Йосиф прие предложението на да Понте да посети генералната репетиция на операта. Като покани императора, да Понте обясни:
— Ваше величество, много силно желаем да имаме вашето мнение за операта: може да решите, че е необходимо да се внесат някои поправки. За нас най-важно е вие, ваше величество, да останете доволен.
Йосиф с голямо удоволствие следеше представлението, докато не се стигна до балетната сцена, заменена с пантомима. Това го подразни. Сюжетът изведнъж стана непонятен а до този момент всичко беше ясно и много забавно, нямаше и никакви скандални нападки против властите, което единствено го безпокоеше. Йосиф заповяда да се спре репетицията и възкликна:
— Да Понте, пантомимата съвсем не хармонира с операта!
Да Понте сви рамене и връчи на Йосиф либретото с възстановената балетна сцена.
— Защо тогава я няма в операта, синьор поете? — запита Йосиф.
— Ваше величество, господин директорът ни заяви, че балетът бил забранен.
— Забранен? — И императорът нареди веднага да повикат директора.
Орсини-Розенберг, който беше в кабинета си, тутакси се яви. Но още не отворил уста, императорът му каза:
— Как сте посмели да дадете такова разпореждане, без да ни попитате?
— Ваше величество, нали благоволихте да заявите, че балетът е забранен на сцената.
— Когато той е груб и неприличен, да; но тук той е напълно подходящ.
— Ваше величество, а как стои въпросът изобщо със „Сватбата на Фигаро“? Нали забранихте поставянето на пиесата.
— Защото беше блудкава и пълна с непристойности. А тази опера е очарователна.
— И друго: танцьорите, с които разполага Бургтеатер, няма да ви харесат, ваше величество.
— Намерете такива, които да ни харесат.
— Но, ваше величество, остава толкова малко време, че аз…
— Такава е императорската ни воля! — И когато директорът почна да търси нова причина, Йосиф каза: — Много ще се разгневим, ако се протака още представлението на „Фигаро“. Нямаме търпение да видим по-скоро развръзката.
— О, тя е щастлива, ваше величество — обади се да Понте. — Стига да ни позволят…
— Вече ви е позволено. А сега ще почакаме танцьорите. Имаме намерение да видим цялата опера и тогава ще ви дадем преценката си.
Дванадесет танцьори пристигнаха след няколко минути и докато те репетираха, Волфганг повтори за развлечение на императора няколко от бисираните арии. Йосиф изрази желание да чуе още веднъж двете арии на графинята: „Porgi amor“ („От любов страдам аз“), в която тя излива мъката си от това, че мъжът й вече не я обича, и „Dove sono“ („Где сте, где сте“) — там графинята с печал си спомня времето, когато нищо не е помрачавало щастието им. Тези арии трогнаха Йосиф. Той сам бе страдал от липса на взаимност. Първата му любима жена беше по-привързана към сестра му, отколкото към него, и почина рано, без да даде отклик на любовта му.
Императорът хареса балета: той разсея меланхоличното му настроение и прекрасно съответствуваше на сюжета. Йосиф заповяда да се насрочи премиерата на „Сватбата на Фигаро“ за 1 май, както бе предвидено първоначално.
Два дена по-късно, в навечерието на премиерата, Волфганг написа увертюрата. Няколко седмици вече той с най-голяма старателност беше доизпипвал цялата партитура и сега му оставаше само да я запише. Волфганг направи това в последния момент, за да остави повече време за репетиране на останалата музика, но предварително бе решил да изрази в увертюрата бодрото настроение на „Фигаро“, то да проличи още от самото начало. Не вплете в нея главните теми, създавайки я като самостоятелно инструментално произведение, единствено по рода си.
Когато Волфганг се появи на диригентския пулт, Йозеф Хайдн, пътувал дълго и изморително от имението на принц Естерхази до Виена с едничката цел да присъствува на премиерата на „Сватбата на Фигаро“, много се зарадва, задето не бе пожалил сили да дойде. Самообладанието на Волфганг предизвикваше възторг. Моцарт беше малко над метър и петдесет висок, но когато вдигна ръце, за да даде знак на оркестъра да започне, стана изведнъж някак по-едър, извиши се над целия оркестър и стоящия пред него клавесин. „В увертюрата няма нито една излишна нота“, помисли си Хайдн. Волфганг като че танцуваше, както дирижираше, а заедно с него танцуваше и музиката, настройваща весело още от първите си тактове и участниците в представлението.
Сцената на Фигаро и Сузана, с която започваше операта, вървеше в същия жизнерадостен темп и напълно очарова Хайдн. Към края на първо действие той като че се пренесе в друг свят, по-светъл и с повече чувство, при това всичко изразено музикално. Актьорите пееха великолепно, освен може би графът — Мандини: той изпълняваше ролята си неравно, сякаш не беше сигурен във вокалната характеристика на образа. Но Волфганг с вдъхновеното си дирижиране разкриваше красотата на музиката; държеше всички в своя власт — под ръководството му оркестърът акомпанираше на певците, въодушевяваше ги, увеличаваше изразителността на тяхното пеене. При това Волфганг не допускаше музиката да заглушава певците, дори когато сам седеше на клавесина. Към края на операта Хайдн вече не се съмняваше в успеха й, партитурата беше чудесна. Обаче когато завесата падна, сред виковете „браво“ и аплодисментите прозвуча освиркване и дюдюкане.
Многобройните приятели наобиколиха Волфганг да го поздравят за успеха: пръв ван Свитен — според мястото, което заемаше във виенския музикален свят, после Вецлар, графиня Тун, граф Палфи, принц Кобенцл. А появата на Хайдн извика сълзи в очите на Волфганг. По това как топло го прегърна Хайдн, той разбра — каквото и да кажат другите, успял е да изпълни замисленото. Но нямаше възможност дълго да разговаря с Хайдн и останалите си приятели: Орсини-Розенберг хладно му съобщи, че го чака императорът.
Йосиф прие композитора и либретиста в императорската ложа. — Браво, синьор поете — каза той, — вие ни доставихте удоволствие. Надяваме се, не придадохте значение на освиркванията.
— Разбира се, не, ваше величество. Колкото повече завист буди едно произведение, толкова по-силно трябва да е убеден авторът в достойнствата му.
— А вие, Моцарт, видяхте ли сега, че италианският език много повече подхожда за опера, отколкото немският?
Волфганг не отговори веднага. Защо Йосиф се наема да прави преценки за музиката, след като познанията му в тази област са повърхностни? Хайдн му махаше отдалеч за сбогом — бързаше да се върне при Естерхази, — а Волфганг така мечтаеше да прекара с приятеля си поне няколко минути! Императорът обаче беше явно недоволен от паузата в неговия отговор. И Волфганг изрече:
— Ваше величество, радвам се, че операта е заслужила одобрението ви.
— О, „Сватбата на Фигаро“ е достойно за вниманието произведение, но е фриволно, едва ли ще се запомни задълго.
С императорски указ „Сватбата на Фигаро“ беше включена в репертоара на Националната италианска опера, но както предсказваше Йосиф, не се ползува с траен успех сред публиката. Виенските меломани твърдяха, че музиката й е прекалено немска по дух и не й достига пламенността и живият характер на италианската опера буфа. Моцарт не буди у слушателите силни чувства, вместо това ги изморява, заявяваха те.
Когато през ноември се състоя премиерата на новата опера на Мартин-и-Солер „Рядка вещ“ и тя пожъна бърз успех във Виена, Орсини-Розенберг обяви, че „Сватбата на Фигаро“ след деветото си представление през декември ще бъде свалена от репертоара. Публиката бе луда по новия танц, за пръв път показан в операта на Солер — валса. Този танц, чиято мелодия бе заимствувана от един австрийски народен танц, покоряваше сърцата с плавността на движенията, а също и с подчертано театралния маниер, с който го изпълняваха главните герои в операта. Валсът стана сензацията на момента, а с това осигуряваше успех и на цялата опера на Мартин-и-Солер.
