— А месата? — прекъсна го баща му.
— Трябваше да я отложа, попречи ми непредвидена работа.
— Още не е завършена? — осъдително запита татко.
— Ще я завърша тук. Сега, когато отново сме всички заедно.
— А детето как е? Учудвам се, че сте го оставили само.
— Раймунд Леополд е поверен на грижите на дойката си.
— И все пак едно бебе не бива да се оставя на кого да е, като музикално произведение срещу разписка, за да си го прибереш след време здраво и невредимо.
— Татко, но нали ти сам казваше: вредно е майките да кърмят децата си. Аз само следвам твоя съвет.
— Ние с майка ти никога не сме оставяли тебе и Нанерл сами. Нито за миг.
Констанце мълчеше. Беше й много мъчно за детето, но да признае това пред свекъра си, бездруго враждебно настроен към нея, значеше да даде в ръцете му още един коз. Волфганг промени темата на разговор, като връчи на баща си своите нови произведения.
Леополд не можеше да остане равнодушен. Сложи си очилата и се зае да преглежда фугите, а Нанерл пое фантазиите.
Леополд изучаваше фугите и колкото по нарастваше възхищението му, толкова повече сърцето му се свиваше от болка. Волфганг се е влюбил в стария Бах, а на неговото, Леополдовото влияние, е настъпил край.
Според Нанерл фантазиите били прекалено трудни и мрачни по настроение, на което Волфганг възрази:
— Може би. Но ти ги изсвири спокойно и гладко, с присъщите ти лекота и изящество. Ако ги изпълняваме бързо и силно, те ще дразнят ухото, също както Клементи, който абсолютно всичко свири престо, престисимо и ала бреве.
Нанерл изпълни фантазиите, а Волфганг помоли Констанце да пее.
Леополд се изненада от музикалността на Констанце. Имаше чудесно поставен глас, с приятен тембър. Когато тя свърши, Леополд каза: „Браво!“, а Нанерл заръкопляска и Волфганг почувствува, че най-после жена му е приета от близките му.
На 30 юли, рождения ден на Нанерл, Леополд реши да покани Няколко стари приятели да отпразнуват събитието и да им представи снаха си.
Като видя с каква радост Булингер, Хагенауер, Шахтнер и другите прегръщат Волфганг, Констанце се убеди, че те всички искрено го обичат. И към нея се отнесоха с голяма топлота и това силно я трогна. Драго им беше да се запознаят с нея. Щом Волфганг я е избрал, те не могат да не я харесват, мислеше си Констанце и се чувствуваше в компанията им съвсем добре.
Дойде Йохан фон Берхтолд цу Зоненбург и Леополд с гордост представи новия гост. Зоненбург беше към петдесетте; вероятно чиновник от нисшото аристократическо съсловие, с приятна външност, но нищо повече от това, реши Констанце. Той не се отделяше от Нанерл, пък и тя след пристигането му много се оживи. Волфганг бе казал на жена си, че сестра му навършва тридесет и две години, и Констанце не се съмняваше: чака я нерадостната съдба на всички стари моми. Сега обаче увереността й се разколеба. Очевидно Нанерл е влюбена в Зоненбург и се надява да се омъжи за него; нима Леополд ще се обяви и против нейния брак, както в случая със сина, размишляваше Констанце. Но сега за пръв път, откак бяха в Залцбург, бащата имаше истински радостен вид.
След няколко дена, научил, че Михаел Хайдн е болен, Волфганг отиде да го посети. Визитата на Моцарт зарадва Хайдн, но той беше много развълнуван от нещо друго.
— Не бил се оправил напълно от тежката болест, оплака се на Волфганг, а Колоредо, който скоро очаквал гости, му поръчал два дуета за цигулка и виола, в случай че реши да се изтъкне пред тях.
— Не мога да напиша нито една нота. Съвсем съм отпаднал. — Хайдн отпи малко вино и добави: — Но ако не представя дуетите, ще трябва да отговарям за това. Не мога да напусна службата, както направи ти. Нямам нито петак настрана, а здравето ми не позволява да започна всичко отначало, пък и съм много уморен.
— Смяташ, че великият мюфтия няма да ти прости?
— И още питаш! Нали знаеш: щом си науми нещо, никакви извинения няма да помогнат. Нареди да ми спрат заплатата, докато не получи дуетите. А аз нямам пари дори да платя на доктора и аптекаря.
— За кога иска дуетите?
— Там е трудното. Иска ги веднага. Архиепископът не ще да чака поне малко да закрепна. А аз пиша бързо, когато съм здрав, знаеш това.
Волфганг кимна в отговор и като обеща скоро пак да намине, си тръгна.
След два дена той връчи на Михаел Хайдн готовите дуети за цигулка и виола и махна с ръка, когато Хайдн почна да му благодари.
— Те са много приятни. Подпиши ги със своето име. Този архиглупак няма да забележи разликата — каза Волфганг.
Като чу двата дуета, Колоредо се разпореди да се възстанови заплатата на Хайдн и каза на Брунети:
— Никога не съм предполагал, че Хайдн може да създава толкова прекрасни, мелодични неща. Вместо да се налива с бира, по-добре да мине на бургундско.
Брунети предаде това на Хайдн и добави:
— А на мен тези дуети напомнят творбите на брат ви.
Сега Волфганг съсредоточи усилията си за завършването на месата. Благодарният Михаел Хайдн уреди да я изпълнят в църквата „Свети Петър“, където беше органист, и Волфганг си помисли, че за баща му това ще бъде много приятно, защото напоследък доста често посещаваше този храм.
От госпожа Вебер дойдоха няколко писма, в които тя съобщаваше, че Раймунд Леополд се чувствува прекрасно, а през септември не се получи нито едно писмо. Волфганг се разтревожи, но Констанце се отнесе към това спокойно. Майка й не обичала да пише, чудно как били получили все пак вести от нея.
Волфганг нито веднъж не срещна Колоредо — можеше да се помисли, че живеят не на километър един от друг, а в два далечни свята. Но веднъж, когато Волфганг бързаше към църквата „Свети Петър“ за репетиция на частично завършената меса, на входа се срещна лице в лице с Арко.
Камзолът на графа бе украсен със скъпоценни камъни, напудрената перука — по последна мода, токите на обувките — сребърни, устните — начервени, но като видя Моцарт, графът стана по-бял от платно.
Волфганг изпита желание да му извика „Негодник!“ и да му залепи плесница. Но в същия миг Арко се изгуби от очи.
Волфганг разказа за тази среща на Хайдн, който му обясни:
— Арко никога не споменава за теб. И Колоредо също. Мисля, че се срамуват от случилото се.
— Тук известно ли е за това?
— Разбира се! Нали си роден в Залцбург, благодарение на теб Залцбург се прослави в цяла Европа. Кой щеше да знае този град, ако не беше ти.
— И какво се говореше?
— Носеха се слухове, че сте стигнали до бой. Едни твърдяха, че ти си го ударил, други — че той те е наругал и изритал. С една реч, неприятни неща.
— Но сега Колоредо и графът не ме безпокоят.
— Не смеят. Ти си любимец на императора.
„Да — мислеше си Волфганг, — само че той не иска да ме назначи на служба и да ми осигури постоянен доход.“
— Йосиф има по-добър вкус от Колоредо — каза Моцарт.
— Не ти ли е идвала мисълта да се върнеш тук?
— Да се върна в град толкова провинциален, че в него няма дори приличен оркестър? При един архиглупак, който не търпи немски музиканти и мрази операта? Една стара залцбургска поговорка гласи: „Този, който пристигне в Залцбург, след година става глупак, след две — идиот, а след три — истински
