Очите им се срещнаха. „Колоредо се мъчи да ме унищожи с поглед“ — помисли Волфганг. В очите на Колоредо имаше презрение, дългият нос и брадичка бяха насочени към Волфганг като остриета на шпаги, но погледът на Волфганг не беше по-малко предизвикателен.
— Кога ще заминете?
— Вече казах, ваша светлост: веднага щом си свърша работата. Вие не благоволихте да ми платите за допълнителния труд, положен за вас във Виена, затова ще се наложи сам да събера всичко, което успях да припечеля тук.
— Твърде много си позволявате! Не желая да ме оскърбяват хора от вашия ранг. Или веднага ще напуснете Виена, или ще ви спра заплатата.
— В такъв случай още повече ще ми се наложи да остана, ваша светлост. Тогава тези пари ще ми потрябват двойно повече.
Сега Колоредо даде воля на гнева си:
— Вие сте най-нехайният от всички мои лакей! Никой не ми е служил така зле, както вие, жалък глупак! Достатъчно дълго търпях вашето нахалство.
— Изглежда, не сте доволен от мен, ваша светлост.
— И смееш да ми говориш с такъв тон, долни лъжецо!
Волфганг се помъчи да отговори спокойно, макар гневът му все повече да се засилваше и да му се щеше да крещи и той.
— Опитвам се да говоря истината, ваша светлост.
— Внимавай добре, иначе за в бъдеще ще се лиша от услугите ти, презрян лъжльо!
— И аз от вашите!
— Като си помисля само, че му плащам петстотин гулдена!
— Четиристотин и петдесет!
— Щом не искаш да ми служиш както трябва, марш оттук!
Волфганг направи поклон и рече:
— С най-голямо удоволствие.
— Аз казах: „Марш!“ Не искам повече да те търпя!
— Това окончателно решение ли е?
Колоредо не отговори, толкова беше ядосан.
С внезапна решителност Волфганг заяви:
— Така да бъде. Утре ще съставя писмена молба за освобождаване от длъжност.
— Мерзавец! Лакей! Лъжец! Ти ще се провалиш във Виена, както се провали в Залцбург. Арко, Арко, изведете този негодник!
Но Волфганг, почувствувал се победител, излезе, преди графът да успее да го изхвърли. И тогава се ужаси от стореното. В Залцбург много поданици на архиепископа биваха хвърляни в тъмницата на крепостта Хохензалцбург за далеч по-невинни простъпки и Волфганг изведнъж се изплаши за татко. Не постъпи ли много лекомислено? Но как посмя Колоредо да му каже, че се е провалил в Залцбург? Колоредо му говори с такъв злобен тон! Ами ако враждебността на принц-архиепископа даде отражение и тук, във Виена? Прибра се в квартирата си и се тръшна на леглото. Гореше като в треска и цял трепереше. Остана така до зори, без да може да мигне.
След това вместо да отиде в немския дом на ордена да поиска, както можеше да се очаква, прошка от принц-архиепископа, Волфганг събра всичката си смелост и описа подробно на татко какво се бе случило. Да отговаря пред баща си в много отношения беше по-трудно, отколкото пред Колоредо, но нямаше връщане назад. Спокойно, с твърда решителност той съобщи, че подава оставка и смята да стори това официално — като напише писмо и го предаде за негова светлост чрез граф Арко. Ако Колоредо посмее да направи нещо, за да си отмъсти, добави той, например да уволни татко, нека те двамата с Нанерл веднага дойдат във Виена и Волфганг ще поеме грижата за тях.
Волфганг не се съмняваше, че неговото решение ще предизвика бурна реакция от страна на баща му, а Нанерл много ще плаче; ще му кажат, че е отишъл твърде далеч, ала той знаеше, че друг път за него няма. Татко е единственият човек, комуто винаги охотно се е подчинявал, но трябваше вече сам да стане господар на съдбата си — татко, въпреки своята любов, не винаги разбира нуждите му. Като изпрати писмото, Волфганг изпита облекчение. Това бе най-важната стъпка, която някога бе предприемал самостоятелно, и тя будеше у него гордост. Стремежът да защити независимостта си се беше превърнал в жизнена необходимост.
Писмото, в което молеше да бъде освободен, Волфганг написа така грижливо, както съчиняваше своите партитури — ревниво следеше всяка дума точно да отразява мисълта му, да е заредена с чувство.
57
„Напускам службата при архиепископа.“
Категоричното заявление на Волфганг изпълни Леополд с отчаяние. Прочете го още веднъж, но това не отслаби въздействието на думите. И красотата, изяществото и просторът на танцмайстерзал, където седеше в момента, защото там се занимаваше с кореспонденцията си, засили огорчението му: тази зала не можа да изпълни главното си предназначение — да задържи сина му в Залцбург.
Като не намери утеха в Танцмайстерзал, той отиде до близката река и застана край брега, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към града. Този ден Залцбург беше чудесен. Месец май го бе накичил с многоцветна багреница. Всичко се къпеше в слънце: многобройните куполи на църквите — половината в стил барок, половината мохамедански, — високите италиански покриви на къщите покрай Залцах, старата крепост, възправила се над града като исполин. При всичките си пътешествия Леополд не беше виждал по- хубав град. Но нямаше полза да споделя това със сина си — Волфганг губеше интерес към всяко място, щом музиката там не отговаряше на неговите изисквания.
Леополд би избухнал в ругатни като Брунети, за да му олекне, или да махне с ръка на всичко, но мисълта, че Волфганг ще живее във Виена без него, за бащата беше равносилна на смърт: остават му още малко години, има неомъжена дъщеря, която, ако въобще намери съпруг, ще трябва да се задоволи с нещо посредствено, собствената му кариера е погубена, един бог знае какво ще стане и с Волфганг.
И все пак, въпреки чувството си на безпомощност — той не виждаше начин да състави задоволителен отговор до сина си — намери сили да покани своите най-стари и най-верни приятели да се видят с него. Срещата щеше да се състои у Хагенауерови, защото бившият му хазаин беше болен, а за Шахтнер и Булингер това място бе също удобно. Но можеше ли да им довери всичките тревоги на сърцето си?
Спря пред познатия вход и изтри сълзите от очите си. Ала не можа да потисне потока спомени. Домът на Гетрайдегасе №9 не се бе променил. Като изкачваше стълбите към първия етаж, Леополд едва не зарида. „Вече съм старец — каза си той, — на шестдесет и една година.“ Приятелите ще го сметнат за съвсем остарял. Тази мисъл го накара да се овладее пред самата врата на Хагенауер. Чувството обаче напираше и той прегърна приятелите си с плам, какъвто рядко показваше.
Шахтнер се учуди, Хагенауер зарадва, а Булингер пожела да узнае какво се е случило.
— Защо? — възкликна Леополд. — Волфганг отново ли ти е писал тайно от мен?
— Не. Но все пак има нещо неприятно, нали, Леополд?
Той им съобщи, че Волфганг е имал ужасно спречкване с Колоредо и е решил да се откаже от службата при архиепископа.
Шахтнер реши: Леополд най-много е засегнат от това, че Волфганг повече не се нуждае от него. А Леополд така се гордееше с влиянието, което упражняваше върху сина си — беше му едновременно и баща, и приятел. Сега и двете функции отпадаха. Шахтнер, недръзнал да се лиши от сигурността на Залцбург, макар езикът му да беше доста смел, се поколеба. Какво право има да дава съвети на другите, щом сам не бе послушал зова на собственото си сърце? И Леополд така бе остарял напоследък! Острите му черти бяха изгубили решителния си израз, лицето му изглеждаше меко и сбръчкано.
Леополд попита Булингер със силно чувство:
— Волфганг говорил ли ти е някога, че Ана Мария желае да бъде погребана в гробището на църквата „Свети Петър“?
— Какъв смисъл би имало това сега?
