Мина месец от началото на репетициите, а в главата на Волфганг все още изникваха мелодии, но той не можеше да ги запише. Нямаше и смисъл да ги записва. Каквото и да напишеше, някой веднага искаше изменения. Повечето арии не бяха готови заради постоянните поправки, внасяни по искане на певците, а Канабих междувременно обяви на състава, че Карл Теодор възнамерява наскоро да посети една от репетициите, затова трябвало всичко да се подготви, една несполучлива репетиция можела да доведе до отменяне на постановката — а за успеха или неуспеха курфюрстът ще съди по ариите на любимеца си Раф.
Късно същата вечер Волфганг седеше на светлината на свещи над партитурата; в главата му цареше смут и отчаяние. Обикновено той можеше да твори при най-лоши условия, но този ден се чувствуваше немощен и разнебитен, сякаш корабът, който го носеше по вълните на живота, щеше да претърпи крушение. Беше създал голям брой произведения, хората винаги се учудваха с каква лекота твори, учудваха се на плодовитостта му, сякаш изтъкваха някаква негова вина, но ако само знаеха колко сили влага в това! Музиката носеше със себе си освобождение, а безкрайните поправки го държаха в ужасен плен. Той така искаше по-скоро да се освободи! Умори се да угажда на вкусовете на всички. Колко тежко е да си роб на глухите, да композираш за некомпетентни, посредствени хора! Да пишеш за угода? За угода на кого? На Раф? На дел Прато? На Канабих? На Карл Теодор? На себе си? Появата на Раф прекъсна мислите му.
Това посещение изненада Волфганг. Няколко часа по-рано между тях има бурна сцена: тенорът отказа да пее партията си в квартета, който Волфганг смяташе за музикален връх на „Идоменей“. Нима Раф очаква от него извинения? Впрочем старецът понякога му харесваше — умееше да се държи с достойнство и такт, това не можеше да му се отрече.
— Надявам се, че не ви попречих, Моцарт — каза Раф.
— Има ли някакво значение! — насмешливо подхвърли Волфганг.
— Ние се нуждаем от вашата музика.
— Аз пък мислех, че за една опера трябват само певци. Усмивка пробягна по суровото лице на Раф и той каза:
— Много сте чувствителен, както всички композитори. Все още ли сте огорчен от нашата кавга?
— А вие, господин Раф?
— Ако помнех всички разправии, които съм имал по време на репетиции, паметта ми нямаше да побере нищо друго.
— На какво дължа в такъв случай тази чест?
— Дойдох при вас заради арията в сцената, където срещам Идамант за пръв път.
— Какво й е лошото? — Бе направил арията лирична, както го молеше тенорът и както изискваше текстът на либретото. — Твърде висока е за вас, така ли?
— Не. Написана е вдъхновено. Прекрасно сте доловили как се чувствува бащата, изгубил всяка надежда да види някога отново любимия си син.
Волфганг, по-скоро озадачен, отколкото поласкан, запита:
— Тогава защо идвате при мен?
— Не можем да позволим „Идоменей“ да бъде отменен поради незначителни разногласия в нашите възгледи. Така обичам тази ария, постоянно си я пея наум.
— Но вие непрекъснато искате поправки.
— Свикнал съм винаги ариите да бъдат нагаждани към гласа ми. Тази ария обаче ще остане непроменена. В нея ми подхожда всяка нота.
— А какво ще кажете за квартета?
— Трябва да разберете, тази музика не е за мен, такава никога не съм пял.
— По тази причина ли дойдохте?
— По тази причина вие също не сте искали да пея партията на Идоменей, нали? О, на мен всичко ми е известно.
— Не съм изразявал подобна мисъл.
— Но сте казвали, че съм стар за ролята на Идоменей, което е едно и също. Как можете да очаквате от мен снизходителност в такъв случай? Пишете музика като тази ария и аз съм готов да я пея.
— Ще пиша това, което подхожда за опера.
— Не и за моя глас?
— В операта текстът трябва да се подчинява на музиката, либретото на партитурата — спокойно и убедено каза Волфганг. — И певецът също. Иначе операта ще се окаже мъртва и ще й подхожда само място в музея.
— Тъкмо затова, ако не довършите „Идоменей“, ще стане катастрофа.
— Нищо, няма да пропадне светът — отвърна Волфганг. Но дали той самият щеше да го понесе, трудно бе да се каже.
— Нима работата е в това! — с чувство, проникновено изрече Раф, а то бе ново за него. — Случвало ми се е да изпълнявам арии от всички съвременни оперни композитори, но музика така величествена и прекрасна като вашата не съм чувал. Преди двадесет-тридесет години — ето кога би трябвало да пея във вашата опера, но сега съм принуден да се задоволя с възможностите, които са ми останали. И вие, Моцарт, трябва да се задоволите с това. И двамата плащаме дан — вие задето сте твърде млад, а аз — задето съм прекалено стар.
За миг Волфганг си помисли дали Раф не е готов навеки да скрепи с кръвта си тяхната братска дружба по обичая на немските рицари. Но ето че Раф изведнъж пак стана суров стар воин, закален в битките на оперна сцена — недоволен, че се е поддал на откровеност.
Обаче на прага тенорът се обърна и попита:
— Ще дойдете ли утре на репетицията?
— А вие мислехте, че няма да дойда, така ли?
— Напоследък не написахте почти нищо.
— Без да жаля труда си, нагаждах ариите за вашия глас, но що се отнася до триата и квартетите, там композиторът трябва да има свобода.
Раф се поклони и сухо рече:
— Готов съм да се съобразявам с вас, ако вие се съобразявате с мен.
За една седмица Волфганг написа толкова, колкото през целия последен месец. Авторитетът му нарасна — той сега се ползуваше с подкрепата на Раф, най-влиятелния член на състава, а заедно с това нарасна неговата находчивост и стремежът да преработи така либретото, че да постигне най-голяма стегнатост и правдоподобност, без да се бои от реакцията на Вареско.
Междувременно Карл Теодор посети най-после една репетиция — забавянето му, както разбра Волфганг, се дължеше на Канабих, който желаеше да доведе „Идоменей“ до такова състояние, че да не го е срам да я покаже. Дори дел Прато пя сносно, а гласът на Раф звуча на места превъзходно, но и оркестърът беше великолепен.
Курфюрстът присъствуваше тайно в една стая до репетиционната зала — макар целият състав да бе предупреден, че трябва да пее колкото може по-добре, — влезе след първото действие в залата и извика: „Браво!“ Той закима одобрително и каза, че тъй като не е сигурен дали ще може да остане по-дълго, желае да чуе сцената на бурята в началото на трето действие и арията на Раф, в която той се обръща към Идамант.
И двете неща му харесаха много. Курфюрстът заповяда да прекъснат репетицията и даде знак на Волфганг да отиде при него и му целуне ръка.
— Господин Моцарт — каза той, — операта е прекрасна и несъмнено ви прави чест. Музиката е изразителна, благородна. Кой би могъл да помисли, че в такава малка глава се крият толкова велики мелодии.
Придворният театър в Мюнхен с богато украсеното място за оркестъра и галериите си бе един от най- хубавите оперни театри, които Леополд бе имал щастието да види. Но докато Нанерл се любуваше на великолепието на интериора в стил рококо, него го занимаваше само мисълта как ще мине премиерата.
А после, когато зазвуча мелодичната увертюра, Леополд седеше притихнал и очарован. Да, музиката наистина е величествена и завладяваща, синът удържа обещанието си. Волфганг напълно бе успял да
