истински й легна на сърцето.
Волфганг писа на Нанерл нежно поздравително писмо и посъветва татко да се раздели с Колоредо и да се пресели при тях във Виена.
Констанце съвсем не беше във възторг от перспективата за съвместен живот със свекъра, но не каза нищо, уверена, че Леополд ще отклони предложението на сина си.
Очакванията й се оправдаха: Леополд отказа. Не желаел да зависи материално от никого, затова не можел да поеме риска да си изгуби заплатата.
Отказът на бащата разочарова Волфганг, но той не даде вид, че е така.
— Татко винаги е бил много независим — поясни Волфганг. — На неговите години човек трудно мени навиците си.
— Край на дълговете — гордо съобщи Волфганг на жена си и в течение на следващите месеци се сдоби с много неща, които дълго беше мечтал да притежава. Констанце се безпокоеше от поскъпването на хранителните стоки, а Волфганг настояваше тя да купува най-скъпи деликатеси. За запазване на партитурите той купи къс непромокаема материя от най-хубавото качество. Като дойде лятото, почна да наема всяка неделя карета и да ходят с Констанце на разходка в Пратера. Подари й хубави и скъпи дрехи, каквито не бе носила дотогава. Но най-милата за него придобивка беше един скорец. Волфганг репетираше темата на новия си концерт за пиано и изведнъж птицата започна да пее. Това го възхити. Скорецът се оказа напълно способен да повтори мелодията. След търпеливо обучение птицата почна да си свирука рондото. Волфганг го нагоди за гласа на скореца и под нотите написа: „Колко е чудесно!“
72
През септември Констанце леко роди син и Волфганг беше неизказано щастлив. Фон Тратнер прие поканата да стане кръстник на детето, което нарекоха в негова чест Карл Томас.
Волфганг реши да отпразнува настъпилото в живота му благополучие: нае по-широко и по- привлекателно жилище на Гросе Шулерщрасе, без да вземе мнението на Констанце, за да не го разубеди, като се позове на високия наем.
Веднага след като предплати, той настоя тя да разгледа новата квартира.
— Съвсем наблизо е! На две крачки от катедралата „Свети Стефан“. Мястото е чудесно, в самия център на Виена, и съм сигурен, че квартирата ще ти хареса не по-малко, отколкото на мен. — Вървяха покрай катедралата и той добави: — Тук ще се намираме в по-добра среда.
Констанце не беше съгласна. Гросе Шулерщрасе се оказа по-тясна и по-нечиста от улицата, на която живееха сега. Не й харесваха и големите камъни на настилката — тяхната улица беше павирана много по- добре. Тежката входна врата се отваряше трудно. Вестибюлът беше малък, тъмен, оскъдно осветен от една мъждееща лампа. Стълбите свързваха пет площадки, а ако погледнеш нагоре, виждаш късче небе: това късче й се стори съвсем мъничко — само метър широко и пет метра дълго. Къде са слънцето и светлината, за които така възторжено разказваше Волфганг? Той просто се е поддал на собствената си фантазия!
— Облегни се на мен, ако се умориш — каза той. — Тук са всичко десет стъпала. — И показа стълбите към първия етаж. — А после идва една каменна пейка, на която може да си починеш. Още три стъпала и после само още десет.
Констанце добре познаваше слабостта на Волфганг към числата — от дете той е имал навика да брои стъпалата, но колкото и да ги бе броил, все пак се наложи да се изкачат двадесет и три стъпала; на ядосаната Констанце изкачването се стори безкрайно.
— Аз наех първия етаж — каза Волфганг, когато стигнаха там; — известно ми е, че не обичаш да изкачваш стълби, особено когато си бременна.
Констанце знаеше, че той иска да има много деца и ако тя отстъпи пред това негово желание, скоро пак ще бъде бременна. Две спални, с прозорци към Домгасе и Блутгасе, това е удобно, помисли си тя, но на какво чак толкова се радва Волфганг?
— А къде е кухнята? Столовата?
— Те са свързани в едно цяло. — Волфганг посочи малка стаичка с печка и под от червен камък. — Почти като унтерсбергски мрамор, най-хубавия според мен. С тази разлика само, че за да си го доставиш от Залцбург, струва много скъпо.
— Това ли те вдъхнови за тази квартира? — скептично забеляза Констанце.
Волфганг закачливо се усмихна и въведе жена си в гостната.
Хубавата гостна се хареса на Констанце. Тя беше уютна и приветлива.
— Сега ще можем да уреждаме истински приеми! — възкликна той. — Виж прозорците! Нали са чудесни? Много обичам високите, големи прозорци!
— Но колко струва всичко това?
Той махна с ръка и я въведе в стаята за музика.
Стените тук бяха облицовани с бял италиански мрамор, над входа се издигаше великолепна мраморна арка, а таванът бе украсен с чудесен гипс — такъв Констанце виждаше за пръв път. В средата на тавана имаше пано с една прелестна и чувствена Венера; около богинята бяха изобразени изящни нимфи и купидони.
— Волфганг, колко ще трябва да плащаме за тази квартира?
— Двеста и четиридесет гулдена за половин година.
Тя с уплаха рече:
— Четиристотин и осемдесет гулдена годишно! Повече от целия ти доход в Залцбург. След няколко месеца отново ще задлъжнеем. Не би трябвало да напускаме Тратнерхоф. Там плащаме само сто и петдесет гулдена.
— Тази година аз вече припечелих две хиляди гулдена. Харесва ли ти новото ни жилище?
„Има ли смисъл да се оплаквам — помисли си тя. — Волфганг няма да се промени. А може и да е прав.“ За идната зима бяха набелязани още повече абонаментни концерти и всички места предварително продадени.
Тя нежно се притисна в него и той реши, че доводите му са се оказали убедителни.
— Ти ще видиш, Щанци, тук ще бъдем много щастливи.
Волфганг се гордееше със стаята си за музика, тя му доставяше толкова радост! Отдавна беше свикнал да работи при всякакви условия, но винаги жадуваше за простор, светлина и удобства и сега, като имаше всичко това, изпитваше огромен прилив на сили.
Четирите концерта за пиано, написани през пролетта, бяха така възторжено приети от публиката, че Волфганг започна още два, работейки над тях едновременно. За разнообразие композира в добавка два струнни квартета и няколко сонати за пиано.
Новата квартира му разкри и други свои предимства. Като излезеш от главния вход и пресечеш Домплац, се озоваваш пред катедралата „Свети Стефан“ — само на няколко минути път пеша. Ако пък поемеш по Блутгасе и след малко завиеш надясно, излизаш при Дома на тевтонските рицари, където навремето го изритаха по стълбите. Колко отдавна беше това, оттогава мина цяла вечност! Доставяше му удоволствие и да наблюдава как слънцето късно сутрин бавно огрява прозорците на спалнята му. По слънцето той определяше времето и спеше до прозореца, макар Констанце да окачествяваше това като странен каприз. Веднага щом слънчевият лик надникнеше в прозореца, Волфганг разбираше: трябва да става, иначе няма да изпълни плана си за този ден. Откак доходите им се увеличиха, той намали броя на учениците си. Сега спеше повече, не се изморяваше толкова и отново се чувствуваше млад и изпълнен със сили.
Констанце слезе в избата да извади вода от кладенеца — беше дадена строга заръка на прислужницата да не оставя бебето нито за миг само. И когато после се уми със студената вода, почувствува как новото им жилище лека-полека изгубва част от прелестите си.
Днес както обикновено през студените дни Констанце си изми лицето и ръцете, а после потопи и краката си — водата не бива да се хаби, — но не почна да се мие цялата. Трудно е да си представиш, но тя нямаше да може да се измие прилично, докато не се върнат топлите дни, когато ще може да ходи на Дунава — а дотогава има още много месеци. Като се уми, Констанце се напръска с парфюм и това й по-действува
