Като я чу на концерта у баронесата, той реши, че никой не би могъл да предположи колко набързо я е писал, защото тя звучеше като грижливо изработено произведение.
Констанце забеляза подпухналите му очи и ужасната му бледност.
— Не изглеждаш добре. За нас двамата ли се тревожиш?
— Не повече, отколкото обикновено. Коя дата сме днес? — Вече бе изгубил представа за времето.
— Твърде много работи напоследък. Тази седмица не съм те виждала дори веднъж.
— Харесва ли ти серенадата?
— Хубава е. Но доста мрачна, нали, за такъв повод.
— Зависи от това как искаш да я напишеш.
Беше уморен от анализи. И все пак му беше драго, че в един пасаж от музиката, при всичката й сериозност, имаше любовен дует между два инструмента.
Констанце каза тъжно:
— Няма да можем да се венчаем в деня на премиерата на „Отвличане от сарая“ — и очите й се насълзиха, защото той не я слушаше. В главата му звучеше темата от първата част на симфонията за Хафнер, тежко и внушително, както подобава на такова събитие; и все пак това алегро конспирито, реши той, ще направи отлично впечатление.
66
Работата над тази част от симфонията бе преустановена заради премиерата на „Отвличане от сарая“, състояла се няколко дена по-късно. Волфганг се изненада от вълнението, което цареше в Бургтеатер. Той просия, когато точно в 6:30 часа, началото на представлението, пристигна императорът; всички места вече бяха заети. Но когато се появи диригентът, освен аплодисментите прозвучаха дюдюкания и сърцето на Волфганг се сви. Той седеше в ложата на ван Свитен, между барона и графиня Тун, а зад тях бяха Констанце, баронеса фон Валдщетен и Вецлар; изпита желание да отвърне на дюдюкането.
Ван Свитен каза:
— Не се отчайвайте. Дребна работа. Неколцина обзети от завист композитори и техни приятели. Йосиф ще хареса много музиката ви.
Тъкмо там е бедата, помисли си Волфганг, като гледаше как Йосиф II се покланя галантно на поданиците си от императорската ложа. Бъдещето му във Виена ще зависи от вкуса на един-единствен човек, а това му беше противно. И все пак, ако Йосиф наистина обича оперната музика, слуховете, които се носеха във Виена и Залцбург, че ще бъде назначен на служба при него, може да излязат верни. Тогава без особени затруднения ще могат да се издържат с Констанце; ще отделя повече време за композиране; това ще бъде плесница за Колоредо. Обаче се чувствуваше много уморен. Толкова усилено работи напоследък. И толкова чувства беше вложил в тази музика. Така търпеливо бе чакал позволението на татко и неговото отсъствие силно го гнетеше.
Татко трябваше сега да бъде до него, да го поздрави за благополучното поставяне на операта. Тяхната близост беше по-силна дори от кръвното им родство. Как можеше баща му да не цени такава близост, колкото и обиден да се чувствува? Нима го ревнуваше от Констанце? Какво не би дал Волфганг за една топла таткова прегръдка!
Императорът вдигна ръка да се въдвори тишина и операта започна.
Увертюрата има чисто симфоничен характер, размишляваше ван Свитен — богата оркестрация и изискана форма; тя много внушително въвеждаше първата ария. А колко поетичен и трогателен беше Белмонт, който разкриваше как трепетно е търсил любимата си Костанца! Музиката, написана за Осмин, също беше чудесна, но съвсем различна и сега ван Свитен разбра защо Волфганг така грижливо е работил над нея: героят бе станал твърде весел, истински забавен негодник.
Но защо пак дюдюкат, недоумяваше Волфганг. Втората ария на Осмин беше драматична и изразителна, без излишна емоционалност, приятна и мелодична. Ускоряването на темпото, целящо да отрази неговата страст, беше сполучлив ефект, ала и в края на тази ария прозвучаха дюдюкания. Навярно организирана група, реши Волфганг, и положително с намесата на Глук или Салиери.
Но когато Белмонт изпя една от най-любимите на Волфганг арии „O wie angstlich, o wie feurig“, Констанце му прошепна:
— Чудесна е, Волфганг.
И той смяташе така. Беше композирал тази ария в израз на любовта си към нея. Все пак хорът на еничарите, чисто турски и маршов по своя характер, написан простичко, получи много повече аплодисменти и Волфганг си спомни думите на Стефани, че виенчани предпочитат шумната музика — колкото по-шумна, толкова по-добре.
Силно се ядоса, когато заключителният терцет в първо действие, написан много грижливо, като че за да изтръгне викове „браво“ на този финал, бе развален от Фишер, който изфалшиви и отклони от верния тон другите двама певци. Искаше му се да изтича зад кулисите и да смъмри Фишер да не допуска друг път такова нещо, и че веднага ще спре представлението, ако той не се потруди да си научи добре партията. Гневът му беше толкова голям, че ван Свитен трябваше да го възпре. Фишер, певецът с най-хубавия глас, така да го изложи! Да не са подкупили баса? Първо действие завърши и мнозина го поздравиха с успеха, но той бе глух за техните похвали.
Настроението му се подобри чак когато започна арията на Блондхен в началото на второ действие. Гласът й предаваше точно изяществото и нежността на музиката така, както тя бе написана, и той мислено запя арията заедно с певицата. А и Осмин не направи грешки в последвалия дует с Блондхен.
Тъжната ария, написана за Костанца, в която тя изразяваше мъката си поради отсъствието на Белмонт, го просълзи. Кавалиери пееше толкова нежно, че той се зарадва, дето я беше предпочел пред Алоизия.
Констанце въздъхна с облекчение. Сега вече никой не кашляше, нито дюдюкаше.
Моцарт е много разточителен в музиката си, размишляваше Стефани, застанал зад кулисите, за да ръководи оттам спектакъла. Едва Кавалиери завърши една ария, изпълнена с душевна болка, веднага последва друга, която в известно отношение превъзхождаше първата. Моцарт отначало се съмняваше бива ли да поставя редом две дълги арии, изпълнявани от една и съща певица, и бе изтъкнал, че втората сцена е недостатъчно драматична. Но когато Стефани отказа да промени текста на либретото и се зае да доказва, че тъкмо в този момент Костанца трябва най-решително да се противопостави на пашата, композиторът изостави съмненията си и създаде ария, която блестеше с благородство и красота.
Кавалиери пееше, а на Стефани му се струваше, че чува тази ария „Marten aller Arten“ („Козните на страшната мъка“) за пръв път. Либретистът съзнаваше, че сцената наистина щеше да бъде много по- ефектна, ако се премести по-назад, както твърдеше Моцарт, но тя разкриваше какви са истинските възможности на една примадона и Кавалиери напълно се възползува от това. А публиката откликна така възторжено, че Стефани и сега се убеди колко умно постъпи, като ангажира Моцарт.
Която и ария да вземеш, всички са мелодични и наситени с драматизъм, мислеше ван Свитен. И как умее Волфганг да създава за второстепенните си герои мелодии също тъй прекрасни, както и за главните! Арията на Блондхен „Welche Wonne“ („Боже, в моите гърди светла радост пак цари“) беше чудесна. Ариите на Педрило също бяха възхитителни и отлично разкриваха образа. Дуетът, в който Педрило напива Осмин, плени ван Свитен; силно впечатление му направи и майсторският квартет на Белмонт, Костанца, Педрило и Блондхен, с който завършваше второ действие.
Констанце беше щастлива, че аплодисментите сега са достатъчно силни да заглушат дюдюканията; баронеса фон Валдщетен разговаряше с графиня Тун, а Вецлар си мислеше какво ли би било, ако Моцарт намери либретист, достоен за неговата музика.
Волфганг се мъчеше да разбере как императорът оценява операта, но последният беше така безстрастен, че композиторът не можеше да отгатне мислите му. Когато започна третото действие, Йосиф II съсредоточи цялото си внимание върху сцената и като че цял се превърна в слух.
Публиката пазеше гробно мълчание. „Сигурно вече са привикнали към лиричния характер на музиката — рече си Волфганг — и сега слушат с наслада.“
Арията на Белмонт върна графиня Тун в дните на нейната младост. Изгарящ от нетърпение да свърже съдбата си с Констанце, Моцарт бе вложил в музиката си заряда на трескавото очакване и й напомняше за времето, когато тя обичаше своя съпруг. Но колкото и силно да я развълнува арията на Белмонт, онова,
