използува възможностите на този блестящ оркестър. Мъжките гласове можеха да бъдат и по-добри, особено дел Прато и Раф, но низините на Раф звучаха хубаво както преди и повечето пасажи бяха в кръга на неговите възможности.
Когато представлението завърши, екнаха бурни аплодисменти. Карл Теодор поздрави целия състав и каза на Волфганг:
— Знаех, че всичко ще бъде прекрасно. Раф не сгреши, като ви препоръча. Вашата музика просто е създадена за неговия глас. Трябва да се дадат още няколко представления в чест на нашия тенор.
По нареждане на Карл Теодор Канабих определи шест представления, но когато след второто гласът на Раф изневери, те бяха сведени до три и последното от тях стана прощален концерт на тенора с публиката.
Волфганг най-много се вълнуваше за мнението на татко.
— Най-хубавото в операта бяха женските арии — отбеляза Леополд.
— Солистките в състава пеят по-добре от мъжете.
— Особено красиви и драматични са ариите на Електра.
— За нея можех да пиша, както поискам. Елизабет и Доротея Вендлинг имат гласове, на които може да се разчита.
54
Посещението на Волфганг в Мюнхен завърши съвсем неочаквано — архиепископът научи, че придворният органист самоволно е продължил шестседмичния си отпуск до четири месеца. Той заповяда на музиканта веднага да се яви при него във Виена, където бе заминал с цялата си свита да навести болния си баща, принц Рудолф Колоредо, имперски вицеканцлер.
Волфганг с готовност се подчини, макар да не му хареса тонът на повикването. Изнамирайки причина след причина, той ден подир ден бе отлагал заминаването, само и само да не се върне в Залцбург. Наслаждаваше се на компанията на Вендлингови, Канабихови и Раф — тяхната дружба, издържала изпитание като постановката на „Идоменей“, заякна още повече. Но Волфганг много се огорчи от това, че Карл Теодор въпреки всички похвали, изречени за операта, не го покани да се влее в мюнхенската придворна капела.
Пристигна във Виена на 18 март 1781 година. Беше пътувал колкото е възможно по-бързо и когато наближи града, спря да се полюбува на гледката. Стоеше на един хълм сред Виенската гора, гледаше катедралата „Свети Стефан“ и Карлскирхе и се чувствуваше отново у дома. „По-скоро съм виенчанин, отколкото залцбургчанин — мислеше си Волфганг, — родното място е там, където най-много ти харесва, където ти е най-мило, а не където си роден.“ Видът на града изпълваше душата му с радост. Спомни си детството и пътуването до Виена. Тогава от пръв поглед се влюби в този град, но сега Виена му харесваше още повече.
Припряно, сякаш бързаше да навакса годините, прекарани далеч от Виена, и да си възвърне отново всичко, което толкова обичаше, Волфганг каза на кочияша да спре край Хофбург и там го освободи.
Закрачи по многолюдния Колмаркт. Беше топъл, ясен ден и по улицата се движеха много аристократи в каляските си. Достигнал края на Колмаркт, Волфганг сви по Грабен, където имаше още повече народ. Сред минувачите се срещаха много бюргери и занаятчии. Волфганг спря на площада пред катедралата „Свети Стефан“ да се полюбува на високата й готическа кула, а после се упъти към Зингерщрасе, където му бе заповядал да се яви Колоредо. И неволно забави крачки, чувствувайки, че щом застане пред архиепископа, на идилията ще настъпи край.
Сграда №7 на Зингерщрасе се намираше близо до „Свети Стефан“; на главния вход имаше голям военен кръст, над него гербът с императорската корона; от двете страни крепяха короната хабсбургските лъвове, тя също бе увенчана с кръст, който напомняше повече кръстосани шпаги Волфганг веднага се сети, че това е Домът на тевтонските рицари и че Колоредо бе отседнал тук, защото неговият чичо граф Карл Колоредо стоеше начело на австрийската командория на този орден.
Волфганг помоли да съобщят на архиепископа за пристигането му, тъй като бе получил заповед да се яви веднага щом пристигне във Виена, но го въведоха при Карл Арко. Негова светлост бил зает, заяви графът, ала скоро щял да го приеме. Обаче Арко не мръдна от мястото си да уведоми Колоредо и Волфганг трябваше да му напомни; накрая графът неохотно изпълни молбата му.
Минаха няколко часа, преди да бъде допуснат при архиепископа. Колоредо, който пишеше писма, дори не го поздрави, а само хладно попита:
— Какво обичате, Моцарт?
— Пожелахте да се явя пред вас, ваша светлост.
— Ах, да. — Колоредо водеше разговора в присъствието на Арко и двамата камериери, а това не бе прието. — Пресрочихте отпуска си.
— Ваша светлост, само за да напиша операта ми бяха нужни шест седмици и почти още шест, за да я репетираме и поставим на сцената.
— Разрешени ви бяха само шест седмици отпуск, не повече.
— Ваша светлост, нали сте дали съгласие да ме пускате от Залцбург да пиша опери, когато получа поръчка.
— Съгласие?! Не сключвам пазарлъци със слугите си.
— Но графиня Лютцов изрично изтъкна това условие.
— Графинята може да говори само от свое име. Граф Арко ми съобщи, че печелите при мен повече от всеки друг органист. Петстотин гулдена!
— Четиристотин и петдесет, ваша светлост.
— Във всеки случай повече, отколкото заслужавате при вашите системни отлъчвания.
— Само едно отлъчване, ваша светлост.
— Всъщност е повече, щом се губите тъй дълго. Утре давам концерт в чест на руския посланик и ако не бях заповядал да се явите, досега щяхте да киснете в Мюнхен, свирейки за собствено удоволствие.
— Предстои ми изпълнение пред княз Дмитрий Голицин, ваша светлост?
— Да, и какво от това, Моцарт? — Колоредо се учуди на интереса, проявен от неговия слуга.
— Той е мой приятел.
— Мога да си представя! Брунети ще ви съобщи каква програма трябва да се подготви, а главният иконом ще ви определи квартира.
Волфганг щеше да каже още нещо, но архиепископът даде знак, че аудиенцията е свършила, и Арко, като хвана композитора за ръка, го изведе от залата, шепнейки:
— Негова светлост и без това ви е сърдит. Още едно възражение и няма да ви позволи да свирите.
Волфганг искаше да си избере квартира по собствен вкус, за да избегне потискащата атмосфера на тази сграда, но Арко не разреши. „Докато сте на служба при архиепископа, това е изключено“ — каза той. Волфганг трябваше да се настани в една малка стаичка: тъмна, влажна и студена; главният иконом го сложи на една маса с камериерите, готвачите, сладкаря и Брунети; понеже го настани там след камериерите, които седяха начело на масата, Моцарт разбра, че е наказан.
„Да — помисли си той, — все едно, че отново съм в Залцбург.“ Чувствуваше се дълбоко засегнат.
По време на вечерята се казаха множество глупави, груби шеги; Волфганг не изрече нито дума. Едва когато разговорът засегна болестта на бащата на архиепископа, той попита:
— Брунети, а от какво е болен вицеканцлерът?
— Страда от колики.
— И таз добра! Чисто детска болест.
— Нищо подобно. Нали знаете колко ядат високопоставените особи? — Брунети не се страхуваше да бъде откровен с Моцарт. Знаеше, че той нищо няма да предаде на Колоредо, твърде много го мрази.
— Навярно затова архиепископът е вечно кисел?
— Той сам страда от болки в червата. А нас те хранят с такива помии.
— Кажете нещо относно концерта за княз Голицин. Какво влиза в програмата?
— Имаме камерен оркестър. В чест на руския посланик ще дирижира сам Боно, императорският
