— Благодаря ви, ваша светлост.
— Злоупотребявате с търпението ми. Боя се, че скоро то съвсем ще се изчерпи.
Едва Волфганг се бе върнал в стаята си и започнал да мисли къде да се дене, ето че старшият лакей Ангербауер му предаде бележка.
— Донесе я едно симпатично младо момиче с много хубави тъмни очи и прекрасна фигура — рече той — и настоя да предам бележката лично на вас.
В първия момент Волфганг помисли, че му пращат някакво любовно писмо, но от кого? Бързо разгъна бележката: тя беше от госпожа Вебер. Значи, идвала е Констанце. Външността на момичето отговаряше на описанието, дадено от Ангербауер, Волфганг прочете:
„Драги господин Моцарт, надявам се, че няма да се разсърдите, задето се осмелявам да Ви пиша, но не съм сигурна дали знаете за смъртта на Фридолин. Той много Ви обичаше и последните му думи бяха: «Алоизия нямаше да се хвърли на врата на един артист, ако бяхме послушали навреме господин Моцарт.» Фридолин ми поръча също да Ви предам преписите, които той направи на Вашите манхаймски произведения, а да не ги продаваме, макар че, както знаете, съвсем не сме богати. И на смъртния си одър той прошепна, че тези копия трябва да се притежават само от гениален композитор като Вас. Фридолин много високо ценеше Вашето мнение, както впрочем и всички ние, и до края на дните си не можа да си прости, задето не бе поговорил с Вас по-откровено при последната ни среща, но вече беше болен и се страхуваше да не Ви зарази. А аз дълго се колебах дали да Ви пиша, боях се, че ни се сърдите заради Алоизия.
Констанце настоя да Ви предаде лично това писмо, за да го получите непременно; тя често си спомня как прекрасно се отнасяхте към нас. По време на съдбоносната болест на Вашата скъпа майка Констанце всеки ден ходеше в катедралата на капуцините да се моли за спасението на душата й. Не Ви доверих това преди, защото виждах как сте увлечен по Алоизия — а на нея такова нещо никога не би й дошло в главата — и не ми се щеше да Ви огорчавам. Сега обаче, когато знаете какво представлява Алоизия, също както и ние, смятам, че мога да Ви разкрия тези тайни.
Научихме, че сте свирили тук пред императора и княз Голицин; навярно сте много зает в кръга на добрите Ви и знатни приятели. Но ако би Ви доставила удоволствие една хубава домашна вечеря от истински немски ястия, ще ни бъде много драго да ни посетите. Констанце се научи да готви чудесно и Вашият стомах, по повод на който често обичахте да се шегувате, ще бъде в сигурни ръце.
Живеем наблизо — улица Ам Петер №11, което е на Петерплац; понеже Алоизия ни измени, аз съм принудена да давам стаи под наем, за да изхранвам трите си клети момиченца, въпреки че най-голямата пее добре и вече започва да получава ангажименти. Не Ви молим обаче за нищо, окажете ни само честта да ни посетите. Вместо отговор, просто елате.
„Това писмо е пръст на съдбата“ — помисли си Волфганг. Той веднага се упъти към Веберови и не мина много време, когато вече се чувствуваше като у дома си. Нека без колебание се пресели у тях, гостоприемно предложи госпожа Вебер, докато се установи другаде или замине за Залцбург. Волфганг с радост прие. Премести се още същия ден.
Временно, така увери той госпожа Вебер. Но толкова му харесваше да бъде в техния семеен кръг! Когато сядаше да се храни, винаги му прислужваше някоя от сестрите — поднасяше му ястията, предлагаше да изпълни всяка негова поръка, да му поправи дрехите, а Констанце, най-внимателна от всички, го привличаше и със своята миловидност. Волфганг харесваше и местоположението на дома им: макар Петерплац да беше встрани от Грабен, свързваше ги тясната уличка Юнгфернгасел.
Веберови държаха втория етаж и стопанката отдели на Волфганг двете най-хубави стаи. Той се съмняваше дали е бил прав Вендлинг, когато я нарече чудовище; вероятно сърцето й не е чак толкова зло. Цецилия му каза, че ако иска, ще се храни винаги със семейството й. Наемът за стаята беше малък, при това той можеше да напусне, когато поиска.
— В случай че се наложи да замина за Залцбург — увери я Волфганг. — А там ще се върна само по молба на татко.
Една забележка на хазайката много го смути. Току-що бяха вечеряли и тя, изпила половин бутилка рейнско вино, изведнъж гордо изрече:
— В дома на Веберови, господине, не познават френската болест. — Констанце цялата пламна. Софи, най-малката, се учуди, а Йозефа изтърва чинията, сякаш звънът на счупения съд можеше някак да заглуши забележката на майката. — Не се безпокойте — добави госпожа Вебер, — аз държа изкъсо дъщерите си. Още вино, господин Моцарт?
— Не, благодаря, госпожо Вебер.
Най-неочаквано тя се извини и го остави с трите момичета.
Но време да се наслаждава на семейния уют почти нямаше: през следните дни се натрупа много работа. Новият музикален издател Артария пожела да се запознае с шестте му сонати за пиано и цигулка, за да ги пусне в продажба, ако се окажат сполучливи; предстояха и визити у много хора, а като венец на всичко веднага щом Волфганг напусна дома на ордена, Колоредо му нареди всяка сутрин да се явява в чакалнята на кабинета, докато се изясни дали няма да се нуждаят този ден от неговите услуги. Волфганг послушно ходи в продължение на три дни, но архиепископът не се показа нито веднъж и той напразно изгуби време да го чака, обаче като не отиде на четвъртия ден, веднага последва заповед на Колоредо да се яви незабавно на следната сутрин.
Архиепископът почна да го мъмри и Волфганг каза за свое оправдание:
— Ваша светлост, когато постъпвах на работа при вас, не са ми поставяли такова условие. Още повече, че винаги акуратно съм идвал при първо повикване и съм бил на ваше разположение.
— Много съжалявам, но сега сте ми нужен.
— Аз съм ваш покорен слуга.
— Хм? У мен има един пакет, трябва да го предадете в Залцбург.
— Извинете, ваша светлост…
— Арко ви е осигурил място в дилижанса за утре, за да може пакетът да пристигне в Залцбург незабавно.
— Това е невъзможно, ваша светлост. Водя преговори за издаването на мои произведения тук, очаквам да получа и пари.
— Кога смятате да напуснете Виена?
— След няколко дена, ваша светлост. Предполагам, в събота. Колоредо изглеждаше така ядосан, щото на Волфганг му се стори, че господарят ей сега ще се разкрещи, но той само каза:
— И тъй, в събота ще заминете оттук.
Ала когато Волфганг не замина и в събота, отново го извикаха при архиепископа и негова светлост с ирония запита:
— Е, Моцарт, кога смятате
— Ваша светлост, исках да замина вчера, но в дилижанса нямаше места.
— Лъжа! Дори не сте помислили да заминете.
— Мислех, ваша светлост.
— Не сте се погрижили поне да вземете пакета от старшия лакей.
— Ваша светлост… — Волфганг замълча. Той наистина протакаше заминаването, но нима можеше да обясни на Колоредо; излъга само защото го бяха принудили.
— Поне да бяхте уведомили Ангербауер, че няма да отидете за пакета!
— Ваша светлост, аз не съм куриер и не съм лакей.
— А обикновен цигулар.
— Вече не съм и такъв, ваша светлост. Върнах се при вас на Длъжността първи концертмайстор.
— Но преди бяхте най-обикновен цигулар и само от време на време концертмайстор.
— Много съжалявам, че не съм успял да угодя на ваша светлост.
— Наистина ли, Моцарт?
