трябваше да пази сили за по-важни неща — да пише музика, да свири на концерти, да преподава, макар че, както преди, не можеше да понася уроците. Продължаваше да вписва само новите произведения в тематичния си каталог. През последните два месеца се бяха прибавили следните:
„Песен за пиано“ — от „Теменужката“ на Гьоте.
„Соната за пиано и цигулка в ми бемол-мажор“
„Рондо за пиано в ре-мажор“
„Сцена и рондо за сопрано“ — за Алоизия Ланге.
„Дует и ария за самостоятелно изпълнение — от «Идоменей»“
„Концерт за пиано в ми бемол-мажор“
„Концерт за пиано в ла-мажор“ „Театралният директор“ — зингшпил.
„Театралният директор“ получи похвалите на императора и високопоставените му гости и Торварт връчи на Волфганг петдесет дуката. Салиери, както се говореше, бил получил за операта си сто дуката и на Волфганг обещаха за „Сватбата на Фигаро“ също сто дуката, стига операта да не даде на императора повод за раздразнение. Постановката е насрочена за 1 май, каза Орсини-Розенберг.
До 1 май оставаха по-малко от три месеца, а предстоеше още много да се направи; въпреки това Волфганг кимна в знак на съгласие и отвърна:
— Благодаря ви за подкрепата. — И се учуди, че на сбогуване директорът се намръщи.
Волфганг спомена за това на да Понте, който отвърна сведущо:
— Салиери подозира, че „Фигаро“ може да има успех, и го е споделил с Орсини-Розенберг. Гложди ги завистта. А освен това нищо не сте дали на директора, нали, Волфганг?
— Да. А защо, какво трябваше да му дам?
— Композиторите и либретистите, които се ползуват с милостта на монарха, в знак на признателност обикновено правят подарък на директора. Десет дуката, ако са получили петдесет. Или двадесет, ако са получили сто. Или най-малкото му посвещават произведението си.
— Но какво е направил директорът? За нас?
— Важно е и това какво би могъл да направи. Против нас.
— И вашият съвет какъв е?
Да Понте, както и татко, добре се ориентираше в подобни неща.
— Докато императорът е благосклонен към нас, Орсини-Розенберг ще бъде безсилен да ни напакости. И после, дори ако го ласкаем или му даваме рушвет, той пак ще предпочита Салиери. Но не се тревожете, императорът се вслушва в съветите ми и аз ще се погрижа за всичко. Шиканедер говори с мен за едно момче вундеркинд, син на Хумел. Иска да го чуете.
— Да, но не разполагам нито с миг свободно време — извини се Волфганг.
— Ще го чуете ли все пак?
— Какво друго ми остава? Шиканедер и татко Хумел са приятели.
Но с осемгодишния Ханс Хумел при Волфганг дойде не Шиканедер, а бащата на момчето — музикалният директор на Шиканедер. Шиканедер помолил да предадат на Моцарт, че сам той е много зает. Волфганг напрегнато работеше над „Фигаро“ — най-сетне се появи възможност да сътвори музика, за каквато мечтаеше от много години: въпреки това любезно поздрави посетителите, въведе ги в гостната и каза:
— Драги Хумел, радвам се да ви видя. Седнете, моля; седни и ти, млади приятелю!
Гостите бяха някак смутени.
— Какво ви води при мен? — попита Волфганг с лека насмешка.
— Господин Моцарт, чуйте, моля ви, сина ми. Навярно няма да откажете да му давате уроци.
— Но на вас сигурно ви е известно, че не обичам да давам уроци. Това ми отнема твърде много време и ми пречи да пиша музика.
Ала като погледна огорченото лице на момчето, добави:
— Добре, покажи на какво си способен.
Момчето седна на пианото и засвири произведение на „английския“ Бах; Волфганг слушаше с безстрастно изражение, но колкото повече свиреше момчето, толкова по-внимателен ставаше той; очите му пламнаха от вълнение и удоволствие и станаха чудно красиви. Той побутна бащата с лакът, за да изрази одобрението си, и доволен кимна. Когато момчето завърши Бах, Моцарт сложи пред него едно свое произведение — много по-трудно от първото, за да види доколко добре Ханс чете на прима виста. И когато младият пианист засвири още по-гладко, сякаш беше придобил увереност, Волфганг изведнъж се наведе и прошепна на бащата:
— Нека синът ви остане при мен. От него може да излезе нещо.
— Не ви разбирам, маестро.
Волфганг приближи до момчето, нежно го погали по главата и рече:
— Ти свири чудесно. Винаги свирѝ така и ще постигнеш много. Хванал детето за ръка, той нежно го настани на дивана, а после се обърна към бащата:
— Значи, решено е: заемам се с обучението на Ханс, но той ще трябва да живее при мен, не искам да го изпускам от очи. Уроците, квартирата, храната — всичко ще бъде безплатно. Вие не бива да се грижите за нищо. Съгласен ли сте?
Очите на бащата плувнаха в сълзи, той прегърна Волфганг и почна горещо да му благодари. Какъв прекрасен човек! Сега вече Хумел не се съмняваше — неговият Ханс непременно ще стане втори Волфганг Амадеус Моцарт.
Наскоро Ханс Хумел се пресели у Моцартови и бе приет от Волфганг като роден син. Констанце протестира, те си имали достатъчно трудности и грижи, за да се заемат и с отглеждането на едно чуждо дете, но Волфганг каза:
— От него може да излезе гениален музикант.
— Ти и без това не знаеш как да намериш време за останалите си ученици.
— От Ханс може да излезе нещо, не е като повечето други.
По тона му Констанце разбра, че е излишно да спори, и се помъчи да се примири с новото положение. Ханс се оказа приятно, мило момче, изпълняваше всяко желание на Волфганг; той дори се научи да подражава начина му на изпълнение и проявяваше блестящи музикални способности. И макар че Констанце не можеше да потисне недоволството си, тя ясно виждаше: Ханс е нещо повече от способен ученик, такъв навярно е бил самият Волфганг и също толкова привързан към баща си.
Една вечер, няколко седмици след като Ханс се настани у тях, прибирайки се вкъщи от среща с приятели, те завариха момчето в гостната — то сладко спеше на няколко стола, събрани един до друг Беше вече полунощ, но Волфганг не мислеше да премества Ханс в спалнята. Новата му соната за пиано бе току- що донесена от колиета и той нямаше търпение час по-скоро да я чуе.
— Щанци, събуди Ханс, само по-внимателно, да не го стреснеш, а после му дай чаша вино — да се поободри.
Обаче изпълнението на Ханс огорчи Волфганг — момчето, което така добре четеше на прима виста, този път едва разчиташе нотите и не можеше да се съсредоточи. Но той не почна да ругае ученика — вън цареше нощ, Ханс бе изморен. И тогава Волфганг веднага откри причината за разсеяността на момчето. Сукното на билярдната маса беше скъсано, по всяка вероятност с щеката. Волфганг се вбеси. Да съсипят любимата му билярдна маса! И нали беше забранил на Ханс да пипа билярда без разрешение.
Ханс се разплака. Волфганг, който не понасяше сълзите, го прегърна и рече:
— Нима е предполагал, че ще стане така? На татко сигурно не му е по-лесно с внука, нали, Щанци?
Констанце само вдигна рамене. Леополд, взел при себе си детето на Нанерл, показа с това по-голямата си привързаност към внука, отколкото към сина. „Интересно, обижда ли това Волфганг“ — мислеше тя. Той никога не казва една-едничка дума против баща си, но сега доста по-рядко му пишеше.
Леополд бе много огорчен, задето Волфганг почти престана да пише. С мъка в сърцето стоеше до прозореца в Танцмайстерзал. Вече със седмици от Виена не идват никакви вести. Присъствието на осеммесечния внук вкъщи доставяше на Леополд огромна радост, но детето е още съвсем малко, рано е да го учи, както бе учил малкия Волферл. Пощенската кола не се показваше, закъсняла беше поради лошото време — през зимата това често се случва. Оставаше само една утеха: да пише на Нанерл. С дъщерята,
