— Семейството трябва да бъде винаги заедно.
Шахтнер рече:
— Волфганг се държи така, както си го възпитал ти, Леополд.
— Учил съм го на послушание, чувство за отговорност и благоразумие.
— И да не обича Залцбург. При всяка възможност го отвеждаше някъде другаде.
— Това беше в негова полза. Да подобри качествата си на музикант.
— И го направи толкова добър музикант, че може да се задоволява само с най-доброто. Нима искаш да заприлича на Хайдн, вечно пиян, защото мрази Залцбург, или да стане лентяй като Брунети?
Лицето на Леополд придоби суров израз, за миг той се превърна отново в непреклонния Леополд, готов заради Волфганг да отправи предизвикателство на целия свят. После си помисли, че приятелите имат право — синът е необикновено умен за някои неща, но за други често се показва непоправим наивник.
— Рисковано е Волфганг да остане във Виена — каза Леополд.
Булингер попита:
— Смяташ ли, че там е бил щастлив?
— Кой може да каже, че е истински щастлив? Където и да било.
— Волфганг например. Това му е в природата. Но не и в Залцбург. Винаги ми е казвал: „Кой ще си спомня за някакъв придворен органист в Залцбург?“ И ти знаеш как мрази той органа сега. Макар че го обичаше като дете.
— Но аз още дължа пари!
Булингер отвърна:
— Това няма отношение към въпроса и никога не съм ти напомнял за твоя дълг.
Хагенауер добави:
— Нито пък аз.
— За разлика от Грим. Непрекъснато ми пише, въпреки че му изплатих по-голямата част от дълга.
— Баронът е мръсник — рече свещеникът. — Продава услугите си на тези, които плащат най-много. И се е отнасял зле с Волфганг, отлично знаеш това.
— Булингер има право — подчерта Хагенауер. — Но когато птичето напусне родното гнездо, родителят винаги изпитва тъга. Според мен да си баща е много трудно нещо. Желаеш щастието на децата си, стремиш се да не повтарят твоите грешки, искаш да се гордееш с тях. И най-вече мечтаеш те да живеят в идеален свят, макар прекрасно да съзнаваш, че такава мечта е неосъществима.
— А ако се боите да не ви напакости архиепископът, уверявам ви, вашите опасения са напразни: той нищо няма да предприеме — добави Булингер.
Одобряват постъпката на Волфганг, помисли си Леополд. Но го мъчеше съмнение: не го ли мами синът му, единствено Колоредо ли е виновен за случилото се и наистина ли са блестящи перспективите на Волфганг във Виена.
На път за дома Залцбург се стори на Леополд още по-хубав. Когато достигна Ханибалплац, изпита желание веднага да сподели това със сина си. Писа му, като превъзнесе прелестите на Залцбург, и го предупреди за опасностите на Виена. Заповяда му да оттегли оставката си. Подчерта, че да напуска сега е глупаво, безсмислено и безславно, тонът бе остро осъдителен.
Но след като изпрати писмото и вече нищо не можеше да се промени, Леополд изпита угризение. Съзна, че е бил прекалено строг. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се питаше дали не е задълбочил разрива, вместо да го смекчи. Разстоянието, което го отделяше от Волфганг, бе според него огромно, неизмеримо и това го изпълваше с отчаяние.
За да облекчи болката, залови се да пише на Ана Мария:
„Скъпа моя съпруго, чувствувам се като детско балонче, боднато с карфица, и ще се пукна, ако не се обърна към теб. А в моя случай съм убоден от множество безмилостни карфици. Обична съпруго, само ти ще разбереш колко глупаво от страна на нашия син е да пише на баща си така, сякаш повече не съществувам за него. Глупаво е, както например — макар ти вече да не си при нас — да смятаме, че си престанала да бъдеш наша съпруга и майка. За вечни времена аз ще си остана баща на нашите деца и твой мъж, приятел на всички вас.
Скъпа Ана Мария, вярно е, че много пъти, откак ни напусна, съм се чувствувал като зло куче, по-точно като уплашено куче, и колкото по ме е страх, толкова повече лая; може би лая срещу нашия син от чиста безпомощност, макар понякога той да заслужава това. Винаги съм си представял, мила моя, как ще остареем двамата заедно. А ти?
Защо бог така внезапно реши да стане иначе? Човек си задава такъв въпрос само от тщеславие. Нищо; убеден съм, че правилно ще ме разбереш. Ти знаеш, ако другите не знаят, как винаги съм смятал, че изпълнявам божите повели от благодарност, задето ме е дарил с толкова способен син. А сега този син твърди, че не се държа с него бащински. Навярно и бог не ме смята повече за свой син. Нима съм изгубил верния път? Изглежда е така, защото синът ни е добро и нежно същество. Това не мога да отрека въпреки упреците му към мен. Той има нежна, чувствителна душа, доста важно за един композитор. Ако не притежаваше толкова тънка чувствителност, щеше да бъде само наполовина такъв, какъвто е сега. Само наполовина, Ана Мария!
Аз старея, синът остарява, дъщерята — също, само ти оставаш същата. И естествено съзнавам, че разполагам с все по-малко време, за да осъществя божите повели и се убедя, че Волфганг ще достигне своя зенит, докато съм още на този свят. Когато възникне някаква пречка по пътя към това, чувствувам, че ще се побъркам. Липсва ми предишното спокойствие. Нямам предишното търпение. Младите не могат да разберат това. Волфганг напуска службата при нашия архиепископ и аз осъждам подобна постъпка. Тази служба е единственото сигурно нещо в несигурния му живот. Виновен ли съм, Ана Мария? Или си съгласна с мен, при нашите оскъдни средства и големи дългове? Опитвам се да вляза в положението на Волфганг, да преценя постъпката не като баща и пак признавам, че не бих имал смелостта да сторя такава глупост. Нямаше да изтърва от ръцете си единственото сигурно обезпечение, което ми е донесъл моят талант — службата при двора. Мъча се да забравя дълговете и не мога. Твърде добре познавам живота, виждам пред какви глупаци и свини ще трябва да прекланя глава синът ни.
Дали му прощавам, задето ме обиди? Нищо по-лесно от една прошка. Ала никога не ще му простя за обидата, която сам си нанесе, а той направи тъкмо това.
Скъпа моя, както споменах, надявах се да остареем двамата заедно — ти щеше да знаеш как да помогнеш, та раздразнителността и тревожните ми предчувствия да не ме доведат до такова състояние.
Да можех да ти пратя това писмо и да съм сигурен, че ще го получиш скоро и скоро ще отговориш! Моля бога никога да не ме забравиш. И нека той ми прости, задето се чувствувам така отчаян. Ето защо човек има нужда от силна вяра — още от люлката изпитва безнадеждност.
Леополд сложи писмото там, където пазеше най-скъпия подарък от Волфганг — първата му творба, написана много грижливо, на съвсем правилни петолиния въпреки неразчертаната хартия, сякаш синът бе знаял още отначало призванието си. Изпита облекчение, като изля съкровените си мисли и съмнения, и се почувствува по-добре.
Докато чакаше с опасение и надежда отговор от Волфганг, граф Георг Арко — баща на Карл Арко и все още главен камерхер, макар фактически в оставка — го уведоми, че Волфганг е представил на сина му молба за освобождаване от длъжност. И че синът му е отказал да я приеме, преди да има съгласието на Леополд, понеже Леополд бе уговорил сегашното назначение на сина си за придворен органист и първи концертмайстор. Леополд веднага писа на Карл Арко, че не одобрява постъпката на Волфганг, макар да е сигурен, че той има достатъчно основания за подобен акт. И добави, че засега отказва да се съгласи с оставката на своя син.
