— Ако се съгласите да присъствувате, ще дадем за вас специално представление.
— Ще бъде чест за мен.
— Какво говорите, маестро, вие ще ни окажете чест! И ако ви хареса нашата постановка и се съгласите да дирижирате едно по-сетнешно представление, ще ни доставите огромна радост.
Волфганг не успя да отвърне на тази любезност, защото в този миг Даниел Брейха, един от видните чешки писатели, а също така актьор и лекар, му връчи стихове, посветени на господин Моцарт, създал необикновената опера „Сватбата на Фигаро“.
Където и да се появеше Волфганг, навсякъде говореха само за „Фигаро“. Нищо друго не изпълняваха, не пееха, не си свиркаха и не тананикаха освен мотиви от неговата опера. Научи, че „Фигаро“ е вървяла в Прага непрекъснато през целия зимен сезон и е спасила Националния театър от банкрут. Музиката на „Фигаро“ се използуваше в различни музикални форми — варианти за пиано и духови инструменти, предназначени за градинско изпълнение, цигулкови квинтети за салонно изпълнение, като немски танци, валсове, кадрили и контраданси. Мелодиите на „Фигаро“ звучаха по улиците и в градските паркове. Волфганг седеше в градината на една пивница и пиеше бира, а до входа й сляп арфист подрънкваше на инструмента си „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ с надеждата да изкара някой крайцер.
Когато Волфганг подаде на скитника арфист един гулден, казаха му:
— Защо толкова пари? Беднякът няма да оцени щедростта ви.
Но Волфганг само се усмихна горчиво на себе си, защото знаеше колко е тежко, когато оценяват труда ти твърде ниско. Всеобщото възхищение от „Фигаро“ засега не му бе донесло нито един крайцер.
Положението малко се поправи, когато го замолиха да даде концерт в театъра. По молба на публиката програмата беше съставена само от творби на Моцарт и театърът бе препълнен. Концертът започна с новата му симфония в ре-мажор; оркестърът я свиреше с рядко благоговение, изпълняваната музика сякаш живееше, дишаше. Този подарък за Прага докрай плени сърцата на музикантите.
Във втората част Моцарт изпълни на пиано три фантазии: първите две публиката изслуша с възторжено мълчание, боейки се да ръкопляска, сякаш аплодисментите щяха да осквернят този неповторим миг. Като завърши третата фантазия, Волфганг половин час импровизира: Силата на изпълнението придаваше на музиката още по-голяма внушителност.
Възторгът на публиката нямаше предел. Волфганг отдавна се беше оттеглил в определената за него гримьорна, а в залата още бушуваха овации и се чуваха викове „бис“! Накрая, когато уредникът на концерта, Бондини, му каза, че никой не ще напусне залата, докато маестрото не изпълни нещо от „Фигаро“, Волфганг отново излезе на сцената.
Ликуващ, той махна с ръка на жена си и започна да импровизира на лирична тема — любовта към Констанце, — но спря. В залата цареше мъртва тишина. Изведнъж някакъв глас откъм галерията извика:
— От „Фигаро“!
Волфганг изсвири мелодията на арията „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ и много вариации на същата тема. Цялата зала стана на крака и при всяка пауза публиката почваше да вика: „От «Фигаро»!“ Волфганг изпълни най-малко десет вариации на прочутата ария и едва тогава можа да напусне сцената.
Присъствието на Волфганг на оперното представление бе посрещнато от пражани също тъй възторжено, а когато след няколко дни той сам дирижира операта, наградиха го с бурни овации. Бондини, който го покани на вечеря след представлението, каза:
— Маестро, никога не ще забравим този ден! Благодарение на вас чухме нещо изключително.
— Благодаря ви. — „Пражките певци не са толкова добри, колкото виенските“ — помисли си той; съставът на Бондини в много отношения отстъпва на виенския. Но възторженото отношение на чехите към операта му в значителна степен изкупваше недостатъците.
— И искам да ви връча петстотин гулдена, маестро. За вашия концерт.
Волфганг бе научил, че приходът от концерта възлиза на две хиляди гулдена.
— Биха могли да бъдат и повече, маестро, но след като заплатихме на оркестъра, на служителите, нали знаете…
— Разбира се. — Волфганг взе парите и се приготви да си тръгне.
— Вашата симфония не е просто подарък. Тя е забележително постижение на изкуството.
Волфганг се разколеба. Навярно Бондини разбира нещо от музика, а не търси само личната си изгода.
— Маестро, известно ли ви е, че идната година на нашия театър ще потрябва нова опера?
— Още една „Сватба на Фигаро“ ли?
— Не. Друга „Сватба на Фигаро“ не може да има. Но като решихме да се заловим с постановката на вашата опера, още тогава се обърнахме към Йозеф Хайдн с молба да напише за нас опера.
— Той е голям композитор. Най-големият на света.
— Хайдн твърди същото за вас.
— Не е прав. Никой не може така да трогва сърцето с музиката си, да те кара да ликуваш, да разтърсва душата, както Хайдн. Ако се съгласи да напише за вас опера, това ще бъде прекрасно!
— Но ето какво ни отговори той. — И Бондини предаде на Волфганг писмото на Хайдн.
„Молите ме да ви изпратя една опера буфа. Много съм поласкан, че ви интересуват вокалните ми произведения, но ако операта е нужна за вашия театър в Прага, едва ли ще мога да ви бъда полезен, тъй като всичките ми опери са пригодени за изпълнителите на принц Естерхази. А да напиша нова опера специално за вашия театър би било за мен и трудно, и рисковано, защото едва ли ще мога да се меря с великия Моцарт.
Ако беше по силите ми да убедя всеки любител на музиката, особено знатните хора, каква дълбочина и музикална проникновеност притежават несравнимите творби на Моцарт, какви възвишени емоции пораждат те в душата ми, как дълбоко ги разбирам и чувствувам, всички народи биха спорили кой от тях да притежава такова съкровище. Прага само ще спечели, ако успее да задържи този изумителен човек и да го възнагради щедро, както той надари всички нас. В противен случай съдбата на гения ще бъде печална и едва ли ще вдъхнови потомците за по-нататъшни усилия — в това, уви, се крие причината защо тъй често бива сломен духът на не една многообещаваща и устремена личност. Дълбоко ме възмущава фактът, че неповторимият Моцарт, чиято «Сватба на Фигаро» е най-великата от съществуващите опери, досега не е назначен на работа в никой кралски или императорски двор. Извинете, ако с това се отклонявам от темата, но аз твърде много обичам този човек.“
Трогнат дълбоко, Волфганг рече:
— Благодарен съм на съдбата, задето имам такъв приятел.
— Напълно съм съгласен с господин Хайдн. И следващата опера трябва да получим от вас.
— За да я поставите в Прага?
— За сто дуката. Нали във Виена получихте толкова?
Волфганг кимна.
— Значи, ще чакаме от вас новата опера за наесен. Същата сума ще платим и на либретиста, когото сам изберете. Имате ли предвид някакъв сюжет?
— Не. Но ще намеря.
Завърнал се във Виена след месец, прекаран в Прага, Волфганг не се съмняваше, че ще успее да намери сюжет за опера, който би допаднал както на него така и на пражани, чийто възторжен прием надмина всичко, което бе преживявал досега.
Констанце, щастлива в чешкия град също както Волфганг, не възрази, задето мъжът й бърза да се върне във Виена, за да се сбогува с приятелите си англичани, които напуснаха столицата на Австрия в края на
