Сега не съм в Залцбург!
— Третира ви както заслужава един дързък и самонадеян човек.
— Отнасям се към него, както той към мен.
— Не разбирате ли, че всички трябва да търпим неприятни неща?
Тонът на Арко беше почти приятелски, затова Волфганг реши, че главният иконом не е предал молбата му на Колоредо от страх пред гнева на архиепископа. Но самият Волфганг не се боеше. Вече не. И каза:
— Ще подам още една молба и ако тя не бъде приета, ще смятам въпроса за приключен. Ще я връча чрез фон Клайнмайр, секретаря на Колоредо, той поне не е страхливец и подлизурко.
Шест дена по-късно, когато Волфганг научи, че архиепископът напуска Виена на другия ден, забърза към Зингерщрасе №7 да подаде последната си молба. Но фон Клайнмайр не я прие и обясни, че това било задължение на главния иконом. Мисълта да се яви отново пред Арко бе противна на Волфганг, обаче той реши да опита още веднъж.
Арко не пожела да го приеме и се съгласи едва когато Волфганг заяви, че няма да мръдне от приемната, докато той не се появи.
Сега вече подаването на молба за оставка до архиепископа бе станало въпрос на чест за Волфганг. Беше си наумил да покаже на Колоредо, че никой не може да му заповядва и че не е бил уволнен, а сам е напуснал.
