граф Палфи също е развълнуван, а и много други. Не криеше скуката си само Колоредо. Архиепископът искаше да си излезе по време на втората част — графинята забеляза това, — но го задържа интересът, с който слушаше музиката княз Голицин. После Волфганг бе окръжен от възторжени почитатели, които го поздравяваха за прекрасната симфония и чудесното му изпълнение. Всички високопоставени лица споделяха чувствата на графинята и само Колоредови продължаваха да стоят настрана, заобиколени от своята свита.
Графиня Тун се присъедини към групата на почитателите на Моцарт в момент, когато Брунети, опиянен от похвалите за неговото изпълнение, възкликна:
— Моцарт, за човек, който не обича цигулката, вие сте написали превъзходна цигулкова музика — и веднага, като съобрази, добави: — Това пролича най-вече от моето соло.
— Вие бяхте на висота — каза Волфганг, — цигулката във вашите ръце звучеше удивително непринудено и благородно.
— Не вярвахте, че съм способен на това, нали?
— Написал съм за вас няколко цигулкови концерта. Нима не помните, Брунети?
— О, това бе отдавна. Знаете ли — възкликна отново той, сякаш правеше гениално откритие, — вашата Концертна симфония по-скоро прилича на цигулков концерт.
— Но и на симфония — обади се Боно, — темите й звучат чисто симфонично.
— Това е ваша заслуга… защото дирижирахте оркестъра вещо, с чувство за мярка и голямо вдъхновение.
— Аз дирижирах симфонията така, както е написана, Волфганг. Приносът ми към едно толкова голямо, майсторски написано произведение е твърде скромен.
Граф Палфи рече:
— Господин Моцарт, вие трябва да свирите у дома. — Правите ми чест, ваше сиятелство, но без разрешение от негова светлост не мога.
— На мен той не ще откаже — заяви граф Палфи. — И после, искам да ви представя на Стефани. На него може да се разчита. Той е главен режисьор, инспектор в нашата немска опера, а също и любимец на императора.
— Ваше сиятелство, мога ли да се надявам на изпълнение пред императора?
— Ще се погрижа за това — отзова се графиня Тун. — Уреждам музикална вечер и императорът обеща да я удостои с присъствието си.
— Не бих искал да проявявам натрапничество — каза Волфганг, въпреки че мечтаеше горещо да свири пред Йосиф II, защото в главата му се роди мисълта: „Боно е на седемдесет и една година, скоро ще мине в оставка и макар по длъжност след него да идват Салиери и Щарцер, навярно ще се намери място и за мен.“ — Но моята музика може да се хареса на императора. Преди години беше точно така. И ще бъда особено поласкан от високата чест.
— Ние ще бъдем поласканите — рече графиня Тун. — За това също ли е нужно разрешение от негова светлост?
— Освен ако ме е поканил самият император. Не допускам негова светлост да му откаже!
Боно рече:
— Не желая да ви обременявам с излишни грижи, маестро, но Дружеството на виенските музиканти организира концерт в полза на вдовиците и децата на музиканти и ще ни ощастливите, ако на него изпълните няколко ваши произведения. Концертът ще се състои след две-три седмици, императорът обеща да присъствува.
„Може би най-примамливото предложение“ — помисли си Волфганг, но отново повтори:
— Трябва да получа разрешение от негова светлост.
— Хайде да го помолим всички — каза принц Филип Кобенцл, застанал зад тях, потънал в мълчание дотогава. — Аз също имам молба към маестрото. Братовчедка ми, графиня фон Румбек, ще смята за чест да бъде неговата първа ученичка във Виена.
Волфганг не обичаше преподаването, но добре разбираше — от подобно предложение не бива да се отказва. Четиридесетгодишният Филип Кобенцл беше младолик и симпатичен, с нежен, лек овал на лицето: един от най-влиятелните аристократи в империята, той се славеше с великолепния си вкус и се ползуваше с особеното разположение на негово величество.
Настъпи мълчание. Известно време всички мислеха по предложението на Кобенцл, а после решиха: наистина трябва да се обърнат с молба към архиепископ Колоредо, който продължаваше да седи между баща си и чичо си.
Но преди някой да успее да отвори уста, Колоредо каза:
— Моцарт, вие никога не сте свирили на виола в Залцбург.
Волфганг понечи да му отвърне: „Понеже не си заслужава, при вашия лош оркестър“, ала рече:
— Днес имаше особен случай.
— Затова ли избрахте тази скучна Концертна симфония?
— Ваша светлост, според мен тя хареса на слушателите. — Мъчеше се да говори сдържано, но в душата си ликуваше. Почтителното отношение на гостите, топлите чувства, проявявани от тях, го ласкаеха и радваха. Колоредо сигурно изгаря от завист, щом си позволява да изказва недоволството си пред всички. — Намирате, че тя не заслужава внимание, така ли, ваша светлост?
— Мнението ми за тази ваша творба ви е известно. Изразих го още в Залцбург.
— Учудена съм, ваша светлост — каза графиня Тун, — нима наистина мислите така? Толкова прекрасна и вълнуваща музика чувам за пръв път.
Принц Рудолф Колоредо, бащата на архиепископа, погълнал очевидно огромно количество храна през живота си, от което бе много напълнял и си бе спечелил силна подагра, слушаше разговора с все по-голяма нервност и снизходително забеляза:
— Помните ли, Моцарт, вие свирехте пред мен като дете?
— Да, ваша светлост, по онова време свирих за много любители на музиката.
— О, не се смятам за такъв — пренебрежително отсече принц Рудолф. — Но тогава ми казаха, че това е първото ви посещение във Виена и че сте само на шест години.
— Вярно, ваша светлост.
— Бяхте на мода тогава. Привлякохте вниманието на самата императрица.
— Сега свиря по-добре, ваша светлост — побърза да забележи Волфганг.
— Но вече не сте вундеркинд — с присъщата си рязкост изрече принц Рудолф. Той не признаваше модата, получила отскоро разпространение сред аристокрацията — да се държиш с музикантите като с равни. Те са обикновени слуги и всичката вежливост на света не ще промени този факт. „Музиката е проститутка, създадена да развращава сърцето въпреки разума“ — бе казал той веднъж на младия Колоредо. Поощряваше желанието на сина си да държи голяма музикална капела само поради съображенията, че това е полезно от политическа гледна точка, обаче за него музиката на Моцарт беше по-лоша от всяка проститутка, защото тя преднамерено се излагаше на показ с цел да съблазни човека.
— Истинският мъж воюва с шпага, не с ноти! — изръмжа той.
— Може ли Моцарт да изнесе концерт в двореца ми идната събота? — попита граф Палфи.
— Същата събота той ще свири за мен — отвърна Колоредо.
— Мога да променя деня.
— На ваше място не бих настоявал. Моят придворен органист си има определени задължения.
Но най-много се възмути Волфганг, когато Колоредо не му позволи да свири у графиня Тун и на концерта, организиран от Джузепе Боно — значи, няма да може да го чуе императорът. Нима Колоредо е толкова завистлив?
Архиепископът стана, за да подчертае с ръста си колко дребен е в сравнение с него органистът му. Но долови, че гостите и самият княз Дмитрий са на друго мнение, затова презрително си помисли: глупци, проявяват благосклонност към Моцарт, защото е на мода, но ако потрябва да го подкрепят, веднага ще подвият опашки и ще се разбягат кой където види. Отдавна би го уволнил, ако органистът не беше единственият негов музикант, когото почитат във Виена. Но щом той плаща на Моцарт, музикантът е длъжен да носи полза само нему; другите ще се отърват с няколко гулдена и толкова, а основната тежест на
