което последва, надмина всичките й очаквания. Простичката серенада на Педрило я трогна така, както рядко я трогваше музикална пиеса.
Песента на Педрило, защото Волфганг не можеше да смята това за истинска ария — така простичка в композиционно отношение, — бе обаче за него нещо повече от музика. Тя беше неговият живот, неговото „аз“. Изгради мелодията с такава любов! Тази песен ще бъде неговото избавление, както той от своя страна ще избави Констанце. Дали тя разбира какво иска да й каже с тази музика?
Констанце се наведе напред, за да бъде по-близо до него, и потрепери, когато ръцете им се докоснаха. Той много я желаеше и искаше да й го каже, затова молеше бога неговата музика да внуши на Констанце това, което думите бяха безсилни да изразят.
Констанце въздъхна, но Волфганг не можеше да отгатне чувствата й.
Вецлар, който се стремеше да следи само музиката, беше поразен. Той още смяташе либретото за скучно, безцветно и само музиката му придаваше живот. Не му хареса бедната партия на пашата, но това усили желанието да слуша другите партии. В края на представлението той стана на крака, както по-голямата част от публиката, и се провикна заедно с останалите: „Браво, Моцарт!“
Когато Волфганг се появи на сцената с Кавалиери, Адамбергер и Фишер, залата прокънтя от аплодисменти и Вецлар си каза: „Това е гений, той е въвлечен в бушуващата около него борба между плътта и духа, езическото и пуританското, възвишеното и земното. Ще може ли да устои в тази борба, ще може ли на интригите да отговаря с интриги?“ В отговор на аплодисментите алените устни на Волфганг, които се открояваха на бледото лице, се разтвориха леко в усмивка, а очите блестяха сякаш никога не бяха сещали умора; и въпреки това той изглеждаше съвсем дребен в сравнение с огромния Фишер.
Волфганг не беше забравил, нито простил грешките на Фишер в първо действие. Преди да поздрави баса за прекрасното му изпълнение в останалата част от операта, трябваше да изтъкне грешките и го направи, макар че Стефани се опита да попречи, а Фишер отвърна троснато:
— Трудността е там, че господин Моцарт пише музика само за идеални гласове, а това я прави почти невъзможна за пеене.
— Но ако я пеете правилно, няма такава опасност — каза Волфганг. Сега се намираха зад кулисите.
Фишер сви рамене:
— Направих всичко, което е по силите ми.
— Можехте да направите малко повече — възрази Волфганг. — Няма да допусна ново представление, преди да проведем репетиция с изпълнителите.
Стефани се обади:
— Вече сме продали всички билети за следващите две представления.
— В такъв случай ще имаме репетиция утре следобед, преди представлението.
Адамбергер попита:
— Не сте ли доволен, маестро? Веднага щом публиката свикна с вашата музика, начаса я оцени.
— Вие пяхте много добре. Всички. Но можехте да бъдете още по-добри.
Фон Щрак доближи разпаления Волфганг и заяви:
— Господин Моцарт, негово величество желае да поговори с вас.
Когато Волфганг се озова в императорската ложа, Йосиф II каза:
— Либретото не ни изглежда оригинално.
— Вероятно е заимствувано от Брецнер, който го е взел от четирима други.
— А музиката?
— Тя е оригинална. Нито една от моите опери не се повтаря с предишните, ваше величество, какво е мнението ви за „Отвличане от сарая“?
— Твърде интересна, твърде хубава, твърде изразителна за нашите уши. И с твърде голямо изобилие от ноти.
— Точно толкова, колкото са необходими, ваше величество. След това бе освободен без повече забележки от страна на императора.
67
Волфганг продължи огорчен работата над симфонията за Хафнер. Второто представление на „Отвличане от сарая“ имаше още по-голям успех от първото и това много го зарадва. Бургтеатер бе претъпкан от публика, гръмките аплодисменти заглушаваха дюдюканията, солистите пяха безпогрешно, много от ариите бяха бисирани, но въпреки всичко Волфганг не можеше да забрави критичната забележка на императора. Приятно му беше, че публиката харесва неговата музика, обаче не друг, а императорът възлагаше поръчки на композиторите и избираше оперите по свой вкус.
Мина седмица от премиерата на „Отвличане от сарая“; Волфганг крачеше напред-назад в малката си стаичка на Грабен, погълнат от една-единствена мисъл — как да довърши симфонията за Хафнер, — и лека-полека бавната втора част придоби онази лирична наситеност, която бе изразил в своята опера.
Но полагаше големи усилия да се съсредоточи. Единственото, което получи от татко, беше сдържано писмо; в него Леополд предупреждаваше сина си за опасностите, които крие един евентуален брак. Той за пръв път не го поздравяваше за поставянето на новата опера. Констанце при всяка среща плачеше и се оплакваше, че е настъпил край на търпението й, а и самият той не би издържал още дълго така.
Размишляваше точно върху това, когато младата Софи Вебер се появи на вратата на стаята му. Тя с облекчение въздъхна, задето го е сварила вкъщи. Момичето бе явно смутено и разтревожено.
— Какво има? — попита Волфганг.
— Мама казва, че ще съобщи в полицията и ще си прибере Констанце. Разбрала, че баронесата не е болна — видели я на представлението на операта. Заплашва, че ще бъдете арестуван, задето сте отвлекли дъщеря й.
Волфганг я изгледа с недоумяващи очи. Софи беше дете, едва петнадесетгодишна. Много е впечатлителна и лесно се разстройва.
— Не ви лъжа, господин Моцарт.
— Майка ви знае ли, че сте тук?
— Не! Никога не ще ми прости, ако научи.
Обаче госпожа Вебер зорко следеше дъщерите си и Софи не излизаше никъде без нейно разрешение. Но, от друга страна, квартирата му беше съвсем наблизо до Петерплац и лесно можеше да се отскочи дотук. Той попита:
— Тогава защо дойдохте?
— Защото не искам майка да провали живота на Констанце, както направи с Алоизия.
— Но Алоизия беше толкова самостоятелна!
— Мислите ли, че тя сама пожела да се омъжи за Ланге? Майка ми я склони.
Това съобщение го потресе, въпреки усилията му да не се вълнува.
— Бих желала поне едната да се отърве от нея. Но ето че сега майка иска да ви попречи да се ожените за Констанце. — Волфганг беше смутен. Софи продължи: — Не мога да се бавя повече тук. Вече достатъчно дълго се забавих. Майка е решила да се обърне към полицията и си прибере Констанце у дома, както и да поиска вашето арестуване, задето сте я отвлекли. Чака само Торварт да реши кога да стане това.
— Тя ли ви заръча да ми съобщите тези неща?
— Не, не! Казах ви: тя не знае, че съм тук. И моля ви, не ме издавайте пред нея.
— Но тя ще се поинтересува, откъде съм научил.
— Ще си помисли, че прислужницата се е изтървала. Или пък някой, с когото е споделила. Как да чакам повече, господин Моцарт — тя може всеки миг да отиде в полицията!
Волфганг допускаше, че това навярно са хитрости на госпожа Вебер да го принуди да се ожени, но реши все пак да изостави подозренията си. Ако госпожа Вебер наистина стори така, както очаква Софи, името му ще бъде опетнено, ще стане герой на скандал.
В дома на баронесата той научи с облекчение, че засега нищо не се е случило.
— Полицията има ли право да влиза у вас? — попита той баронесата. — В Залцбург обикновен човек не може с пръст да докосне благородник, каквато и да е вината му.
