ободрително. Когато посрещна Волфганг, той я целуна дълго и пламенно. Беше възбуден.
— Ван Свитен иска да ме представи на Йозеф Хайдн. Композиторът сам изразил желание да се запознае с мен. Това се казва чест, Щанци! — Той хвана жена си за ръка и затанцува с нея из гостната.
Като влезе в дома на ван Свитен следващата неделя, за когато бе набелязана срещата, Волфганг изпитваше вълнение. Хайдн може да се окаже втори Глук или Салиери, въпреки че като композитор много превъзхожда и двамата. Той може да се отнесе враждебно, със завист, при това е вече петдесет и две годишен и има право да гледа на него като на прекомерно развито за годините си момче. Волфганг премисляше много причини, поради които те двамата можеха да не се харесат.
Ван Свитен запозна композиторите така тържествено, сякаш бяха държавни глави, и извести, че тази следобедна сбирка ще принадлежи само на тях тримата. Важният тон на барона едва не разсмя Волфганг. Но Хайдн имаше много сериозен вид и Моцарт, като не искаше да го обиди, също стана сериозен. Пред него стоеше човек малко по-висок на ръст, с продълговато, покрито с белези от шарка лице, с голям нос и издадена напред брадичка; тъмнокестенявите очи гледаха замислено. Хайдн бе облечен прилично, в подходящ за случая кафяв камзол, а на главата си имаше проста напудрена перука.
„Моцарт има пълнички бузи — рече си Хайдн, — носът и брадичката му са по-скоро заоблени, отколкото остри, и на ръст е съвсем дребен; има чудесно чело и жив, одухотворен поглед.“
Те мълчаливо стояха един срещу друг и изведнъж Моцарт нетърпеливо възкликна:
— Господин Хайдн, толкова отдавна искам да се запозная с вас!
— Нима? — Хайдн, изглежда, беше учуден. — Аз също.
Двамата се разсмяха и всеки си помисли: искрено ли е твърдението?
— Искам да ви благодаря за това, което сте направили за брат ми — добави Хайдн.
Волфганг сви рамене, сиреч дребна работа, доставило му е удоволствие да го направи.
— Постъпката е много великодушна и музиката чудесна. Архиепископът е навярно кръгъл глупак, щом не е успял да се досети за истинския автор.
— Глупаци има всякакви, господин Хайдн. Този архиглупак е от най-отвратителния им тип. Баронът не ви ли е споменавал колко съм мечтал да се запозная с вас? Аз съм отдавнашен поклонник на музиката ви. — Хайдн мълчеше и Волфганг се почувствува неловко: не е ли твърде натрапчив с любезността си?
А Хайдн не знаеше какво да рече. Не беше свикнал да вярва на комплименти, най-често те просто го смущаваха. Но в музиката на Моцарт му звучаха отгласи от неговата собствена музика, а нима това не е най-големият комплимент? Освен това много харесваше почти всички Моцартови произведения, които познаваше.
Тук ван Свитен, не промълвил още ни дума, дълбокомислено забеляза:
— Вярвам, че музиката много ще спечели от това, че се запознахте.
— Не зная как ще се отрази то на музиката — каза Хайдн, — но ако господин Моцарт пожелае да похапне с мен, бихме могли спокойно да поседим и приятелски да си поговорим.
Волфганг се усмихна детски и рече:
— Чудесна идея. Но вие ще бъдете мой гост.
— А не бихте ли искали да разговаряте по въпросите на композицията? — попита ван Свитен.
— Като наказание за моите грехове? — насмешливо забеляза Волфганг.
— Нима вие двамата не обичате музиката? — попита баронът.
— Може би тъкмо затова изобщо не бива да говорим за нея — отвърна Хайдн.
— Ще ни извините ли, бароне? — попита Волфганг.
Ван Свитен се чувствуваше ограбен — от разговора на двамата най-добри композитори, които познаваше, той навярно би почерпал много, но му бе неудобно да си го признае. От друга страна, не му се искаше да се покаже нелюбезен към Хайдн.
— Моята икономка за съжаление не е вкъщи — каза той, — иначе бихме направили обеда у дома.
Баронът измисли тази причина, за да не се охарчи — това беше очевидно, — и Волфганг и Хайдн си размениха многозначителни погледи. Като благодариха на стопанина, задето ги запозна, те се сбогуваха с него: не искали да злоупотребяват с гостоприемството му.
Отбиха се в най-близкото кафене; през време на храненето Хайдн почти не говореше, а Волфганг почти нищо не яде — така го заинтересува Хайдн, че не откъсваше очи от композитора, сякаш се мъчеше да проникне през физическата обвивка и да стигне до душата на този човек, душа на съвършен музикант. У Хайдн се чувствуваше някаква необикновена прямота и естественост; уверен в собствената си сила, в непоклатимата си слава, той сякаш смяташе това за нещо, което се разбира от само себе си.
Хайдн се нахрани и за пръв път от мига, в който дойдоха тук, вдигна очи към Моцарт и каза:
— Вие почти не се докоснахте до храната, господин Моцарт.
— Не съм гладен. Моля ви, яжте колкото желаете, не се съобразявайте с мен.
Хайдн се усмихна:
— Пък аз никога не губя селския си апетит.
Волфганг беше толкова развълнуван, че не можеше да мисли за стомаха си. От улицата достигнаха звуци на серенада и прекрасният глас на певеца привлече вниманието на двамата. Като си акомпанираше на мандолина, той пееше жална, трогателна песен.
— Но това е песента на Педрило от „Отвличането“! — радостно възкликна Хайдн.
— Познавате ли операта ми?
— Разбира се. Само един гений може да пише така изразително и същевременно просто. Чудесна музика! Бих дал всичко, за да напиша такава.
— А струнните ви квартети? Не съм слушал по-хубави от тях.
Сега и двамата се смутиха — бояха се да не се покажат неискрени един към друг. И все пак Волфганг не издържа. Певецът свърши песента и Волфганг му прати по сервитьора десет крайцера. После каза:
— Знаете ли, господин Хайдн, като чух Руските ви квартети, реших да напиша и аз цикъл квартети. Три вече са завършени и ще ми окажете голяма чест, ако благоволите да ги чуете у дома. Ще ми се това да стане по-скоро, да речем, утре.
Но на другия ден Хайдн трябваше да се връща в Айзенщат на работа — няма да му простят никакво закъснение. Обясни това на Волфганг, който не повярва на ушите си.
— Постоянно протаках отпуските си, когато работех при архиепископа — рече Моцарт. — Той изпадаше в ярост, заплашваше, но всъщност не ме наказа нито веднъж. А вие сте толкова години при принц Естерхази и един ден повече или по-малко…
— Не — вежливо, но твърдо го прекъсна Хайдн. — Не мога да закъснявам.
— И вие търпите такова робство?
— Какво да правя? — Забелязал голямото огорчение на Волфганг, Хайдн добави: — Ще ви съобщя, когато отново ми се открие възможност да посетя Виена.
— Ще удържите ли на думата си?
— Да. И с удоволствие ще чуя вашите квартети.
Волфганг изпрати Хайдн до жилището му. Минаха покрай катедралата „Свети Стефан“ и Хайдн рече:
— Пял съм тук в хора на момченцата. А когато гласът ми почна да мутира, Ройтер, императорският капелмайстор, предложи да ме кастрират — само така съм щял да си осигуря музикална кариера. Но баща ми, като научи това, довтаса във Виена чак от Долна Австрия, където живееше — пътешествие дълго и скъпо, а той не беше много по-богат от най-бедните селяни, — и забрани операцията. Затова вместо да стана втори Манцуоли, станах композитор.
— И надявам се, мой скъп приятел! — възкликна Моцарт.
Хайдн не знаеше какво да отговори; той разказа на Моцарт този епизод от своето детство, за да разведри унилата атмосфера пред раздялата. В самия миг на прощаването Волфганг буйно прегърна Хайдн, а Хайдн, който обикновено много сдържано проявяваше чувствата си, силно трогнат, топло се прости с Волфганг.
Волфганг твърде високо ценеше другарството и когато го поканиха да стане масон, с готовност прие
