— Навярно затова всички я четат. Запознай се с текста! Кой знае? В случай че тя ти хареса, може нещо да се измисли. Дори ако на самия мен се наложи да финансирам постановката.
— Частна постановка във Виена? Императорът никога няма да разреши.
— Лондон или Милано навярно ще се окажат по-отзивчиви.
Очите на Волфганг пламнаха. Той като съкровище пазеше спомените за триумфите, с които бяха съпроводени пътуванията му в Англия и Италия. Но тук възникваха трудности от друг характер.
— Дори да ми хареса комедията, ще се наложи да я променяме, за да стане подходяща за музиката.
— Трябва ти добър либретист.
— С Вареско не мога да работя, пък и със Стефани не бих искал. Поне що се отнася до голяма опера.
— Волфганг, аз имам за теб отличен либретист, Лоренцо да Поите.
— Да Понте? — със съмнение повтори Волфганг. — Италианец. Чувал съм за него. Написал е за Салиери либретото на операта „Il riceo d’un giorno“ („Богаташ за един ден“). Тя се провали. Не е чудно, че да Понте е решил да се обърне към мен.
— Решил е да се обърне към тебе, защото музиката ти го кара да изпада във възторг.
— И още затова, че Салиери след провала на операта е заявил, че по-скоро ще си отреже пръстите, отколкото да възложи на да Понте дори няколко стиха за съчетаването им с музика.
— Това още повече те задължава да работиш с него. Сега имате общ враг.
— Доколкото съм чувал, героят на комедията открито порицава знатните хора. Такова нещо е много по-лесно да се напише, отколкото да се постави на сцената.
— Първо прочети комедията. Моля те. После решавай.
— Защо си толкова заинтересован от нея?
— Ти смяташ, че щом съм аристократ, не ми се налага да раболепствувам? Би било чудесно, ако цензурата, преди да се усети, разреши постановката. Както стана във Франция.
След като Волфганг прочете комедията на Бомарше, не можа да заспи. В нея остро се осмиваха съществуващите порядки. Сега му стана ясно защо Йосиф не разреши постановката й въпреки репутацията си на просветен монарх. Пиесата обаче бе остроумна, пълна с комизъм и ядовита сатира и нямаше нищо чудно в това, че за нея говори цяла Виена. Фигаро, който умее, когато трябва, да измами надменния аристократ граф Алмавива, грабна сърцето на Волфганг. Графът разполагаше с неограничена власт, но Фигаро успяваше да го надхитри благодарение на природния си ум и съобразителност. Неговите стълкновения напомняха на Волфганг собствените му конфликти с Колоредо, Арко, дори с Йосиф и Мария Терезия. И после тази пиеса прекрасно подхождаше за музика.
Той седеше в стаята си за музика сред пълен мрак, за да не безпокои със светлината никого, и съчиняваше арията на Фигаро за гласа на Бенучи. Напълно го покори язвителният монолог на Фигаро за горчивата войнишка съдба; думите „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ трептяха в ушите му, раждайки бодра маршова мелодия, едновременно весела и тъжна. Той скочи на крака. Това ще излезе!
Зад него с топъл халат в ръце стоеше Констанце.
— Волфганг, облечи го, ще настинеш — каза тя.
— Не ми е студено, Щанци. Мелодията вече е намерена! Констанце, отдавна свикнала с нощните му бдения, запали една свещ.
— Не трябва. Тя е цялата в главата ми.
Констанце се прозя. Утре той ще се чувствува съвсем разнебитен, но за нищо на света няма да си признае, защото по обед му предстои концерт на музикалната сбирка у ван Свитен.
На следния ден, когато ван Свитен го запита какво мисли за квартета, който току-що написал един негов приятел, Волфганг отвърна:
— Интересен е. — И добави: — Бароне, ти нали си придворен цензор. Би ли могъл да снемеш забраната от „Фигаро“?
— Невъзможно! Негово величество се изказа но повод на тази комедия много твърдо. Защо не напишеш опера върху класически сюжет? Както постъпва Глук. Няма никакъв риск.
Не, той искаше да пише само „Фигаро“. Още размишляваше какво да предприеме, когато в разговора се намеси Вецлар.
— Волфганг, искам да ти представя поета, който изпитва голяма любов към твоята музика — Лоренцо да Понте.
Когато Вецлар за пръв път му предложи да Понте като евентуален либретист за неговата опера, Волфганг се поинтересува що за човек е той и научи, че поетът произхожда от еврейско семейство във Венеция. На четиринадесет години, когато баща му приел християнството, Лоренцо също бил покръстен. Да Понте избрал един от малкото пътища, достъпни за умен, но беден младеж — постъпил в духовната семинария и станал свещеник и преподавател по реторика. В промеждутъците между многобройните си любовни похождения той написал цикъл стихотворения на тема: „Човек нямаше ли да е по-щастлив, ако беше останал в първобитно състояние, отколкото сега в цивилизованото общество?“ Там поетът остро осмивал привилегированите класи и техните социални институции. Това предизвикало цяла сензация. Венецианските управници подвели да Понте под съдебна отговорност, забранили публикуването на стиховете му и го лишили от духовния му сан, а противниците им го възхвалили като истински търсач на приключения и поет. Волфганг очакваше да види в лицето на да Понте хитър и ловък човек. А пред него стоеше напълно светски мъж висок, слаб, малко по-възрастен от самия композитор, хубавец, с голям орлов нос, тъмна коса, едра волева брадичка и модно облекло.
Венецианецът, изглежда, искрено се зарадва, че се запознава с Моцарт, за него това било голяма чест. Но когато започнаха да обсъждат бъдещата опера, да Понте прояви крайна сдържаност:
— Домът на един придворен цензор не е място за подобен разговор — каза той и предложи да отидат в едно близко кафене.
Възторзите на Моцарт по повод на „Фигаро“ учудиха поета.
— Аз, разбира се, познавам тази пиеса — каза той. — Няма пиеса, която да не познавам. Но вие навярно сте чували какво е мнението на императора за нея.
На Волфганг му се стори, че двамата не се разбират добре. Либретистът очевидно бе решил за себе си въпроса за съвместната им работа, ала засега не каза ни дума по това.
— Маестро, наистина ли толкова ви харесва комедията? — попита да Понте.
— Да, харесва ми. Колко ли? Това зависи от много неща.
Да Понте не отвърна нищо.
— Ако получим дори разрешението на императора, каква е гаранцията, че либретото ще се окаже задоволително и ще съответствува на музиката ми?
— А каква е гаранцията, че вие пък няма да възразите срещу всичко, което напиша?
„Държим се като дипломати, които внимателно се проучват“ — помисли си Волфганг.
— Защо сте пожелали да работите с мен, синьор поете? — попита той.
— Вие сте най-добрият композитор във Виена.
— И единствено достъпният, след като Салиери се е отказал от по-нататъшна работа с вас, нали?
— Аз, както преди, заемам мястото на поет при императорския двор и в момента пиша либрето за Мартин-и-Солер; операта скоро ще бъде поставена.
Волфганг опита да си придаде равнодушен вид — татко го бе учил никога да не проявява прекалено голям интерес, иначе непременно ще се лиши от известни предимства. Но все пак показа интерес, защото Мартин-и-Солер, макар да не беше гений, се славеше като опитен композитор с добър вкус.
— Е, разбира се, ако повече ви допада Стефани…
Волфганг се намръщи. Не, той не желае да се свързва отново с него.
— Заема ли се с либретото, ще успея да издействувам поставянето на дадена опера. Дори на „Фигаро“.
— По какъв начин? — Въпреки недоверието си към да Понте Волфганг не можа да скрие любопитството си.
Поетът се изправи, премести бастуна зад гърба си и се опря на него, заемайки театрална поза.
