една нова творба. В противен случай аудиторията ще се смята за измамена.
— И как издържаш една толкова напрегната програма?
Лицето на Вецлар прие такъв угрижен вид, че Волфганг се сметна за задължен да даде на приятеля си някои разяснения:
— Освен това написах два концерта за валдхорна — за залцбургския ми приятел Лойтгеб, който е глупав като магаре, но свири божествено. И още сонати за пиано; започнах и един струнен квартет — тази форма особено ме привлича, — и арии за Алоизия Ланге и Адамбергер: двамата постоянно настояват да пиша арии за гласовете им и ги изпълняват навсякъде, където е възможно. Но навярно си прав, Вецлар. Навярно пиша прекалено много.
— Съвсем не исках да кажа това. Винаги слушам с удоволствие твоята музика. Просто ме безпокои умореният ти вид. Не е далече денят, когато ще получиш нова поръчка за опера, а няма да ти достигнат сили да я напишеш.
Волфганг се разсмя. За друго може и да не стигнат силите, но за опера — винаги!
— Имаш ли някакви идеи за бъдеща опера?
— Доста. Но либретата, които ми предлагат, както и онези, които ми попадат случайно, са твърде бедни, просто детски наивни. Освен всичко останало трябва да пиша и неща, за които ми плащат веднага.
— Както например квинтетът ти за обой, валдхорна, фагот, кларнет и пиано?
— Той има шумен успех, Вецлар.
— И го изпълни за приятели, без да получиш нито гулден.
— Вярно, обаче го смятам за най-хубавия си квинтет!
— Той е очарователен. Достави ми огромно удоволствие.
— А изпълнението? Нима квинтетът не бе изсвирен прекрасно?
— Съгласен съм. Но когато ти свърши, лицето ти беше съвсем бледо и измъчено.
Волфганг си замълча. Вецлар е прав. Към края на квинтета, в който той изпълняваше партията на пианото, почувствува страшна умора, макар аудиторията да приемаше музиката възторжено. Внезапно изпита желание да престане да свири, а навярно това беше невъзможно, но музиката предизвикваше у него страстно желание да композира и да не се занимава с нищо друго. Виена обаче ще сметне постъпката му за каприз. Сановниците, за които даваше толкова много концерти напоследък, твърдяха: никой не може да изпълнява музиката на Моцарт така, както самият той. Волфганг се усмихна вътрешно. Той самият мислеше по-рано така. Вецлар е много прозорлив. Имаше сутрини, когато въпреки възторзите и преклонението на публиката предишната вечер той се събуждаше страшно уморен, единственото му желание беше да си остане в леглото и да не прави нищо. Но нима можеше да довери това на Вецлар или на някой друг? Ще му се присмеят. Ще кажат, че е още твърде млад, за да се поддава на умората. Ще му припомнят, че няма още тридесет години, а за един мъж това е пълният разцвет на силите. И все пак имаше мигове, когато се чувствуваше стогодишен старец. Но не можеше да спре. Музиката преливаше у него. Не му стигаше време да записва всичко, което звучеше в главата му. Там вече напираха мелодиите на нов концерт за пиано и Вецлар, ако знаеше за това, щеше да му препоръча да го напише по-скоро, докато не го е забравил, но нима може да се забрави такова нещо! Този концерт няма да го остави в покой, докато не бъде записан. Сега това е главната му грижа. Трябва да се записват мелодиите, дори ако се наложи да не спи по цели нощи. Напоследък му се струваше, че за него няма непреодолими трудности в музикалното творчество.
— Волфганг, твоята плодовитост е учудваща — каза Вецлар, — но се съмнявам дали си годен — ти или който и да било друг — да издържиш дълго подобно напрежение.
— Още няколко дни и ще си дам малко отдих. Като получа поръчка за опера. Сетне ще отделя цялото си внимание само на нея.
— Не, ти никога няма да можеш да се съсредоточиш само върху една творба. При всичкото си желание няма да можеш. Това не зависи от теб.
— И все пак съдбата е благосклонна към мен. Други без напрягане не биха написали и един-единствен такт.
По-късно същия ден ван Свитен помоли Волфганг да остане, като си отидат другите гости. Баронът, който полагаше отчаяни усилия да овладее изкуството на композирането — трябваше му цяла година тежък труд, за да напише една симфония, — се изумяваше от плодовитостта на Моцарт и му завиждаше. Сега обаче той не почна да обсъжда собствените си проблеми, които горещо го вълнуваха — заради това впрочем бе замислил разговора, — а само каза:
— Дванадесетгодишният син на един мой приятел проявява значителни музикални способности.
— Това младият Бетховен ли е, за когото ми говори миналата година?
— Не, не е той, а друго дете-чудо.
— И това ново дете-чудо също иска да стане композитор?
— Откъде знаеш? — учуди се ван Свитен.
— Нали учителят на Бетховен ти писа, че всеки младеж, поне мъничко надарен с талант, мечтае да стане втори Волфганг Амадеус Моцарт.
— А ти смяташ, че друг никога няма да се роди?
— Скъпи приятелю, нима очакваш, че ще се появи втори Себастиан Бах или Йозеф Хайдн?
— Не.
— Значи, ако някой има призвание да стане композитор, той трябва преди всичко да има собствена физиономия.
— Ти обаче си учил музиката на всички композитори.
— И досега я уча. Но съвсем друга е причината да стана композитор. Добре знаеш това.
— Коя е тогава причината? Това момче ми каза: „Много бих искал да напиша нещо. С какво да започна?“
— Посъветвай го да почака.
— Но нали сам ти си почнал да композираш много по-рано?
— Ала никого не съм питал с какво да започна. Ако някой притежава дарба на композитор, той почва да пише, защото стремежът е неудържим.
— Трябва да дам на бащата на момчето и на самото него конкретен отговор. Поне ми препоръчай някоя книга или няколко книги. За добавка към изучаването на другите композитори.
— Е, е, ван Свитен — отвърна Волфганг, разбрал, че всичко това има пряко отношение и към самия барон, — никакви книги няма да помогнат… — Волфганг посочи ухото, главата, сърцето си и прибави: — Ето тук, тук и тук е затворена моята школа. Ако там всичко е в ред, можеш смело да вземеш перото и да пишеш музика.
Веднага щом се сдоби с екземпляри от четирите нови концерта за пиано, Волфганг ги прати на баща си и попита за неговото мнение — кой от концертите повече му харесва.
Всичките били чудесни, написа в отговор Леополд, и всички еднакво му харесвали. Не можел да даде предпочитание на нито един. Но има ли смисъл, питаше Леополд сина си, да се пишат толкова трудни неща, с риск да се предизвика недоволството на публиката? Докато ги изпълнява самият Волфганг, всичко е в ред, но когато с тези концерти се заемат други виртуози, ще им потрябват доста време и усилия за преодоляване на техническите трудности. Леополд предупреждаваше сина си: опасно е да нарушаваш традицията, колкото и деликатно да внасяш новаторството си. Леополд сега много повече се вълнуваше от друго събитие — през август Нанерл възнамерявала да се венчае за господин цу Зоненбург, сватбата щяла да се състои в градчето Санкт Гилген, където този вдовец с пет деца бил мирови съдия. В Санкт Гилген се бе родила Ана Мария, което според Леополд беше добро знамение.
— Санкт Гилген е малко градче на осемдесет километра от Залцбург — обясни Волфганг на Констанце. — Надявам се, Нанерл ще бъде там щастлива.
Да се омъжи за вдовец с пет деца? Нима сестрата на Волфганг не можеше да си намери по-добра партия, помисли с неодобрение Констанце. Но като знаеше как Волфганг не обича да осъждат близките му, каза:
— Жената винаги трябва да следва мъжа си.
— Така изглежда. Много се радвам, че ще се омъжи. Имаше и други кандидати, но този единствен
