Такова безразличие огорчи девойката и тя повика сестра си. Първа обаче се появи Цецилия Вебер; едва след като се убеди, че Волфганг е напълно здрав и с нищо не може да ги зарази, майката разреши на Алоизия да влезе в стаята.
Волфганг най-сетне остана насаме с любимата, но от смущение не знаеше какво да каже. Сърцето му биеше лудо, той така бе очаквал радостната среща, а Алоизия стоеше хладна и чужда. Безсилен да понесе това, той горещо възкликна:
— Алоизия, толкова тъгувах без вас в Париж!
— Много жалко.
— Едва дочаках деня, когато отново ще ви видя.
— Нима?
— И съм готов да сторя всичко, за да бъдете щастлива!
— Сериозно ли, господин Моцарт? — попита тя вече с интерес.
— Никога не съм бил по-сериозен. Алоизия, скъпа, омъжете се за мен!
— Какво казахте? — Лицето й изразяваше почуда.
— Станете моя жена. Още сега. Имам хубава служба в Залцбург и ще мога да настаня и вас; не по-зле, отколкото тук, в Мюнхен.
Това смешно мъничко човече иска да се ожени за нея! Алоизия се усмихна в себе си. Той се наведе да я прегърне, за да се убеди във взаимната им любов, но тя с неприятно чувство вдигна ръце и се отдръпна.
— Ако не ви харесва Залцбург, ще се помъча да си намеря място тук.
— В Мюнхен едва ли ще намерите място. Пред вас ще говорят хубави неща, но на служба няма да ви вземат, както навсякъде другаде. Въпреки всичките ви големи мечти.
— Шегувате се. Навярно искате да проверите доколко съм искрен.
— Ни най-малко. Мисля, че е крайно време някой да ви каже истината.
— А ариите, които написах за вас? Които пеехте с такова удоволствие?
— Вие сте опитен композитор и знаете как се пише за женски глас.
— Но не и как се люби женското сърце?
Алоизия го гледаше втренчено. „Никога не съм кокетничила с него“ — мислеше си тя. Сам си е виновен, задето си е загубил ума. Майка й искаше да бъде любезна с господин Моцарт, той от малък бил свикнал на женски ласки и внимание; можел да се окаже и полезен, понеже имал широки връзки сред силните на деня, но Волфганг вече не беше очарователно дете, сензация, чудо на природата; беше дребен, слабичък и с незначителна външност младеж, при това навсякъде търпеше неуспехи. Дори облечен по парижка мода — червен камзол с черни копчета, — той не бе станал нито привлекателен, нито романтичен и съвсем естествено курфюрстът не пожела да го вземе в капелата си.
Госпожа Вебер влезе в стаята и прекъсна разговора им:
— Дъщеря ми е много заета, господин Моцарт. Чакат я в придворния театър, там ще има репетиция в присъствието на курфюрста. За нея вече е пратена каляска и не бива да го караме да я чака.
До Волфганг бяха достигнали слухове, че Алоизия е получила място в придворния театър, защото курфюрстът имал намерение да я направи своя любовница, но не искаше да повярва. Сега се замисли над това. Курфюрстът имаше много любовници: една повече или по-малко — за него е все едно. Но рече:
— На вашата дъщеря й потръгна: има такива високи покровители. Няма да я задържам.
— Моля ви, бъдете така любезен. — И Цецилия Вебер се оттегли.
Волфганг не искаше толкова лесно да се предаде. Прекрасното лице на Алоизия внезапно поруменя — може би все пак тя продължава да бъде благосклонна към него, макар че му наговори какво ли не. Волфганг се опита отново да я прегърне, ала тя го отблъсна. Той остана като гръмнат. Никога не би си позволил да се докосне до жена, щом това й е неприятно. Да прави от себе си посмешище — за нищо на света! Но трябва да й зададе още един въпрос.
— А защо ми писахте всичките тези писма?
— Никога не съм ви поощрявала в тях.
„Вярно — каза си Волфганг, — просто го е заслепила любовта.“
— Изтълкували сте някои неща произволно. Както ви се е искало.
Идеше му да се разплаче; защо има такова чувствително сърце — винаги е беззащитен пред хладната пресметливост, но да признае поражението си, не, няма да й достави това удоволствие. С пренебрежително изражение Волфганг седна на пианото и изпя: „Без съжаление напускам девойката, която е непостоянна към мен“ — и напусна дома на Веберови.
Сърцето му бе разбито. За да облекчи болката, реши да покани Безл да дойде при него в Мюнхен и оттам двамата да потеглят за Залцбург. В писмото до приятелката си Волфганг изля болката по несподелената любов, разкри най-съкровени неща, флиртуваше с Безл дръзко и еротично. Това го пооблекчи, но не притъпи болката от загубата на Алоизия. Колкото по се шегуваше с Безл, толкова по-силна ставаше тъгата по другата.
Тази фалшива веселост се изпари, когато след няколко седмици той се озова пред дома си на Ханибалплац. Щом Леополд се увери, че синът му наистина се връща в Залцбург, тонът на писмата му веднага стана по-мек, но недоволството от поведението на Волфганг се чувствуваше както преди. Волфганг доведе със себе си Безл в стремежа си да смири бащиния гняв, но вълнението и страхът от предстоящата среща не го напускаха.
И ето той вече чука на вратата на своя дом. Тук като че ли нищо не се бе променило. Не го напускаше чувството, че завръщайки се в Залцбург, извършва най-голямата глупост, ала така тъгуваше за близките си! Цяла минута никой не отговори на почукването. Волфганг се побоя — ами ако не искат да го приемат? И тогава на прозореца се показаха татко и Нанерл. Но докато слязат да отворят, му се стори, че изтече цяла вечност. „Волфганг е умен — помисли си Безл, — обаче твърде присърце взима всичко, макар пред нея да се прави на лекомислен.“
Волфганг и татко застанаха лице в лице. Нанерл, като видя някаква жена, изтръпна, но веднага се усмихна — слава богу, това не беше госпожица Вебер.
Татко изведнъж затрепери от вълнение и Волфганг си отдъхна: между тях всичко е останало както преди. После се прегърнаха, смехът се редуваше със сълзи, радостта — със скръб, но и единият, и другият не изрече нито дума, сякаш думите биха могли да осквернят тяхното помирение.
СЕДМА ЧАСТ
БЛУДНИЯТ СИН СЕ ЗАВРЪЩА
52
Графиня Лютцов обичаше компанията на Волфганг и му довери, че след завръщането си от Париж е станал най-добрият танцьор в Залцбург, но подобни неща вече не го ласкаеха. Фактът, че графинята го предпочиташе за кавалер дори на придворните балове, се смяташе за голяма чест, обаче тя му се струваше сега толкова стара, колкото госпожа д’Епине, при това лишена от остроумието и светския облик на французойката.
Графиня Лодрон пожела дъщерите й да възобновят заниманията по пиано с Моцарт и той съвсем не възприе това като милост от нейна страна. Искаше му се да откаже, ала не посмя. Молбите на графиня Лодрон се равняваха на заповеди. Освен това, както твърдеше татко, парите за уроците щели да помогнат за намаляването на дълговете му. Но да обучава дъщерите на графинята беше за Волфганг тежко бреме.
И макар той официално да носеше титлата „първи концертмайстор и придворен органист“, се чувствуваше в положението на Колоредов камериер. Архиепископът го посрещна любезно и изрази съболезнованията си по повод преждевременната кончина на госпожа Моцарт, но лека-полека отношенията им придобиха предишния си характер. Задължение на Волфганг беше да свири на орган в катедралата всяка неделя и всеки път, когато пожелае Колоредо. Задължен беше и да дава уроци по всички клавирни
