Сторас каза:
— Трябва да занесете в Лондон концерта си за пиано в до-минор. В него има толкова дълбочина, величие, сила. Чудя се как може при този ваш концерт да се говори, че музиката ви била просто лека и мелодична.
— И все пак говорят — печално изрече Волфганг. — А когато пиша в минорна тоналност, намират, че музиката ми е мрачна и бездушна.
— Бездушна? — възкликна Ан. — Не познавам по-прочувствена музика от вашата.
— Колкото до мен — произнесе се Атвуд, — аз предпочитам новия ви концерт в до-мажор, който изпълнихте на последния си рецитал. В него има толкова искрено чувство. Но да се поставя едно произведение над друго е глупаво. Дълбоко ме вълнува цялата ви музика. Колко концерта за пиано написахте през последните две години, маестро?
Волфганг погледна за справка в тематичния си каталог, а после с почуда обяви:
— Дванадесет от 1785 година — и добави печално: — Вече съм забравил някои.
— Дванадесет за две години? — Атвуд бе изумен.
— Какво толкова трудно има тук? Ако музиката е в самия теб, тя непременно ще се излее навън.
— Но все пак е много за толкова кратко време!
— Количеството няма значение, Атвуд. Никой не се интересува колко концерта си написал — дванадесет или един. От тебе се иска само това: да пишеш музика по вкуса на публиката.
— И въпреки твърдението ви всеки ваш концерт е по-хубав от предходния!
— Всичките си чеда обичам еднакво — изрече с упрек Волфганг.
— Без съмнение, маестро! — възкликна Сторас. — Но всеки път, когато си помисля за до-минорния концерт, казвам си: в сравнение с вас аз съм обикновен дилетант.
— Вие сте оперен композитор, при това добър.
— Може и да съм добър, но не съм Моцарт.
— Мислите ли, че е толкова голямо щастие да бъдеш Моцарт?
За миг настъпи неловко мълчание. Волфганг отиде до високия двоен прозорец на гостната, който гледаше към улицата. Колко радостни надежди лелееше в душата си, когато се преместваше в тази квартира! Но той презираше всяко чувство на самосъжаление — особено когато го изявяваше сам. А и към гостите е несправедливо. Извърна се и пряко сила се усмихна, но Ан забеляза бледността му и опечалените очи.
— Трябва да дойдете в Лондон, там истински ще ви оценят — рече тя.
— И носете със себе си квартетите, посветени на Хайдн — добави Сторас. — В Англия Хайдн е много известен.
— Опитах се да ги пласирам тук на свободна продажба или с абонамент, но и в едното, и в другото не сполучих — каза Волфганг. — Това не е лека музика, те са доста необичайни.
— Квартетите са твърде добри за виенската публика — с внезапен порив заяви Ан. — Трябва ви сериозен импресарио, маестро; човек, който да се грижи за работите ви.
Констанце стана, за да покаже на гостите, че е време да си ходят. Вече не й се искаше да замине за Англия. Сторас каза: репутацията на Моцарт в Англия е равна с тази на Пърсел и Хендел, но в миг я обзе отчаяние. Там тя няма да може да съперничи на Ан. И съвсем не защото примадоната е голяма хубавица; пък и сопраното й, макар да е приятно, съвсем не е нещо изключително; не, въпросът е в друго — Ан е много музикална и в областта на музиката тя и Волфганг ще намерят винаги много общи неща. Ан ще пее ариите, написани от него, а това винаги му действува привличащо. Пък и английски тя, Констанце, няма да научи, докато Волфганг вече свободно владее този език.
Ан долови опасенията на Констанце и това й беше забавно. Всъщност жената на Волфганг е една обикновена домакиня. Но той очевидно изпитва към нея силно физическо влечение; как иначе може да се обясни такава вярност. Не, изглежда съществуват и други причини, реши по-сетне тя. Волфганг има твърде фина природа, за да обича една жена само заради физическата връзка. Трябва да се действува предпазливо. В Лондон Ан ще пее негови творби и тогава много неща могат да се променят.
Погледите на двете жени се срещнаха за миг, без да изразят нещо, а Волфганг стоеше вкаменен, потънал в своите мисли.
Като прочете писмото на сина, в което го молеха да се грижи за Карл Томас през времето, когато Волфганг и Констанце ще бъдат с английските си приятели в Лондон, Леополд разбра: зад това се крие нещо по-голямо от жаждата за нови впечатления. Тонът на писмото беше развълнуван, в него прозираше страстно желание на всяка цена да се извърши тази неразумна постъпка. До Леополд стигнаха слухове за романа на сина му с изпълнителката на ролята на Сузана — толкова време са били заедно на репетициите, че това можеше да се очаква. Леополд написа отговор, обмисляйки грижливо всяка дума — така обмисляше той всеки звук, когато пишеше музика, — но като изпрати писмото, се побоя: няма ли с това да развали окончателно отношенията със сина, и реши да сподели своите съмнения с дъщеря си.
„Волфганг ме моли да поема грижата за детето му — иска тази пролет да направи пътешествие из Германия и после да продължи за Англия, където безспорно има намерение да се пресели. Приятелите на Волфганг са англичани, които се завръщат у дома си; те са го убедили, че в Англия ще преуспее материално, като дава абонаментни концерти и получи поръчка за опера. Най-много се стреми към това госпожа Сторас — несъмнено тя е измислила целия този план и е разпалила апетита му.
Научил, че малкият Леополд живее при мен, Волфганг вероятно си е помислил, че ще ми стигнат силите и за още един внук. Но той забравя: ако здравето ми се влоши, което не е изключено, ти си наблизо, а Англия е на месеци път оттук. Ето защо му отказах и с това постъпих като приятел и баща.
Брат ти и жена му, изглежда, си мислят, че ще се хвана на въдицата — те да си пътуват спокойно, докато аз кръстосвах навремето цяла Европа с две малки деца. Ами ако внезапно умрат или останат завинаги в Англия, нали тогава детето им ще легне на моите ръце! Вярно, той ми предлага да плати за гледането на сина, ако трябва, да взема и прислужница за негова сметка, но откъде да зная, че ще си изпълни обещанието? Научих, че абонаментните му концерти не вървят, каква е гаранцията тогава, че наистина ще получа тези пари? Макар «Фигаро» да е чудесна опера, в която Волфганг е надминал себе си, няма никаква надежда, че англичаните ще се окажат по-просветени от виенчани, които предпочитат Салиери и монотонните мотивчета на Солер, защото могат да си ги свирукат.
Затова му писах истински бащинско писмо, казах, че като пристигне в Англия през лятото, мъртвия сезон, нищо няма да припечели; за да се покрият разходите за такова пътуване, ще са нужни две хиляди гулдена, а той сега, разбира се, ги няма. И му дадох твърд и разумен съвет: да съсредоточи усилията си в страна като Австрия, където поне говори на родния си език и където е достатъчно известен.“
Ала макар в писмото си Леополд да се изказа с пълна категоричност, съмненията продължаваха да терзаят душата му. Много нощи прекара той без сън, а ако заспеше, мъчеха го кошмари. Често му се явяваше Ана Мария — ту го викаше някъде, ту за нещо го упрекваше. Като се събудеше, Леополд опитваше да се убеди, че е постъпил правилно, отказвайки на сина си: нали той единствен от цялото семейство знаеше как се уреждат гастролните пътувания. Ако синът му се провали в Англия, няма къде да се оттегля после. Леополд мислеше и за книгата, която не успя да напише, за дневника, който заряза, за писмата, пръснати из цяла Европа. Сега вече е късно да се поправи нещо в съдбата на сина. Имаше дни, когато Леополд се чувствуваше така отпаднал — просто не можеше да се движи. Но той е горд, няма да довери на децата си, че смъртта му е вече близо. Интересно, ще се срещнат ли те някога с Ана Мария? Къде е онова време, когато Моцартови бяха единно семейство? Нищо, децата му поне знаят какво е майчинска и бащинска любов, утешаваше се Леополд.
Волфганг прибираше багажа си, готвейки се да замине за Англия, когато дойде отговорът на татко. За пръв път в живота си той не намери сили да прости на баща си такова равнодушие. Изпита страшна болка и разочарование. Той знаеше — ако не замине за Англия сега, никога няма да се реши отново. Но да остави Карл Томас при госпожа Вебер е неразумно, отсъствието им ще трае дълго. Навярно баща му е прав. И
