разходите ще легне върху неговите плещи. Какво нахалство — бездомен скитник, слуга, а отгоре на всичко се опитва да го затъмни! Без заплатата, която той му дава, това музикантче нямаше да знае досега как да изкара утрешния си хляб.
— Нима времето на Моцарт е напълно ангажирано, ваша светлост? — попита Кобенцл.
— Да. Възнамерявам да дам във Виена няколко концерта.
— Кога ще се състоят?
— Не всички вечери са определени, но мисля, че скоро окончателно ще реша това.
— Вечери ли?
— Разбира се! Кой ще отиде денем на концерт?
— Естествено. Значи, господин Моцарт може да дава уроци?
— Не ви разбирам, принц Кобенцл. — Колоредо бе озадачен.
— Моята братовчедка, графиня фон Румбек, би искала да взима уроци от Моцарт. Следобед. Ще разрешите ли?
Колоредо се почувствува в капан и изпадна в ярост. Но да откаже на Кобенцл, значеше да прояви неподчинение към короната. Затова архиепископът каза:
— Всички услуги, които може да предложи моят двор, са на ваше разположение и го смятам за чест! — Той съобрази, че тези уроци няма да траят дълго, понеже нямаше да остане кой знае колко във Виена. Това го успокои.
Кобенцл се обърна към Волфганг:
— Съгласен ли сте, маестро?
— Ще бъда щастлив, ваша светлост.
— Приемете и моята благодарност, маестро — рече княз Дмитрий. — Щастлив бях да чуя отново ваша музика; надявам се да изпитвам това удоволствие и занапред.
Колоредо даде знак на подчинените си, че се оттегля, и когато Волфганг не го последва, с намерение да довърши разговора с приятелите си, архиепископът махна на главния иконом да се справи с положението. Принц Кобенцл тъкмо казваше:
— Господин Моцарт, ще ми доставите голямо удоволствие, ако намерите възможност да погостувате във вилата ми във Виенската гора.
В този момент Карл Арко хвана Волфганг за ръка и преди той да успее да даде съгласието си на принца, го принуди да напусне залата ведно със свитата на архиепископа.
55
Императорът, научил от Кобенцл, че Моцарт ще свири на концерта в полза на вдовиците, охотно се съгласи да присъствува на изпълнението му. Когато предадоха това на Колоредо, той отговори, че от уважение към Йосиф II разрешава на придворния си органист да вземе участие в концерта. Но беше много ядосан. С какво право слугата му урежда работите си през главата на своя господар?
Волфганг също се гневеше, макар разрешението на Колоредо да го въодушеви. Той разбираше, че то е получено само поради покровителството на императорския двор; уведомиха го обаче късно — само два-три дена преди концерта — и това много затрудни работата, тъй като искаха от него да напише по този случай няколко пиеси.
Брунети — той също вземаше участие в концерта — заяви, че е невъзможно те да се напишат толкова бързо.
Брунети сам
— Ще композирам три пиеси — каза Волфганг: — рондо за вас, клавирна соната за мен и още една соната, нея ще изпълним двамата — аз на пианото, а вие ще ми акомпанирате на цигулка.
— Как ще успеете? Остават само два дни.
— Всичко ще бъде готово навреме. — Ех, че магаре е този Брунети, какво толкова се безпокои?
Ала вечерта преди деня на концерта Брунети дойде при него съвсем объркан.
— Получих рондото, а къде е цигулковият акомпанимент?
— Ще го напиша по-късно.
— По-късно? Вече е почти единадесет!
— Значи, до дванадесет, за да успея, ще напиша само партията на цигулката за вас, а своята партия няма да пиша, тя е в главата ми. Не се вълнувайте, помня всяка нота. Всичко ще бъде в ред и вие ще получите за изпълнението доста гулдени.
Цигулковият акомпанимент беше написан, но своята партия Моцарт свири изцяло по памет и при това превъзходно, което хвърли Брунети в изумление. Моцарт излезе прав: императорът прати на цигуларя като подарък двадесет гулдена. Но истински развълнува публиката само Моцарт. Когато завърши изпълнението на сонатата си за пиано, аплодисментите дълго не стихнаха и Волфганг бе принуден да я повтори на „бис“, а после да направи и импровизация.
Концертът свърши, императорът стана и извика „Браво!“, след което изрази желание да поговори с композитора. „Йосиф почти не се е променил — помисли Волфганг, — тъпичък, прилича на момче; изглежда доста по-млад.“ Сега, станал след смъртта на майка си пълновластен владетел, Йосиф водеше много по- демократична политика, стремеше се да избягва официалностите и се държеше с поданиците си като с равни.
— Господин Моцарт, вие както преди имате удивително туше — каза императорът; — искаме да чуем и други ваши произведения. Доста отдавна не сте били във Виена.
— Ваше величество, поласкан съм, че изразихте желание да послушате мое изпълнение.
— Естествено. Винаги сме харесвали вашата музика.
Обаче преди Волфганг да успее да заговори за бъдещето си, Йосиф бе извикан и това се осуети.
Следващата седмица графиня Тун даваше у дома си концерт, на който императорът бе обещал да присъствува, но този път Колоредо заяви, че органистът му няма да може да свири, и сам насрочи за същия ден концерт. Граф Палфи отново помоли Волфганг да свири у него, но получи пак отказ от Колоредо. Архиепископът не позволи на музиканта да уреди и публичен концерт въпреки настойчивите искания на публиката. В писмата до татко Волфганг изрази възмущение от Колоредо, противна му бе мисълта да се върне в Залцбург; Леополд го съветваше да не се кара с архиепископа и да не постъпва необмислено, но забраната да организира публичен концерт преля чашата на търпението. Силно разстроен, Волфганг се оплака на татко:
„Много ми е жал, че неприятностите ми с мюфтията така лошо са ти се отразили. Бих дал всичко, само и само да запазиш здравето си и да бъдеш щастлив; напълно съзнавам колко много си направил за мен, ала все по-трудно мога да се спогаждам с нашия архиглупак. Когато ми се открие възможност да изкарам малко пари, той винаги пречи.
Може би си прав, като пишеш, че единствено самолюбието му го кара да ме държи на служба, но каква полза имам от това? Нима то може да ме ласкае? И после, като си помисли човек как се отнася към мен! Четири пъти бях поканен на вечеря у графиня Тун и почти всеки ден съм неин гост; гостувах и на принц Кобенцл, а нашият мюфтия до ден днешен ме принуждава да сядам на една маса с камериерите и готвачите.
Всичките ми скъпи виенски приятели са единодушни: трябва да си осигуря благосклонността на императора. Йосиф горещо аплодира моята симфония, която бе дирижирана от Боно — оркестърът се състоеше от сто и осемдесет музиканти и свири великолепно. Какво бих могъл да постигна с такъв оркестър! А залцбургският камерен оркестър от дванадесет души е неспособен да изпълни сносно дори най- простичкото ми дивертименто.
Всъщност бих могъл да преуспея тук и без поддръжката на императора. Виена е град на клавирното изкуство. Бих могъл леко да припечеля сто гулдена от публичен концерт, ако разполагах с разрешението на този архиглупак. Но той не желае да плаща нищичко за допълнителната работа, която върша за него. На един концерт у графиня Тун, почетен с присъствието на Йосиф II, солистите получили по петдесет гулдена.
