В образа на Фигаро Моцарт вложи още повече от себе си, но тази музика му се удаваше по-леко. Той изпитваше наслада всеки път, когато Фигаро успееше да надхитри графа — нима сам той не бе успял по същия начин да надхитри Колоредо? И пишеше партията на Фигаро с огромен ентусиазъм.
Веднъж, когато разучаваше с Ана Готлиб малката роля на Барбарина, работейки така усърдно, както с всички останали певци, артистката му поднесе букет.
— По какъв случай? — смутено попита Волфганг. Ана Готлиб пламна цялата и прошепна:
— Вие сте толкова добър, маестро. Дадохте ми роля във вашата опера. А съм още твърде млада, както знаете.
Млада е наистина! Ана беше само на дванадесет години. Но тя много подхождаше за тази роля. Ана Готлиб произхождаше от семейство на артисти, сама беше прекрасна артистка и имаше чудесно гласче на момиче, каквото изискваше ролята на Барбарина.
— Ако натопите цветята във вода, маестро, те ще останат дълго свежи — каза Ана.
И тогава Волфганг се сети: момиченцето е влюбено в него! Но това е абсурд, тя е още дете! Да се погаври с такова дете, както би направил на негово място почти всеки друг, той не можеше. В чувствата на Ана имаше нещо много мило и трогателно.
— Надявам се, цветята ви дълго не ще увяхнат.
— О, разбира се, господине. Нарочно купих по-трайни и избрах най-пресните. — Ана Готлиб единствена от цялата трупа бе по-ниска от него и той трябваше да се наведе, за да я целуне по челото.
Очите й се изпълниха със сълзи и тя попита:
— Нали моето пеене не ви досажда, маестро?
— Никак. Много сте добра за тази роля. Тъкмо това, което се иска.
— А не съм ли много малка?
— Съвсем добре подхождате за Барбарина. И моля, не ме наричайте „господине“.
— Добре, господине.
Волфганг още веднъж се върна към песничката на Барбарина в последното действие, където тя се появява на сцената да търси една изгубена карфица, и се постара да придаде на тази ариета очарователна нежност и печал, макар че да Понте недоумяваше защо той хаби толкова изящна мелодия за второстепенен герой. Но когато Ана изпя песничката си искрено и с вкус, Волфганг се почувствува напълно възнаграден, макар че както преди продължи да гледа на Ана Готлиб като на дете и да се държи с нея бащински покровителствено.
Няколко дена преди датата на премиерата се състоя първата генерална репетиция на „Сватбата на Фигаро“ в окончателния й вариант, както се надяваха Волфганг и да Понте. Либретото и партитурата на операта бяха преписвани много пъти от начало до край и сега като че ли всичко беше готово с изключение на увертюрата, но Волфганг увери да Понте: за нея не бива да се безпокоят.
— Тя е цялата в главата ми, от първата до последната нота.
— Орсини-Розенберг е дошъл да види репетицията — рече да Понте и посочи една фигура, която едва личеше в мрака, обвил дъното на театралната зала.
— Господин директорът трябва да се радва. Няма да му се наложи да отлага операта ни, както се е случвало с много други.
— А вие доволен ли сте, Моцарт?
— От музиката — да.
— А от либретото?
— Нека видим първо как ще звучи то певчески, тогава ще говорим.
Репетицията започна и да Понте, без да обръща внимание на директора, седна близо до Волфганг, който по този случай носеше аления си плащ и висока шапка със златен ширит. Като дирижираше оркестъра, Волфганг изглеждаше напълно спокоен, но когато Бенучи много живо, с огромно въодушевление запя арията „Non piu andrai, farfallone amoroso“ („Ти ще спреш, фарфалаче немирно“), да Понте чу как Волфганг полугласно извика: „Браво, браво, Бенучи!“ А когато Бенучи стигна до последния, много прочувствен пасаж: „Cherubino, alla vittoria, alla gloria military“ („Керубино, към победа, към победа чрез борба“), който той изпя проникновено и с голямо вдъхновение, въздействието беше поразително. Бенучи завърши, всички изпълнители, които се намираха на сцената, и целият оркестър със спонтанен порив завикаха:
— Браво, браво, маестро! Viva, viva grande Mozart!41 — Да Понте помисли, че оркестърът изобщо няма да прекрати овациите, музикантите възторжено чукаха с лъковете си по пултовете. След финала на първо действие имаше също тъй възторжени овации, както и след изпълнението на други арии, но сега Волфганг не прекъсваше операта. Представлението завърши, целият оркестър стана на крака и бурно приветствува композитора. Тогава Волфганг хвана да Понте за ръка, изведе го на сцената и настоя синьор поетът да сподели неговия триумф.
Двамата вече се готвеха да напуснат театъра, когато ги извикаха при директора. Това прозвуча като заповед; Моцарт и да Понте влязоха в кабинета на Орсини-Розенберг и той не ги покани да седнат, а ги погледна смръщено и отсече:
— Да Понте, вие сте вмъкнали във „Фигаро“ балет!
— Той играе съществена роля в развитието на сюжета, ваше сиятелство.
— Нали видяхте какъв възторг предизвика това всред състава и оркестъра — добави Волфганг.
— Те са заинтересовани лица. На вас без съмнение ви е известно, че императорът е забранил всякакви балети в своите театри.
— Не знаех, че това се отнася и за оперите — оправда се да Понте.
— Отнася се за всички представления, които се дават в театрите на негово величество. Ще трябва да изхвърлите балета.
Волфганг протестира:
— Но това ще погуби „Фигаро“, ваше сиятелство!
— Не ме интересува. Да Понте, искам да видя либретото ви. Да Понте неохотно подаде на директора своето либрето. Орсини-Розенберг с внушителен жест откъсна няколко страници — тези на балетната сцена.
— Не можем да поставим операта без балет! — възкликна Волфганг.
— Така или иначе, с балета вие няма да можете да я поставите — усмихна им се иронично Орсини- Розенберг.
— Несправедливо е. Нямаме време да променяме сюжета.
— Тогава, Моцарт, ще си потърсим друга опера — заключи директорът, — която ще поставим вместо „Фигаро“. — И той стана, за да им подскаже, че трябва да напуснат кабинета му.
Бяс обзе Волфганг. Той стоеше пред вратите на Бургтеатер, без да забелязва нищо — нито екипажите, които минаваха покрай него, нито пешеходците, — и изтъкваше на да Понте, че такъв произвол не бива да се допуска, те трябва да се обърнат за помощ към императора. Но да Понте не се съгласи:
— Аз имам друг план. Колкото до интригите, умее да ги създава не само директорът.
Да Понте изрече това така уверено, че Волфганг се поуспокои, макар че никак не можеше да разбере защо Орсини-Розенберг трябваше да постъпи по този начин.
— Всичко е много просто. Последната дума в края на краищата има той, като изключим Йосиф. Салиери, изглежда, е предупредил директора, че „Фигаро“ може да има огромен успех и ще измести от сцената неговата опера, а когато Орсини-Розенберг с очите си видя, че е така, използува балета като предлог за смъкването на представлението ни. Но императорът може и да не се съгласи с него.
— Нали тъкмо Орсини-Розенберг ме помоли да напиша опера буфа?
— Ако тя се окаже единствената, с която ще разполага. Или ако му платим, както прави Салиери. Искате ли да опитаме това средство?
Волфганг отказа, самата мисъл за подобно нещо му беше противна.
— Тогава ще трябва да представим „Фигаро“ на самия император.
— Без балетната сцена?
— Разбира се.
— Но от това ще се загуби смисълът!
— Напълно сте прав — с хитра усмивка отвърна да Понте. — Там е цялата работа.
