Арко беше много ядосан на Моцарт. Винаги, когато пътуваше архиепископът, това се превръщаше в ад за главния иконом, защото всичко трябваше да бъде в идеален ред, иначе Арко получаваше сурово мъмрене, макар че самият Колоредо бе неорганизиран, разпилян, склонен да променя решението си при най-малък подтик. И Арко беше нервен, защото бе уредил донякъде завръщането на шефа си в Залцбург и нямаше търпение да види час по-скоро отдалечаването на негова светлост, преди последният наново да е отложил заминаването, както се бе случвало няколко пъти досега. Разбираше, че Колоредо предпочита Виена пред Залцбург, но никой не биваше да знае това. А и музикантът му дотегна с неговите молби. Архиепископът, без да каже нищо, бе дал да се разбере, че оставката на Моцарт трябва да се пренебрегне, ако ще той да коленичи пред тях. Арко искаше да следва желанията на господаря си, но положението се усложни, защото Моцарт този път беше по-предизвикателен от всякога. А Колоредо, освен че никак не обичаше музиката, държеше и никой да не си въобразява, че той ще допусне да му се наложи един прост слуга. Арко долови това от самото начало, въпреки че архиепископът бе твърде горд да го изрази с думи. Главният иконом разбираше как се чувствува Колоредо. Фактът, че Моцарт е бил третиран добре от сестра му в Париж преди години и като дете е играл с децата на семейство Арко, не беше достатъчно сериозна причина музикантът да се смята за равен с него. Време е някой да го постави на мястото му. А сега Моцарт стоеше пред самите стаи на архиепископа, сякаш се готвеше да нахълта в тях. Това бе светотатство. Арко рече грубо:
— Бъдете кратък. Разполагам с броени минути.
— Опитвах се пет пъти да подам оставка, но досега нито една от молбите ми не бе представена на архиепископа. Защо?
— Добре знаете защо. А сега си вървете.
— Къде? Не съм вече на служба при архиепископа.
— Вървете, ако щете, по дяволите. Негова светлост е прав. Вие сте негодник.
Волфганг почервеня, но не отстъпи. И заяви:
— Ако не представите на архиепископа молбата ми за оставка, ще сторя това сам.
— Откак сте във Виена, съвсем забравихте да се държите прилично. Никой не може да се явява пред негова светлост по свое лично усмотрение.
Волфганг млъкна. Дали да се откаже от борбата и до края на живота си да се чувствува унижен, или да воюва за своите права и да понесе всички последствия? Като си мислеше това, разбираше, че е невъзможно да проявява занапред кротост и смирение, достатъчно дълго се бе държал хрисимо в Залцбург. Цяла Виена говореше за разгрома на англичаните от американците, въпреки че французите използуваха в момента това, а Йосиф II твърдеше, че вярва в просвещението. Може би ново време чука на вратата. Волфганг каза:
— Предайте на негова светлост, че няма да мръдна оттук, докато не ме приеме.
— Ще извикам дворцовата стража.
— Няма да посмеете.
— Лакей, повикай стражата!
Волфганг възкликна:
— Лишавате ме от всяка възможност! Ето молбата! — И я пъхна в ръката на Арко, преди графът да се опомни. — Връчете я на негова светлост заедно с моите почитания.
Арко му хвърли молбата в лицето и извика:
— Глупак! Негодник! — И когато Волфганг се наведе да я вземе, Арко го изблъска от вратата и вън, на стълбите, му нанесе силен, злобен ритник отзад.
Вратата се затръшна след Волфганг и той се свлече чак долу. Никога не се бе чувствувал толкова обиден. Изправи се пред Зингерщрасе №7 обезумял от гняв; идеше му да се върне и призове Арко на дуел, да го набие с бастуна си, да го ритне, както бяха ритнали него, но тук, на улицата, пред очите на всички.
Още кипеше от гняв, когато описа с горчивина на татко какво се бе случило. Лошата постъпка на Арко, изтъкна той, ще има все пак едно добро последствие краят на Залцбург за мене. В гнева си беше готов да прободе сърцето на главния иконом. Изглежда, отношението на архиепископа към него бе дало воля на Арко за такава постъпка. Питаше се дали Колоредо го мрази и с една стотна от собствената му омраза към архиепископа. Разбираше, че ако не се отърси от това чувство, то ще отрови живота му. Приложи двадесет гулдена — макар че беше обещал да прати тридесет — като доказателство за материалните си възможности във Виена.
После завърши писмото, подписвайки го „Твоят любящ и най-покорен син“, защото госпожа Вебер в този момент внасяше пиано в дневната му.
Констанце рече:
— Майка ми знаеше, че ви е скучно без пиано.
— Колко струва това? — От радост едва не целуна момичето.
— Ние имаме грижата — отговори Констанце. — Не е „Щайн“, но все пак е хубаво. Ще го пробвате ли, господин Моцарт?
— Волфганг! Помнете, Констанце, казвам се Волфганг.
Тя се смути, но кимна и го помоли да свири.
Той засвири, импровизирайки в момента, сякаш не биваше да губи нито минутка, и когато свърши, изведнъж скочи на крака и я целуна. Въпреки че Констанце пламна и в първия миг се стъписа като всяко порядъчно момиче, тя не закъсня да отговори пламенно на неговата целувка, което изпълни Волфганг с възторг.
Леополд получи вестта за нанесената от Арко обида; този път, убеден, че не може да промени решението на сина си, той каза на Нанерл:
— Брат ти е имал страшна свада с Арко. Както пише, това за него означава, че няма да се върне вече в Залцбург.
— Няма да се върне? — изплака Нанерл, сякаш не вярваше на татковите думи.
— Никога.
— Сигурен ли си? Какво ще правим сега всичките тези стаи?
— Никога не ще се върне — повтори Леополд. — Преместил се е у Веберови и поне това ще го задържи във Виена.
— Не предполагах, въпреки всичките му заплахи, че наистина ще подаде оставка.
— Изпраща ми двадесет гулдена. Обеща да прати тридесет, но изглежда, вече не печели толкова, колкото е очаквал. Навярно си мисли, че това ще ме омилостиви.
Нанерл изхлипа:
— Ще ми е мъчно за него!
— Виена не е толкова далеч.
— Кога ще се наканя да отида там! — После изведнъж почувствува, че не може да прости това на Волфганг, защото татко, както често се случваше, пренебрегваше нейните горести и вече сядаше да пише отговор до брат й.
— Какво правиш, татко?
— Давам му моето разрешение и благословия.
— Нали казваш, че вече бил напуснал?
— Зная. Ала така поне ще разбере, че не мога да бъда на страната на Колоредо след тази постъпка на Арко.
— Добре — изтръгна се от Нанерл. — Както и да представяш този случай, аз няма да простя на Волфганг. Направи толкова за него, а той пак не се вслушва в съветите ти.
Но мислите на Леополд бяха вече далеч. Той седеше на бюрото си, за пръв път не намираше думи и размишляваше над своя живот. Шахтнер беше прав: Леополд успя дотолкова, че Волфганг напусна Залцбург завинаги. Силното му недоволство се отрази и на сина. Но самият той си остана тук, в Залцбург. А половината от семейството я нямаше. Беше ли успял наистина? Или се бе провалил?
— Ана Мария… — прошепна той.
Нанерл обви ръце около врата му, изпълнена с обич и желание да го утеши.
