Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

капелмайстор. Програмата още не е съставена. Това възложиха на мене. Какво ще ме посъветвате, синьор маестро?

Волфганг разбираше, че Брунети му се присмива, и все пак концертът представляваше голяма възможност за него.

— Кои други ще присъствуват?

— Граф Палфи, графиня Тун, принц Кобенцл, всякаква паплач. Тези хора до един са му стари приятели и покровители.

— Бихме могли да изсвирим моята Концертна симфония в ми бемол-мажор — същата, която изпълнявахте с Хайдн в Залцбург.

— Онази мрачната? Та Колоредо никак не я обича!

— Солото на цигулката ще ви даде възможност да се проявите. И ще ви донесе много гулдени. Колоредо нищо няма да ви плати, добре знаете.

— Вярно — въздъхна Брунети. — А кой ще изпълни партията на виолата?

— Аз.

— Няма да можете. Години не сте се докосвали до този инструмент.

— Ще се справя. Поне няма да бъда пиян като Михаел Хайдн.

„Но и мен няма да засенчите — самоуверено си помисли Брунети. — В сравнение с вас ще бъда втори Тартини или Нардини.“

— Може и да успеете — изрече гласно той.

Честолюбие! Когато залагаш на него, почти винаги ще успееш.

— Но искам да ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Изпълнявайте партията си, както е написана.

— Винаги го правя.

— Този път обаче проявете повече старание. Моля ви.

Брунети сви рамене. Какво струва едно обещание! Когато Волфганг стана да си върви, той рече:

— Чакайте ме тук утре вечер в седем, у княз Голицин ще отидем заедно.

— Защо? — ядосано попита Волфганг. — Сам зная пътя.

— Ангербауер, старшият лакей на архиепископа, трябва да ни отведе там.

„Мога да вляза без негова помощ“ — помисли си Волфганг, но кимна в отговор — не си струваше да спори с Брунети.

На другия ден вечерта Волфганг се отправи към дома на княз Голицин сам; на горния край на стълбите той срещна Ангербауер. Последният се приготви да даде знак на лакея на посланика да въведе Моцарт в залата. Но Волфганг пренебрегна лакеите, мина в музикалната зала през многото свързани стаи, насочи се право към княз Дмитрий, засвидетелствува му почитта си и поведе разговор. Руският посланик много се зарадва на срещата с Моцарт.

— Вашето изпълнение тази вечер е голяма чест за нас, господин кавалер. Ще чуем ли ваше ново произведение?

— Ново за Виена, ваше превъзходителство; написах го в Залцбург.

Граф Палфи и графиня Тун дойдоха при тях и топло поздравиха Волфганг. „Колко мила и обаятелна е тази жена“ — помисли си Волфганг, когато тя каза:

— Княз Голицин, имаме щастие — господин Моцарт пристигна най-сетне във Виена.

Граф Палфи изрази възмущението си: архиепископ Колоредо бе скрил от него, че Волфганг Амадеус Моцарт е във Виена.

— Праща ми Брунети — измърмори графът, — един посредствен цигулар, да свири на моя музикална вечер, когато тук се намирате вие. Нима Колоредо ви пази само за себе си?

— Току-що пристигнах.

— Така зная и аз. От Мюнхен след триумфа на „Идоменей“. Във Виена много се говори за вашата опера. Трябва да ви запозная с Готлиб Стефани, той има либрето, което заслужава да се съчетае с хубава музика.

— А той добър либретист ли е, ваше сиятелство? — Волфганг не искаше да има повече работа с дилетанти като Вареско.

— Господин Моцарт, той е инспектор в немския оперен театър на Виена!

Джузепе Боно, възрастният капелмайстор при императорския двор и отдавнашен приятел на Волфганг, дирижира Концертна симфония в ми бемол-мажор така, както я бе написал самият композитор, намислил да създаде симфония с два солиращи инструмента — цигулка и виола. Камерният оркестър под диригентството на Боно свири с голямо майсторство и вкус.

Волфганг не беше признал пред никого, дори пред татко, както и пред самия себе си — това бе твърде болезнено, — че е вложил особени чувства в тази Концертна симфония; сега обаче той за пръв път осъзна колко силен личен елемент се съдържа в творбата. Първата част, алегро маестозо, бе величествена, възвишена и същевременно жива. Тази вечер Концертна симфония за пръв път се изпълняваше така, както я бе замислил композиторът. Волфганг ликуваше. Дългото оркестрово встъпление звучеше с истинска симфонична тежест и в същото време мелодично. „Мамината смърт опустоши душата ми — мислеше Волфганг, — никога не ще мога да превъзмогна тази скръб.“ Но животът се стреми към равновесие: точно така се уравновесяваха двамата солисти и оркестърът. Твърдят, че е още млад, ала понякога се чувствува съвсем стар композитор. Сълзите го задавяха при спомена за всички преживявания, които му се случиха през последните две години. Музиката обаче никога не трябва да бъде сантиментална. Това говори за лош вкус.

Волфганг напрегнато слушаше, очаквайки да започнат солата, и се радваше, че музиката му неизменно запазва качествата си, каквито и страсти да бушуват в душата на създателя й. Нима може да бъде наречен просто изящен композитор? По сила неговата музика може да се мери с всяка друга. Волфганг се усмихна вътрешно, като следеше безупречното диригентство на Боно. Истински чувствуваше произведенията си само когато ги пишеше и когато ги изпълняваха правилно. В първата част наближаваше моментът за встъпване на солистите и Волфганг отбеляза с безкрайно задоволство, че поне в пасажи като тези е успял да постигне замисленото. Пред самото встъпване на цигулката и виолата Волфганг вече не се съмняваше — може да се гордее с днешното изпълнение на своята симфония. Брунети, въодушевен от великолепната ансамбловост на оркестъра, за което заслугата беше на Боно, засвири с такова майсторство и чистота, каквито отдавна не бе показвал, а виолата откликваше и двата инструмента като че водеха сърдечен, топъл разговор.

Втората част, анданте, бе толкова наситена с личните му преживявания, че свирейки, Волфганг не вдигаше към никого очи. Написал я беше в до-минор — тази тоналност предаваше цялата дълбочина на скръбта му. От струните се лееше почти непоносима печал, но дори в най-величествените моменти музиката запазваше своята мелодичност. Според Волфганг Брунети никога не бе свирил тъй прекрасно; композиторът беше доволен и от своето изпълнение. Обаче всичко бледнееше в сравнение с главната елегична тема — тя звучеше необикновено изразително. В очите на Волфганг блестяха сълзи, но той не плачеше. Никой не бива да долови колко много значи за него тази част. Онова, което е казал чрез музиката, е напълно достатъчно. Тези, които са страдали, ще го разберат.

Третата част отдаваше повече дан на вкуса на публиката. Рондото — обозначено в престо — течеше вдъхновено и грациозно и всеки инструмент получи възможност да се изяви виртуозно. Ала бляскавата, пищна музика не изгуби от това. Изящните арабески нито за миг не засенчиха главната тема. И всеки инструмент представляваше елемент от единното величествено цяло.

Графиня Тун седеше смаяна. Моцарт, когото тя слушаше сега, съвсем не беше онзи Моцарт, когото познаваше от преди много години. Концертна симфония в ми бемол-мажор съдържаше откровение и неочакваност, така дълбока и понякога тъй скръбна беше тази музика. По време на втората част графинята едва не се разплака, въпреки че не беше никак сантиментална. Волфганг според нея бе вложил в своята симфония идеята за трагизма на човешкото съществуване и фатализъм, който преди не се съдържаше в творбите му. Какви дълбоки преживявания са вградени в основата на това произведение! Тя забеляза, че