— Аз ги помня — избъбри Ванхал — и съжалявам, че не са написани от мен.
— Да, разбира се — отвърна Дитерсдорф; — същото казах и аз на императора. Но той заяви: в оперите на нашия приятел оркестърът свири така силно, че съвсем заглушава гласовете на певците.
— Глупост! — сърдито се намеси Хайдн. — Моцарт е най-прекрасният музикален талант, който познавам. Тези квартети са великолепни.
— Изкуството да пиша квартети аз научих от вас — сериозно отбеляза Волфганг.
— Казах ви вече: твърде малко дължите на мен. — Хайдн се обърна към Леополд, който едва се сдържаше да не влезе в спор, и каза: — Господин Моцарт, като пред бога и като честен човек заявявам, че синът ви е най-големият композитор от всички, които познавам лично или само по име. Той има вкус и несравнимо чувство за прекрасното, а освен това — най-дълбоки познания в областта на композицията!
Волфганг склони глава, сякаш приемаше благослов от небето, а Леополд едва сдържаше сълзите си — значи, все пак усилията му не са отишли напразно!
Когато всички се надигнаха да си вървят, Хайдн каза на Леополд при сбогуването:
— Господин Моцарт, кой знае дали щеше да се появи на света композитор като Волфганг, ако той нямаше такъв баща като вас.
74
Денонощие по-късно, след този така щастлив за него миг, Леополд чу в Бургтеатер — където присъствува императорът — още един нов концерт за пиано на Волфганг, изпълнен от самия автор. И се удиви, защото той се различаваше много от предишния. Написан във фа-мажор, концертът бе толкова лиричен и мелодичен, колкото ре-минорният драматичен и мрачен. Музиката бе тъй прекрасна, че Леополд заплака. Но веднага се овладя. Много чувствителен бе станал, откак пристигна във Виена: в очите му непрекъснато нахлуваха сълзи, а той винаги се бе гордял със своята твърдост и скептицизъм. Думите на Хайдн не му излизаха от главата. Колко благородно от негова страна. И изтръпваше при мисълта, че ако беше останал в Залцбург, никога нямаше да чуе тези думи.
Музиката го върна към действителността. Волфганг ще иска да научи мнението му, не биваше да пропусне нито една нота. Определили му бяха място в удобна ложа, откъдето се чуваше добре. Още от началните тактове музиката се оказа необикновено мелодична. Концертът бе написан чудесно. Той повече приличаше на онези произведения на сина му, с които Леополд бе свикнал. Волфганг следваше напътствията му да пише музика, която трябва да се харесва, която да тече гладко като вода. Какви чудесни мелодии! Структурата е безупречна. Нито един тон, нито един пасаж, нито едно темпо той не би си позволил да промени. Ала не бива да се изпада в сантименталност, не бива да сипе похвали на Волфганг, иначе той ще легне на лаврите си, а му предстои да създаде още толкова неща! Леополд усети, че се поклаща в такт с музиката.
Бурни аплодисменти разтърсиха Бургтеатер; императорът свали шапка, размаха я и извика:
— Браво, Моцарт! — И овациите екнаха с нова сила.
Като си отиде императорът, Волфганг остана пред театъра, заобиколен от тълпа поздравяващи го хора, но го интересуваше само едно: мнението на татко.
— Излишно е да се обсъжда. Нали видя какво удоволствие достави на публиката. — Леополд промени темата на разговора: — Колко концерта написа последната година?
Волфганг почна да ги брои на пръсти:
— Един в ми бемол-мажор, един в си бемол-мажор, в ре-мажор, в сол-мажор, после пак в си бемол- мажор и този във фа-мажор, който току-що чу. И един в ре-минор, който изпълних в деня на пристигането ти.
— Седем? За една година? — Леополд не можеше да повярва.
— Аз ти казвах, татко, че Виена е страната на пианото. И като пристигнах тук, написах още три концерта. Така че имам вече десет концерта за пиано. Но, татко, ти не си ми казал кои от тях ти харесват най-много.
— Какво бих могъл да кажа? Нима може да се даде предпочитание на някой от тях?
— Не ти ли харесват?
— На императора му харесват — отсече Леополд в стремежа си да скрие овладелите го чувства. — Това стига. И не бива да се застояваш тук. — На улицата валеше силен сняг и виеше вятър. Волфганг свири с увлечение и много се изпоти, дрехите му бяха овлажнели от потта, а той, развълнуван от успеха, забрави да си вземе палтото. — В такъв студ лесно се хваща силна простуда. Къде ти е палтото?
— По заповед на императора нито един слуга не бива да влиза в Бургтеатер през главния вход. Човекът, на когото оставих палтото си, е бил принуден да ме чака отвън. Навярно му е омръзнало и си е отишъл.
— С твоето палто? — Татко до дън душа се възмути от такова нехайство.
Волфганг сви рамене — мислите му бяха заети с много по-важни въпроси.
— Ето, вземи моето — каза доближилият го Вецлар. Но Волфганг се отказа от такава жертва и тогава Вецлар му предложи да го откара с каретата си, без да чакат тази на Моцарт, която очевидно се бе забавила поради снеговалежа. По пътя Вецлар каза на Леополд:
— Надявам се, ще успеете да склоните вашия син да понамали темпото на работа и да помисли за здравето си. Волфганг крие, но е боледувал от ревматизъм, често страда от простуди и колики.
Времето ставаше все по-лошо. Такава виелица Леополд рядко бе виждал.
— Волфганг отдавна не ме слуша — печално рече той.
— Не е вярно, татко. Пък и вече не съм потен и се чувствувам прекрасно. Хареса ли ти концертът? Според мен императорът се отнесе твърде благосклонно.
— Струва ми се, че е във възторг от изпълнението ти.
— Тъкмо там е бедата. Той вижда в мен преди всичко пианист. А ако му харесва моята музика, това е само инструменталната. Въпреки успеха на „Отвличането“ в Германия и други страни Йосиф не ме смята за оперен композитор.
Няколко дена по-късно госпожа Вебер покани Волфганг, Констанце и Леополд в дома си на обед. Леополд научи за това от един случайно дочут разговор между сина и снахата — спореха дали заслужава да се приеме поканата. Разговорът се водеше в кухнята; те мислеха, че Леополд е в спалнята си, а той, като му стана студено в леглото, бе тръгнал към кухнята за дърва.
— Според мен — казваше Констанце — не бива да приемаме предложението на мама. Баща ти никога не е обичал семейството ми и сега отношението му едва ли се е изменило.
— Нека сам решава — отвърна Волфганг; — в края на краищата майка ти няма да го изяде.
— Но тя обича да създава интриги.
— Както понякога и баща ми. — Волфганг вече предвкусваше удоволствието от тази среща.
Леополд изпита силно желание да се намеси — ако наистина някога е интригантствувал било е само за доброто на сина си и нима думите на Хайдн не са най-правдивото доказателство за това? Но навреме се възпря и се оттегли, сякаш не бе чул нищо. И когато Волфганг му съобщи за поканата, Леополд изрече:
— Някак не ми се иска. Мога ли да се ползувам от гостоприемството й след всичките неприятности, които ти е причинила?
Волфганг се разсмя:
— Но нали всичко свърши добре, защо тогава да я мразя?
Леополд не отговори. Въпреки че Констанце се отнасяше към него много внимателно, мъчеха го съмнения дали тя е достатъчно благоразумна и пестелива, каквато трябва да бъде жената на Волфганг, и в отношенията с нея Леополд си оставаше вежлив, но сдържан.
— Татко, щом аз отдавна съм престанал да се чувствувам обиден, за тебе това съвсем няма смисъл.
— Госпожа Вебер знае, че никой не я е осъждал така, както аз.
— И ще бъде поласкана, ако приемеш поканата.
— Наистина ли мислиш така?
— Това ще покаже, че одобряваш нашия брак.
Да не би синът му да го изпитва? Леополд не знаеше какво да реши, но като срещна умолителния
