инструменти на всеки желаещ от музикалната капела на архиепископа. Трябваше още да провежда репетициите на капелата и да я дирижира, ала да свири на цигулка, както преди, не прие.
Спаси го от полуда само това, че постоянно композираше. Година и половина след завръщането си в Залцбург Волфганг вече не помнеше броя на произведенията си, но нямаше за какво да се безпокои: баща му водеше най-подробен списък на всичко, което съчиняваше.
Когато веднъж татко зачете списъка, Волфганг се изуми.
— Три симфонии, една серенада, едно дивертименто, концерт за пиано за четири ръце, концертна симфония за цигулка и виола, но нито една соната за пиано или цигулка.
— Композирах по шест такива сонати за пиано и цигулка, докато отсъствувах оттук.
— Сонатите са прекрасни, трябваше да напишеш повече.
— Колоредо предпочита църковната музика.
— Що се отнася до тази музика, не си проявил леност. — „В същност той и в светската музика не изостава — помисли татко, — но трябва да го посръчквам, иначе ще се отпусне“. — Църковна музика си написал много: псалми, оферториуми, църковни сонати, две великолепни меси, вечерни и в добавка една тържествена меса.
— Но Колоредо се опитва да ми внуши, че всичко това бледнее в сравнение с неговата дейност, по- специално богослужението.
— Той не може да се отнася към тебе като с равен. Би било в разрез с натурата му.
— Някои произведения, написани тук, са наистина добри.
— И ти платиха за тях.
— А концертът в ми бемол-мажор, който написах за мен и Нанерл? Нали графиня Лодрон постъпи така, сякаш той бе създаден за нея. Настоя първото му публично изпълнение да се предостави на дъщерите й, но те не успяха да го изсвирят съзвучно, както очаквах. И погубиха чудесната втора част.
— Графиня Лодрон ти помогна да си възвърнеш мястото в Залцбург. Тя има право да разчита на известна благодарност.
— А акомпаниментът? Написах го за оркестър с манхаймска звучност, величествено и изразително, а нашите музиканти свириха кой както му дойде.
— Ще свирят по-добре, когато на пианата бъдете ти и Нанерл.
— Никога няма да свирят по-добре. Моята Концертна симфония, в която, както твърдиш, има такава дълбочина и зрелост и която така обичаш, бе опропастена, а я изпълняваха най-добрите солисти на Залцбург — Брунети и Хайдн. Зная, че Брунети, като остаря, почна да свири по-лошо, но Хайдн ме удиви. Навремето, когато изпълняваше музика, която му харесва, той винаги биваше трезвен. Нима толкова му е опротивял Залцбург, че не може вече да свири на виола?
— Ще отидеш в Мюнхен и приятелите ти ще я изпълнят там както трябва.
— Колоредо обаче смята, че Концертна симфония, според мен най-прекрасното нещо, което съм написал, била твърде тежка и дълга. А дивертиментото в ре-мажор, достъпно за най-елементарните слушатели, по негово мнение е много приятно.
— Добре познаваш вкуса му, за да се учудваш.
— Но съм принуден да задоволявам този вкус! Коронационната меса — най-добрата от всичките ми меси — е написана за глас като на Манцуоли, а тук възложиха солото на едно ревящо магаре.
— Трябва да я изпълнят на всяка цена във Виена.
— След сто години? Когато няма да ме има вече?
— Дори да е така! — тържествено заяви Леополд.
— Кой знае какъв вкус ще имат хората след сто години. От всички произведения, които композирах през последните осемнадесет месеца, най-много обичам „Vesperae solemnes de confessore“37 макар да носи надуто название, а негова светлост съобщи на вашия покорен слуга, че тя е прекалено драматична, прекалено светска, сякаш, като съм я написал, съм извършил смъртен грях, за което трябва да отида в чистилището.
— Не си съвсем прав, Волфганг. Преувеличаваш!
— Граф Арко, който нямало да се меси в музикалните въпроси — така поне ми беше обещано, когато давах съгласие да се върна в Залцбург, — със садистична радост съобщи, че по мнение на негова светлост, написвайки соло за сопрано, аз съм имал предвид оперна примадона, не солистка от църковен хор.
„А нима не е така? Нима не си имал предвид Алоизия Вебер?“ — щеше да му възрази татко, но сметна за по-благоразумно да не го казва.
— Писах това соло за глас с най-добри възможности — рече Волфганг почти предизвикателно, — както и трябва да се пишат вокалните композиции.
— И се получи нещо възхитително. Но може би според Колоредо ти си вложил в тази творба твърде много личен елемент.
— Направих я твърде хубава за вкуса на нашите залцбургски магарета. От Мюнхен не поръчаха ли да им напиша опера?
— Чакам писмо всеки ден.
— Честна дума, татко, не зная дълго ли ще мога да изтърпя този Залцбург.
— Аз го търпя вече повече от четиридесет години и както виждаш, не съм се побъркал.
„Но аз съм съвсем друг — помисли Волфганг. — Татко обича да преподава, а аз не. Татко е роден за педагог, а на мен не ми стига търпение за това. Татко престана да композира, а аз чувствувам, че едва сега започвам. Имам да кажа толкова много; колкото повече опознавам музиката, толкова повече мелодии се раждат в главата ми. Ако имах пред себе си поне десет години спокоен, осигурен живот, колко нещо бих създал! Особено за сцената. Татко е прав, солото за сопрано във Вечернята е написано за оперна примадона, но ако се съглася с това, той ще почне да ме упреква в своеволно отношение към музиката за Колоредо. Ето защо я нарекох «Laudate Dominum»38, ала това не намали любовта ми към тази ария — това е тъкмо ария, макар стилизирана. Ако не получа наскоро поръчка за опера, ще полудея. Тъкмо сега, когато се уча да пиша истинска вокална музика, трябва да се задоволявам с отвратителните гласни струни на залцбургските певци. През всичкото време се стараех да намаля нашите дългове и колко е обидно, че досега не можем да се отървем от тях. Но много по-трудно е да се живее без хубава музика. А сегашната музика в Залцбург е обречена на смърт.“
Една неделя след служба в катедралата Волфганг, като не можеше да гледа как Колоредо приема поздравления — защото всички бяха очаровани от неговата музика, — си проби път през тълпата, окръжила архиепископа, и се упъти към близката църква „Свети Петър“, където мама искаше да бъде погребана. Това бе най-старата църква в Залцбург, а нейното гробище се намираше в самото подножие на Монхсберг. Но и тук уединението се оказа невъзможно: край много от гробовете имаше хора и Волфганг навлезе в един криволичещ, изсечен в камъка проход, който водеше за катакомбите в скалите на Монхсберг. Тук бяха погребани първите християни от Залцбург, мнозина умрели мъченически, и това място се смяташе за свято.
Бе топъл, слънчев септемврийски следобед през 1780 година и макар че бяха изминали повече от две години след смъртта на мама, Волфганг изведнъж почувствува остро болката от тази загуба. Поиска му се да се помоли тук за душата й — мама щеше да остане доволна, — ала обстановката му действуваше угнетително. От каменните стени на прохода, където никога не проникваха слънчеви лъчи, вееше леден хлад, стъпалата бяха груби, от нешлифован камък, сред мъртвата тишина неговите стъпки кънтяха с мрачно ехо. За да се изкачи по-далеч, трябваше да се хваща за пукнатините в каменната стена. Трудно се вървеше, беше му уморително и страшно.
Като достигна една открита от всички страни малка площадка, Волфганг изпита облекчение. Колко хубаво е да си отново на чист въздух, да се любуваш на светлината и слънцето! Обгърна с поглед планините, сдиплили се около Залцбург, и по-остро от всякога се почувствува затворник. Застанал тук, на една от скалите на Монхсберг, той се намираше почти на една плоскост с двете островърхи кули на катедралата, но планините, които ограждаха Залцбург, помрачаваха настроението му. Тези планини винаги са си били тук, те притискаха града като в клещи, готови сякаш всеки миг да се стоварят върху главата на Волфганг; и все пак в подножието на скалите се гушеха къщи, те стояха там от векове. А право напред се издигаше крепостта Хохензалцбург, господствуваща отколе над града.
Волфганг заслиза към гробището и изведнъж зад гърба си дочу стъпки. „Кой е там?“ — извика той.
