Да Понте не споделяше мнението на Волфганг, според което текстът на операта на Солер и нейната партитура бяха банални и посредствени. Простичкият разказ за това как един испански инфант се влюбил в хубава селска девойка и спечелил любовта й, се ползуваше с такъв успех, че сега да Понте можеше да си избира композитор по свой вкус; дори Салиери отново желаеше да работи с него. Либретото на „Рядка вещ“ бе написал да Понте, а Моцарт се убеди, че либретистът понякога играе по-важна роля от композитора.
79
През тези дни за Волфганг бе трудно да бъде жизнерадостен, както обикновено — синът му, родил се през октомври, почина на четири седмици от задушаване.
В студеното, сиво ноемврийско утро, на другия ден след погребението на Йохан Леополд, Волфганг лежеше в кревата и мислеше за умрелите си деца: какво би излязло от тях, ако не бяха починали още като бебета. Не бе мигнал почти цялата нощ — болните бъбреци отново се обадиха, но лечението му причиняваше не по-малки мъки, отколкото самата болест. Всеки път, като тичаше долу до клозета, цял измръзваше, връщаше се в кревата схванат и дълго лежеше, без да заспи, мислейки със страх, че може и ръцете му да заболеят.
Когато Констанце се събуди, той предложи да й приготви закуската. Трябвало да си полежи, рече й той, последните шест седмици били толкова мъчителни за нея, че й е необходима почивка.
Но Констанце се надигна от леглото — тя спеше облечена, само сваляше пантофките: щом в спалнята престанеха да поддържат огъня на печката, стаята веднага изстиваше. А при това Волфганг, страхувайки се от въглеродния окис, вечно държеше прозореца отворен.
— Как мога да спя — печално рече Констанце, — когато Йохан Леополд лежи в гроба!
— От трите ни деца погребахме две! Каква е тази несправедливост!
— Това е съдба! — И тя заплака.
Той се опита да утеши жена си:
— Ще си имаме друго дете, след него още едно и така нататък…
— И всички ще умрат като тези. Не ни трябват повече деца. — Обаче забеляза унинието, изписано на лицето му, и добави: — Поне за известно време. Докато не сме в състояние да се грижим по-добре за тях.
Волфганг се загледа през прозореца към Блутгасе: само неколкостотин метра и уличката ще го отведе при Дома на ордена, където навремето го изритаха по стълбите; успехът на „Фигаро“, надяваше се той, навеки ще изличи това от паметта му. Но, уви, сега не му възлагат вече поръчки за опери, а абонаментът за концертите му се преустанови. Последните два концерта минаха при наполовина празна зала и Волфганг загуби много пари. Ето защо написа само два концерта за пиано — интересът към изпълнението му силно намаля. Констанце дали се досеща, че в най-скоро време ще се наложи да напуснат тази квартира — наемът вече не е по силите им. И за да избяга от мрачните си мисли, Волфганг реши да потърси утеха в любовта. Запали печката и побърза към леглото. Но Констанце уплашено се отстрани.
— Не, не бива. Не искам повече деца. Особено сега.
На закуска той поведе разговор по друг въпрос, който го вълнуваше:
— Щанци, много ми се иска да поканиш Кели, Атвуд и Сторасови някоя вечер у дома.
— Защо сам не ги поканиш? Познаваш ги по-отблизо, отколкото аз.
— Най-добре е, когато поканата идва от самата домакиня.
— Заради Ан Сторас? Мислиш, че слуховете ще престанат?
— Причини за слухове няма. Просто искам да се сприятелите.
— Понеже двете с нея те делим, затова ли? — ядно изрече Констанце.
— Не, защото ни канят да отидем в Англия заедно с тях.
— И мене ли? — недоверчиво попита тя.
— Разбира се, Щанци. Нима бих заминал без теб? — Сините му очи заискриха, бузите порозовяха от вълнение, а пръстите барабаняха по кухненската маса, сякаш седеше на пианото. Волфганг грабна Констанце и се завъртя с нея из гостната, а в движенията му имаше толкова нежност и любов, че тя отстъпи, позволи му да я отведе до масата и написа поканите.
Констанце се облече като за бал, а Ан носеше най-обикновена рокля. Констанце очакваше примадоната да се държи с нея враждебно, но Ан с искрена топлота благодари на стопанката за любезната покана. Те и преди се бяха виждали, ала това бяха краткотрайни срещи и едва днес се състоя същинското им запознаване. Констанце познаваше по-добре брата на Ан — Стийвън Сторас; двамата с Томас Атвуд редовно посещаваха дома на Волфганг — той им преподаваше композиция. А с Майкъл Кели Волфганг обичаше да играе билярд, постоянно го биеше и Майкъл непрекъснато хвалеше майсторството на противника си. Констанце бе пленена от изисканата сдържаност на Ан. В своята ненужно официална рокля, с тесния си, деколтиран корсаж Констанце се чувствуваше неловко; но това харесваше на Волфганг. Той с нескрито възхищение огледа спретнатата й, дребна фигура, докато отиваха към масата, на която прислужницата сервираше вечерята.
По-късно започна неизбежната игра на билярд — състезаваха се Волфганг и Кели и играта завърши с неизбежната победа на Волфганг. Тогава Кели, пожелал също да покаже какво може, взе да имитира да Понте. И правеше това много изкусно: колкото по-силен беше стремежът на поета да се държи изискано, толкова по-комично впечатление създаваше.
Изведнъж Атвуд, който за разлика от Кели беше настроен много сериозно, попита:
— Маестро, помислихте ли за гостуването в Англия?
— Мислих, и то доста, Атвуд. Надявам се, ще успеете да склоните Констанце.
— Госпожо Моцарт, маестрото ще пожъне в Лондон огромен успех — каза Атвуд.
„Също както във Виена“ — помисли си с горчивина Констанце, но не посмя да го изрече гласно — Волфганг ще се обиди.
— На драго сърце ще замина с него, където пожелае — отвърна тя.
— Ако двамата с Волфганг заминете с нас, много ще се радваме — рече Атвуд. — Присъствието ви ще придаде тежест на малката ни група.
Всички са още тъй млади, размишляваше Констанце. Атвуд и Ан Сторас са само на по двадесет и една години, Стийвън Сторас току-що е навършил двадесет и три, Кели е на двадесет и пет. Те не могат да разберат опасенията й. И макар самата тя да беше също на двадесет и пет, чувствуваше се много по- възрастна от тях.
— Откъде ще минете?
— През Залцбург — каза Сторас, — това ще достави и на двама ви удоволствие.
Волфганг радостно се усмихна, а Констанце трепна и нищо не рече.
— Оттам ще продължим за Мюнхен и Манхайм, където маестрото е толкова известен.
Волфганг кимна: планът му харесваше все повече и повече.
— С престой в Париж. Писах на Льогро, че е възможно да тръгнете с нас, и той веднага отговори, като изтъкна, че с радост ще уреди в Париж един концерт.
— След като така зле се е отнесъл с мъжа ми! — възкликна Констанце. — Волфганг, нима ще му се довериш?
— Аз не му се доверявам. Но не виждам и защо трябва да го мразя.
— Ще завършим пътешествието си в Лондон — продължи Сторас, — където досега с много топлота си спомнят за вашите гастроли, маестро, и където непременно ще спечелите симпатиите на публиката.
— Лондончани ще бъдат във възторг от вашата музика, маестро — рече Ан, — както всички ние.
— Виждаш ли, Щанци, какво чудесно предложение.
Не й се искаше да се покаже тесногръда, но някой все пак трябва да прояви практичност.
— А какво ще правим с Карл Томас? Да го вземем с нас на такъв дълъг път е неразумно.
— За него може да се погрижи татко.
— Ти помоли ли го вече?
— Не, но татко гледа сина на Нанерл. Защо да не гледа през това време и нашето дете?
Констанце не споделяше оптимизма му, обаче гостите се държаха така, сякаш въпросът вече е решен, и обсъждаха какви произведения Волфганг трябва да вземе със себе си.
