залцбургчанин.“
На 26 октомври се състоя изпълнението на месата в до-минор в катедралата „Свети Петър“ и Волфганг бе диригент, а Констанце пя една от двете солови партии за сопрано. Той не успя да завърши партитурата, но му се струваше, че и в такъв вид месата достатъчно добре изразява неговата благодарност към бога за щастието, което му бе дарил с Констанце.
Слушателите бяха настроени дружелюбно. Сред тях липсваха приближени на Колоредо, затова пък имаше много стари приятели, повечето от които познаваха Волфганг още от дете. Но Волфганг гледаше само в татко. Той все още хранеше надеждата, че месата ще накара Леополд да се отнася дружелюбно към Констанце. През трите месеца на пребиваването им тук Леополд се държеше хладно и официално.
Татко слушаше внимателно, но въпреки това Волфганг не можеше да отгатне какво е отношението му.
А после чистото сопрано на Констанце се извиси в прекрасна молитва и увлече след себе си Волфганг. Как бе уморен от всекидневните грижи за насъщния, от Колоредо и Арко! Музиката изразяваше възторга му от съвършенството на вселената, от всевишния творец и чудесния му дар — живота.
Шахтнер констатираше с почуда колко възвишена е Моцартовата меса. Този музикант, който не се отличаваше с религиозност, като слушаше месата, разбра как е възникнала религията. Стана му ясно: човек не би могъл да съществува без чисти душевни пориви, които вълнуваха и Моцарт и той ги предаваше с благоговение, надвишаващо всяка вяра.
Леополд бе обзет от смесени чувства. Месата му се стори по-скоро симфонична и дори оперна, отколкото благочестива и духовна, и все пак в нея имаше моменти на изключителна нежност и искреност. Синът я беше композирал с голямо майсторство. „Но в нея няма нищо от мене“ — с тъга си мислеше Леополд. От неговото влияние не бе останала и следа — това пролича още във фугите. До известна степен то беше най-горчивата загуба в живота му и Леополд помрачня — такива мисли му причиняваха страдание. Обаче той беше преди всичко музикант и не можеше да пренебрегне тази хубава музика, затова, когато отново запя Констанце, понечи да изръкопляска въпреки всичката неприязън, която изпитваше към нея. Съмняваше се дали някога гласът й ще се развие дотам, че да подхожда за оперна сцена, но сега дори в най-трудните места тя пееше много приятно. Изведнъж Леополд едва не се разсмя. Смешно наистина. Синът му я гледаше, както се гледа богиня, а освен гласа си тя не притежаваше нищо привлекателно.
Службата свърши и всички наобиколиха Волфганг, а той чакаше единствено присъдата на татко.
— Откак напусна Залцбург, това е първото ти църковно произведение — рече с укор Леополд.
— Не получавах поръчки за църковна музика. Защо трябваше в такъв случай да я пиша?
— Възпитавах те като добър католик.
— В това не мога да бъда упрекван. Ние с Констанце редовно ходим на черква.
— Тази меса може да се нарече по-скоро светска, отколкото духовна; как мислиш, Нанерл?
Нанерл, съвсем разстроена, понеже Зоненбург не дойде на изпълнението, както тя очакваше, рече:
— Може би така е прието във Виена. Музиката е твърде гръмка.
— Гръмка? — Волфганг се изчерви и с почуда спря поглед на сестра си.
— Искам да кажа, пеенето беше твърде силно.
— Пеенето на Констанце? — възкликна Волфганг.
Нанерл се поколеба. Волфганг имаше такъв нещастен вид. Пък и Констанце пееше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Ала Нанерл не успя да потисне злото си чувство: къде е справедливостта — някаква си Констанце има мъж, а тя толкова трудно си намира поклонници.
— О, уверена съм, че Констанце би пяла по-добре, ако имаше по-богата практика — каза Нанерл.
— Дъщеря ми, както знаете всички, е много музикална — забеляза Леополд.
Тук Шахтнер, на когото изпълнението много хареса, не издържа:
— Какво става с тебе, Леополд? Нима вече не можеш да кажеш една добра дума?
А Леополд си помисли: как да обясни човек колко болезнено е да изгуби това, което обича най-много на света?
— Просто се стремя да бъда обективен и да помогна с каквото мога — каза той.
— Смяташ, че Волфганг и досега има нужда от помощта ти? — попита Шахтнер.
— Той продължава да търси съвета ми — гордо отвърна Леополд.
— Значи е по-добър син, отколкото ти негов баща — отби удара Шахтнер.
Размениха си гневни погледи и Волфганг, крайно разстроен, възкликна:
— Моля ви, не искам да заминавам от Залцбург с още една разпра в паметта си.
На другия ден при раздялата татко и Нанерл се държаха много хладно. Наистина татко попита Волфганг как е с парите, но синът увери, че всичко е в ред.
— Не изпитваме никакви трудности, съвсем никакви.
И татко, и Нанерл не прегърнаха и не целунаха снахата за сбогом, макар че Констанце им благодари за гостоприемството и ги покани във Виена. Огорчи я тяхната студенина. Показаха й множество разкошни подаръци, получени от Волфганг по време на турнетата му, но не предложиха нищо, което би могла да си вземе за спомен. Когато дилижансът потегли и Леополд и Нанерл замахаха след тях, Констанце в отговор също им махна с ръка и се усмихна заради Волфганг — тя съвсем не хранеше надежда, че отношенията с баща му и сестра му някога ще се подобрят.
А Волфганг сияеше от радост — татко и Нанерл го прегърнаха на прощаване и обещаха да дойдат във Виена.
— Татко съвсем нямаше намерение да ме хока за месата — рече той, — просто смята за нужно постоянно да ме подтиква. Смята, че си пяла добре, с чувство и имаш отлична школовка.
— Защо не го каза на самата мен?
— Не е толкова лесно да признаеш, че не си прав. Той ми обясни какво е имал предвид, говорейки за църковната и светската музика: като създавам църковна музика, най-възвишеното от всичко, което съм написал, аз съм използувал същите средства, каквито и при създаването на най-светските си произведения.
— Странно. Всички останали сметнаха, че месата внушава голямо чувство на благочестие. Дори Шахтнер призна, че е коленичил благоговейно, а той не е вярващ.
— Шахтнер винаги е предпочитал светската музика. А на другите им се стори, че се прощавам със Залцбург.
— Ти наистина ли се прощаваше?
Волфганг сви рамене. Много години се бе опитвал завинаги да напусне Залцбург, но това не беше толкова лесно, колкото и да го гневеше родният град. И в този случай, да не би да го вижда за последен път, Волфганг изпрати с продължителен поглед изчезващия от очи Залцбург.
На път за вкъщи те спряха в Линц да погостуват на граф Йохан Тун, свекър на Вилхелмине Тун. Графът настояваше Моцартови да престоят у него няколко седмици и такова радушие изглеждаше особено приятно след хладния прием на Ханибалплац. Наистина граф Тун мечтаеше само за едно — да получи симфония.
Волфганг не носеше със себе си нито една симфония, а непременно искаше да се отблагодари на графа за гостоприемството, затова седна да пише нова.
Симфонията беше нужна на графа за един концерт, определен за 4 ноември, и на Волфганг му оставаха само четири дни. В една почивка между две от частите на симфонията той писа на татко: „Правя драскулки със страшна бързина и все пак се надявам, че ще излезе нещо приемливо.“
Констанце бе вече свикнала с чудната му способност да твори леко и я приемаше като нещо, което се разбира от само себе си, но и тя беше поразена от симфонията в до-мажор. Умело построена, тя не носеше следите на бързо написана творба, в нея звучаха много свежи мелодии и беше майсторски оркестрирана. Когато Констанце изрази изумлението си — защото той състави, написа, репетира и изпълни симфонията само за четири дни, — Волфганг се усмихна и отвърна:
— Вече няколко години не съм писал симфония, навярно тя просто е зреела в мен през всичкото това време.
