Забавно би било да се превърне в неин благодетел. Това стана негова най-свидна мечта.
Появата на Раф и Вендлинг в театъра прекъсна размислите на Волфганг.
— Раф, Волфганг много се радва, че ще пеете ролята на Идоменей — рече Канабих.
— Извънредно съм поласкан! — възкликна Волфганг.
Строгото лице на Раф просветна.
— Не съм ли твърде стар?
— Вие сте в зряла възраст също както Идоменей — отвърна Волфганг.
— Момчето става вече дипломат — разсмя се Вендлинг. — Далеч ще стигне.
— Господин капелмайстор — рече Волфганг, — искам да ви помоля за една услуга.
— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Личеше обаче, че Канабих не се радва кой знае колко.
— Бих желал да ви препоръчам една певица за ролята на Илия, прекрасна певица…
— Тя вече не е в Мюнхен — прекъсна го Вендлинг. — Алоизия получи място в немската опера и цялото семейство замина за Виена.
— Бях готов да се занимавам с нея, но тя предпочете Фоглер — каза Раф.
— А месец след преселването им във Виена умря Фридолин — продължи Вендлинг.
— Печална новина. Той беше чудесен човек — тъжно изрече Волфганг.
— Твърде чудесен за своята съпруга — додаде Вендлинг. — Цецилия Вебер е чудовище. И дъщерята е досущ като нея. Веднага щом разбра, че ще й се наложи да помага в издръжката на семейството, побърза да се омъжи и замина.
Волфганг занемя от почуда.
— Омъжи се за Йозеф Ланге, придворен актьор и художник — каза Вендлинг.
Луд ли е бил той? Навярно другата Алоизия е съществувала само във въображението му. Татко го смъмри навремето за „розовите му мечти“ по отношение на Алоизия, но ако Волфганг наистина е хранил наивни, сладостни мечти, то е било единствено с цел да направи живота си по-поносим. Татко досега мисли, че той, Волфганг, леко е понесъл смъртта на мама, но нима някога е слушал по-печална музика от втората част на неговата Концертна симфония?
— Ланге е вдовец с две деца — продължи Вендлинг. — Работи в немския оперен театър, успя да настани там и жена си.
— Добър актьор ли е?
— Повече художник, отколкото актьор. Не съжалявайте, щастлив сте, задето сте се отървали от нея. Който и да се ожени за Алоизия, рано или късно ще стане рогоносец, а ако я хване на местопрестъплението, тя, разбира се, с невинен вид ще обясни: „Ах, остави, какво ли не се случва в живота!“
— Как мислите, Вендлинг, тя беше ли любовница на курфюрста?
— Време е да сменим темата на разговора — предложи Раф.
— Беше или не? — настояваше Волфганг, сякаш ако научеше истината, щеше да му стане по-леко.
— Кой знае… — рече Канабих.
— Това нищо не ще промени; дори да знаем онова, което не знаем, пак няма да ви разубедим… Благодарете на съдбата, че се избавихте от семейство Вебер. Наскоро чух, че майка й възбудила срещу Ланге дело — твърдяла, че той обещал, като се ожени за Алоизия, да издържа цялото й семейство.
— Доротея, жената на Вендлинг, ще бъде Илия — промени темата Канабих. — А нейната зълва, Елизабет, получи партията на Електра. Имате ли нещо против, Волфганг?
— И двете пеят прекрасно. Аз и преди съм писал арии за Доротея.
— Обещавам, че те ще изпълняват всяко ваше желание — каза Вендлинг.
„Цялата опасност е в Раф — мислеше Волфганг, — а възрастният тенор нищо не може да обещае.“
Той попита:
— Как се казва кастратът?
Канабих, който рядко издаваше чувствата си, се намръщи.
— Господин дел Прато. За съжаление трябва да ви кажа, че не е излизал още на сцена.
— Защо тогава сте го включили в състава? — не скри почудата си Волфганг.
— Това е придворният кастрат на курфюрста. Длъжни сме да му дадем роля.
— Не се отчайвайте, Волфганг — каза Раф. — Дел Прато е млад, ваш връстник, от него ще излезе очарователен Идамант. А аз ще се опитам да го науча да пее школувано и да играе на сцена. Сам по себе си гласът му не е лош.
„Ясно защо Раф прояви такава готовност“ — помисли си язвително Волфганг. Когато започнаха репетициите, грешките на кастрата отвличаха вниманието от недостатъците на самия Раф.
Лекарството тук можеше да бъде само едно, както казваше баща му — неговата музика трябваше да компенсира слабостите на всички. Женските гласове се оказаха прекрасни, в техните партии не се наложи да промени почти нищо, затова пък мъжките партии трябваше непрестанно да се преработват и нагаждат към ограничените гласови възможности на Раф и дел Прато. Либретото също създаваше доста грижи. Някои сцени си оставаха съвсем негодни. Но когато той чрез татко помоли Вареско да ги поправи, придворният капелан заяви, че Моцарт само разваля създадения от него шедьовър, и отказа. Волфганг бе принуден да внася измененията сам; Канабих, за да се избави от неприятности, прехвърли цялата отговорност върху композитора.
После почна да се оплаква Раф: ариите му били твърде трудни, въпреки че вината не бе в ариите, а в самия Раф — той вече не можеше да държи дълго даден тон. Наложи се Волфганг отново да преработи ариите на Раф, за да даде възможност на престарелия тенор да покаже възможностите си в долния регистър.
Дел Прато се държеше на сцената така дървено, че Волфганг трябваше да го учи да играе, както се учи малко дете. Височините му бяха направо мъчителни. „Макар Раф да се оказа прав — гласът на кастрата не е чак толкова лош, размишляваше Волфганг, певецът обаче напълно е лишен от художествено чувство, от усет за нюансите, от правилен метод.“
Минаха няколко седмици в репетиции, но положението само се влоши. Вареско заплашваше да даде Волфганг под съд, ако посмее без негово съгласие да променя и занапред либретото; Раф искаше ариите му да звучат по-нежно и по-меко, въпреки че ролята на Идоменей бе драматична, съвсем не лирична. А дел Прато — според ролята си романтичен герой — изглеждаше на сцената твърде женствен, понякога дори жалък.
Възникна и нова причина за безпокойство. Мария Терезия бе на смъртно легло и оперният състав се боеше да не би, ако тя умре, постановката да се отложи. Татко изпрати на Волфганг траурния му костюм и помоли да не унива, в случай че смъртта на Мария Терезия попречи на „Идоменей“; известна полза все пак ще има — синът и приемник на Мария Терезия, Йосиф II, притежаваше по-добър музикален вкус и при него можеше да се разкрият по-широки възможности.
След известието за смъртта на Мария Терезия в Мюнхен бе обявен еднодневен траур, но докато архиепископът, почитайки паметта й, забрани в Залцбург всякакви увеселения за три месеца, баварският курфюрст настоя репетициите на „Идоменей“ да продължават както преди.
„Най-после — мислеше си с горчивина Волфганг, — хората ще престанат да ме свързват с онова дете, което има честта да поседи в скута на императрицата.“ За Мария Терезия говореха, че била милостива императрица, но Волфганг не беше убеден, поляците и баварците също се съмняваха в това. Мария Терезия се славеше със своята музикалност; тя се възхищаваше от него през детството му, ала когато той възмъжа, не прояви никакъв интерес и не оцени музиката му.
Мисълта, че срокът на отпуска скоро ще изтече, също не даваше на Волфганг покой. Засега не можеше да се върне в Залцбург, съвсем не можеше, и писа за това на татко.
Леополд отговори: „Не се вълнувай. Мълчи си и нищо не предприемай, а ако някой тук попита нещо, ще кажа, че сме останали с впечатлението, че са ти дали шестседмичен отпуск за пребиваване в Мюнхен, считан от завършването на партитурата — никой нормален човек не би сметнал за възможно такава значителна опера да се съчини, препише, репетира и постави само за шест седмици.“
От време на време на Волфганг му се струваше, че изобщо не ще успее да завърши „Идоменей“. Постоянните спорове го изтощиха. Преработките нямаха край, той едва смогваше с тях и това само разваляше, не подобряваше музиката.
