авторите на концерта.
Композиторите бяха в отделна ложа — там бяха всички освен онези, които щяха да вземат участие в изпълнението. Волфганг чакаше зад кулисите заедно с Дитерсдорф и Ванхал, а Хайдн с Глук и Салиери седяха в ложата; Волфганг доволен откри, че в Бургтеатер са се събрали доста негови почитатели, но имаше и поклонници на другите композитори. И колкото и да харесваха слушателите неговата музика, трудно бе да се предскаже кой ще пожъне най-големи лаври.
Йосиф II присъствуваше в императорската ложа със свои придворни и насмешливо наблюдаваше възбудата, която цареше в залата. „Публиката се държи така, сякаш наблюдава събитие от държавна важност, докато всъщност, размишляваше императорът, това е най-обикновен парад на себелюбци.“
А неговите проблеми бяха много по-важни. Приказки за безразсъдствата на сестра му, която заемаше френския трон, се носеха из дворците на цяла Европа и до него достигна слухът, че във Франция Мария Антоанета съвсем не се ползува с обичта на поданиците си. Ала него, човека, известен с просвещенските си възгледи, както сестра му с егоизма си, него, който за пет години от смъртта на майка си проведе в империята повече реформи, отколкото Мария Терезия за цялото си царуване, също не можеха да търпят и му оказваха упорита съпротива като на някакъв завоевател. Сега Мария Терезия се славеше като „велика императрица“ и народът тъгуваше за „добрите стари времена“, макар че през царуването си тя бе успяла да изгуби значителна част от своята империя. На всеки благородник, който споделяше уважението му към масонството, се падаха трима мразещи масонството и боящи се от него.
След като отмени крепостното право, отне ограниченията за евреите и обложи с данък благородниците и духовенството, го обвиниха, че е предал своята класа. Опита се да направи образованието достъпно за всички — тогава почнаха да му внушават, че това е в разрез с природата на човека. Всичката трудност е там, е кисела усмивка си мислеше Йосиф, че поданиците му биха искали да имат крепостни, на които, ако пожелаят, да плюят в лицето, да мразят евреите, да не плащат данъци и да харчат пари за украсяване на църкви, макар на всяка крачка да цари нищета. Народът му не желае да подобри живота си: иска само едно: зрелища и развлечения.
Йосиф даде знак на музикантите да започнат и сякаш цял се превърна в слух. Това очакваха от него. Минаваше за меломан — единствената област, в която той, както смятаха всички, превъзхождал майка си. Йосиф се замисли: какво да предприеме по отношение на Мария Антоанета?
След като Алоизия Ланге и Валентин Адамбергер изпяха арии от Глук и Салиери — даваше им се предпочитание като на придворни музиканти, — Волфганг изпълни новия си концерт за пиано в до- мажор.
Волфганг свиреше безупречно чисто, с всичкото изящество, на което беше способен, и чувствуваше: този концерт не отстъпва по изразителност на предишните. Към края на първата част той вече изпитваше силно вълнение — може би най-голямото в живота му. Ако е неизбежно настъпването на Страшния съд, нека бог чуе тъкмо тази негова творба.
По време на втората част публиката започна да се върти на столовете, а при финала някои се заразхождаха от ложа в ложа. Волфганг видя, че императорът му ръкопляска, но някак разсеяно, сякаш мислите на монарха витаеха в този миг нейде далеч; дочу освиркване сред аплодисментите, а те бяха доста сдържани.
Във втората част от програмата фигурираше концертът за пиано в ре-мажор от Хайдн; композиторът помоли Волфганг да изпълни соловата партия в него. Моцарт бе силно поласкан от молбата на приятеля си и свири с не по-малко увлечение, отколкото собствения си концерт. Музиката му се стори очарователна, пропита с тънък лиризъм; мелодичният и мъжествен концерт на Хайдн направи силно впечатление на Волфганг и той много се огорчи, че аплодисментите бяха по-скоро вежливи, отколкото възторжени.
Императорът хареса най-много последния номер от програмата. Италианската цигуларка Реджина Стриназаки, спечелила си гръмка слава, бе помолила Волфганг да напише за нея соната, която желаеше да изпълни пред императора, и Волфганг се съгласи. Обаче в стремежа си да изглади колкото може повече изпълнението си в концерта на Хайдн, той все отлагаше съчиняването на сонатата. Заел се с написването й в последния момент, той работи ден и нощ и завърши партията на цигулката навреме, за да може солистката да я разучи, но за собствената му партия времето не достигна. Срещнали се за пръв път в Бургтеатер, Моцарт и Стриназаки изсвириха сонатата без една-единствена репетиция. Свириха в хармония и гладко, както Волфганг очакваше. Музиката го изпълни с тържество. Бе намерил нова форма за изразяване на идеите си. Обстоятелството, че не бе записана нито една нота от партията му, съвсем не вълнуваше Моцарт. Той я знаеше цялата наизуст.
На свой ред синьора Стриназаки виртуозно изпълняваше своята. Звуците, които се лееха под лъка й, бяха толкова чисти и убедителни, изпълнението й се отличаваше с такава емоционална проникновеност, че в залата избухна внезапен взрив от аплодисменти. Тогава Йосиф, като погледна към сцената, с почуда установи, че Моцарт свири без ноти. След концерта извика композитора при себе си и го помоли да му покаже партитурата; не повярва на очите си, като видя чист лист хартия.
— Как свирихте тогава? — попита Йосиф.
— По памет.
— Но кога успяхте да репетирате произведението?
— Изобщо не сме репетирали. Написах сонатата вчера и тази сутрин пратих на синьора Стриназаки партията на цигулката, за да я разучи и да може вечерта да я изпълни.
— Такова дълго произведение!
— Сонатата е седемнадесет страници.
Императорът продължаваше да се чуди и Волфганг добави:
— За ваше величество навярно ще бъде приятно да научи, че нито една нота не беше пропусната.
В императорската ложа се събраха другите композитори — да приемат поздравленията на Йосиф; пръв, в съответствие с положението си, стоеше Глук, който полагаше отчаяни усилия да държи старческото си тяло изправено; с дрезгав глас Глук изрече:
— От ваша страна беше много милостиво, ваше величество, да почетете с присъствието си концерта. Миналата зима бях толкова болен, че не се надявах още веднъж да ви видя в театъра.
Подир Глук се приближи Салиери. Той се поклони на императора и каза на италиански — езика, който Йосиф предпочиташе пред другите:
— Смятам за щастие, ваше величество, че сте позволили да се включат мои творби в програмата заедно с тези на синьор Глук.
Следващият, който застана пред императора, беше Дитерсдорф, после Ванхал, а Волфганг, като не желаеше Хайдн — най-добрият от присъствуващите на концерта композитори — да бъде последен, отстъпи встрани, с което му даде път, и застана най-отзад.
Макар императорът да нямаше намерение да вини за нещо Хайдн, той все пак не се въздържа и попита:
— Господин Хайдн, защо по време на изпълнението стояхте с лице към Моцарт и оркестъра?
Обичаят налагаше: никой няма право да се обръща гърбом към императора, но Хайдн, слушайки концерта си, се бе навел през парапета на ложата, забравяйки всичко друго.
— В тази поза аз, ваше величество, по-добре възприемах музиката; тя се изпълняваше за пръв път след написването й — отвърна Хайдн.
— Стори ми се, че концертът на господин Хайдн има общи черти с неговите квартети — забеляза Салиери.
— Така ли смятате! — И Волфганг прие войнствен вид. — Не ви ли харесват квартетите му?
— Не съм казал такова нещо. Но те са сухи, липсва им достатъчно мелодичност.
— Повярвайте — извика Моцарт, — ако нас двамата ни слееха в едно, пак щяхме да бъдем далече от Хайдн!
— И въпреки всичко не бих написал така концерта.
— Аз също. И знаете ли защо? Защото и двамата с вас нямаме за това достатъчно талант.
Салиери почервеня от гняв, а Хайдн явно бе много доволен, макар и смутен.
— Нашият колега господин Моцарт има добро сърце към събратята си музиканти. Не предполагах, че е толкова великодушен — забеляза Дитерсдорф.
— Великодушен съм само по отношение на тези, които го заслужават.
