поглед на Волфганг, каза:
— Щом искаш, така да бъде, Волфганг.
Констанце се облече модно и настоя непременно да се наеме карета, макар че до Ам Петер можеше лесно да се стигне и пеша.
Доста време бе нужно на Леополд, за да се приготви, но не можеше да протака до безкрайност. Като изкачваше стълбите към дома на Веберови, той беше много нервен. Дано трупалата се дълги години омраза не изригне като вулкан и не наруши помирението със сина. Той крачеше между Волфганг и Констанце, която носеше Карл Томас на ръце. Много любопитно му беше да види как изглеждат те — госпожа Вебер и Алоизия Ланге.
Стаите носеха следите на бързо разтребено жилище. Софи Вебер първа посрещна гостите. „Миловидна е — помисли си Леополд, — но за хубава не може да мине.“
И тогава Волфганг го представи на домакинята; тя се появи като знатна дама, с висока, стърчаща като кула прическа. Леополд знаеше от сина си, че навремето госпожа Вебер е била много хубава, но сега беше станала широка в кръста, напълняла, а дебелият пласт грим придаваше на сбръчканото й лице тухлен цвят.
— Колко мило, че дойдохте, господин Леополд — заяви тя.
— Ще съжалявам, ако с това съм ви причинил безпокойство — сухо отвърна той.
— Какво говорите! Щастливи сме да ви видим. Вие сте наш почетен гост.
— Нима? — Леополд недоверчиво повдигна вежди.
— Харесва ли ви Виена?
— Дотолкова, доколкото на нея й харесва синът ми — грубо отвърна Леополд.
Възцари се неловко мълчание, а после, сякаш не можеше да сдържи потока думи, госпожа Вебер изрече:
— Такъв син ви прави чест, той е любимец на висшето виенско общество и на самия император.
Леополд обаче все още изпитваше желание да я уязви, за да не си тика носа в чуждите работи, и рязко отвърна:
— Не винаги сте били на това мнение.
— Напротив, винаги. Просто не исках децата ни да извършат нещо, за което после ще съжаляват. Положението беше доста деликатно.
— И вие се постарахте да го направите още по-деликатно.
— Какво говорите, господин Леополд!
Той щеше да и каже и други неща, но Волфганг навреме се намеси:
— Цецилия, Карл Томас прилича на Моцартови, но следващият, обещавам, ще прилича на вас.
Отвлякла се от предишната тема, госпожа Вебер гордо изрече:
— Веберови винаги са се славили с привлекателна външност. И детето непременно ще бъде хубаво.
— А къде е Алоизия? — попита Констанце.
— Милата ти сестричка ще дойде след обеда — с мазен тон отвърна майката. — Не искаше да ме затруднява с излишни кухненски грижи.
Констанце не повярва. Просто Алоизия е вярна на себе си — обича ефектните появи.
Обедът неочаквано се оказа разкошен. Софи поднесе на масата фазан, опечен от госпожа Вебер, с гарнитура от зеле и картофи, сладки и кафе. Всичко беше грижливо и вкусно приготвено и Леополд трябваше да признае, че госпожа Вебер владее отлично кулинарното изкуство.
Семейство Ланге пристигна, когато беше вече време за кафето, и Алоизия влезе в стаята с още по- величествен вид от майка си. Зад нея вървеше мъжът й. Леополд се учуди — с какво толкова е харесала на сина му? Може би преди е била хубавица, ала сега, макар да изглеждаше на двадесет и пет-шест, у нея не бе останала и следа от красота. Лицето й беше загрубяло, тя още можеше да мине за интересна жена, но бе лишена от чар. Външността явно й служеше за постигане на определени цели: профилът, доста правилен, дори хубав, понякога изглеждаше хищен, в такива мигове тя заприличваше на ястреб, готов да се хвърли на всякаква плячка.
Йозеф Ланге хареса на Леополд. Артистът имаше фини черти, чудесна фигура и звучен глас. И не го интересуваха светските интриги.
Жените заговориха за новата рокля на Алоизия и Констанце оспорваше всяка дума на сестра си, а Волфганг седеше замислен и равнодушен към Алоизия; точно тогава Йозеф Ланге забеляза:
— Господин Леополд, квартетите на сина ви са поразителни. Той използува традиционните форми, което показва, че е получил великолепна подготовка, но хармониите му нямат равни на себе си.
Похвалата на Ланге се отнасяше в еднаква степен и за бащата, и за сина. По време на разговора артистът скицира главата на Леополд, като успя да постигне чудесна прилика.
А Волфганг седеше, потънал в мислите си, и сякаш не чуваше думите на Ланге, докато Алоизия не изяви желание да изпее някоя от неговите арии. Тогава той се оживи и щом седна на пианото, засвири с дълбоко чувство.
Всички млъкнаха. Леополд реши да съди строго. Едва сега той долови с какво навремето Алоизия е пленила сина му. Гласът й имаше много приятен тембър и тя го използуваше с голямо умение и мярка. Но на места според Леополд пеенето й ставаше прекалено старателно и бездушно.
Алоизия погледна акомпаниращия й Волфганг, но срещна безстрастния му израз, сякаш пред него не стоеше жив човек, а някакъв инструмент.
„Каквито и чувства да е изпитвал Волфганг към тази жена в миналото — реши Леополд, — сега от тях не е останала нито следа.“ Той изръкопляска на певицата и каза:
— Госпожо Ланге, разбрах причината за вашия успех. Гласът ви е чудесен и го владеете прекрасно.
— Вашето мнение ме ласкае, господин Леополд — отвърна тя с нисък поклон. — Много съм слушала за вас още от дете.
— Още от дете? — Да не би да си въобразява, че така лесно ще го подкупи с този комплимент?
— Да — отговори тя с неочаквана искреност. — Баща ми беше музикант до самата си същност; той ме обучаваше с надеждата, че семейство Вебер ще бъде така музикално, както вашето. Възхищаваше се от начина, по който обучавате Волфганг.
Леополд изрече смутено:
— Децата растат и си мислят, че светът винаги им е длъжник. А той нищо не им дължи. Те получават само това, което могат да дадат.
— Същото твърдеше и баща ми. Така му се искаше да прослави името Вебер! Но сред певците няма деца-чудо.
— Много ли обичахте баща си? — замислено попита Леополд.
— Много. Колкото Волфганг обича вас. Ако татко беше жив…
Госпожа Вебер се намеси:
— Всичко, което съм вършила, господин Леополд, съм го вършила за децата си. Да отгледаш четири дъщери сама в този жесток свят не е лесно. Смятам и на вас понякога ви се е налагало да извършвате постъпки, за които после човек не си спомня с удоволствие.
За миг Леополд дори изпита симпатия към Цецилия Вебер, но веднага си спомни как тя се бе опитвала да компрометира сина му и разбра: никога няма да й прости това, колкото и усилия да полага. И премълча. Цецилия заговори за музиката. Мълчанието като че й действуваше на нервите и тя бъбреше за каквото й дойде.
Като видя как се намръщи татко, Волфганг веднага стана. Обедът мина по-добре, отколкото очакваше. Поне татко се убеди: Веберови са хора като всички други, а Цедилия е в състояние да те умори от приказки.
— Време е — безцеремонно я прекъсна Волфганг. — Довечера имам концерт и всички трябва да си починем дотогава.
— Господин Леополд, надявам се, че ще се видим с вас отново — каза госпожа Вебер. Алоизия благодари на Леополд за вниманието, с което той слуша пеенето й, но най-много от всички го плени Софи: през цялата вечер тя не изрече почти дума, затова пък се грижеше за гостите приветливо, а с това качество не се отличаваше никой друг от семейството.
