Няколко дни след преместването от татко дойде по-бодра вест: по почерка Волфганг откри, че е писала Нанерл. Татко се интересуваше от всичко около новата опера за Прага: какъв сюжет е избрал, ще пише ли либретото да Понте и за кога е насрочена премиерата.
Волфганг не знаеше какво да отговори: двамата с да Понте още не бяха се спрели на подходящ сюжет, затова той писа на татко, че търси трагедиен сюжет, и отново запита не трябва ли да отиде в Залцбург.
Мина седмица, отговор нямаше, а после Нанерл съобщи, че татко е в същото положение и Волфганг няма защо да идва.
В собственото си тяло Леополд се чувствуваше като в окови. Дъщеря му често повтаряше: „Ти ще живееш още дълго-дълго, татко“, но на него не му се живееше повече. Терзан от непоносими болки, той не изпитваше никакво желание да продължава това съществуване превърнало се в безкрайно мъчение. Забравяше се само насън, ала и сънят му беше неспокоен, будеше се често.
А после започна да бълнува, улавяше се как казва на Волфганг: „Аз съм човек разумен и винаги съм се опитвал да ти внуша, че бедността лишава човек от свобода; не обичам чак толкова парите, но без тях сме безпомощни.“ Те стояха един до друг и Леополд съвсем не можеше да разбере къде се намира, такова нещо не му се беше случвало. Ала те и двамата — старият и младият — се гледаха в очите и една и съща любов грееше в погледите им. Чист младежки глас пееше серенада, нежните й звуци се устремяваха нагоре. — Хубава песен — рече старият. — То е онова, на което ти ме научи — отвърна младият.
Една огромна сълза непрестанно растеше и почна да ги разделя все по-далеч; Леополд почувствува, че се държи неразумно, а това съвсем не беше в натурата му. И тогава той видя Ана Мария. Различаваше я съвсем ясно. Не, не е възможно. Нали е мъртва? Направи крачка към нея и тя изчезна. Но най-много Леополд се огорчи от това, че не чу гласа й. Не чу ни звук. Цареше мъртва тишина.
На 29 май 1787 година приятелят на Нанерл Франц д’Иполд съобщи на Волфганг, че баща му е починал предишния ден и погребението ще се състои на 30 май в гробището „Свети Себастиан“.
Потресен от скръб и не можейки да повярва на тази страшна вест, Волфганг чакаше писмо от сестра си. Невъзможно беше да пристигне навреме в Залцбург за погребението. Борбата за съществуване ставаше все по-трудна, парите намаляваха и силите на Моцарт се топяха със застрашителна бързина.
Погребаха Леополд в това гробище, защото мъжът на Нанерл реши, че така ще е най-разумно. Татко, въпреки своята предвидливост, не се бе погрижил да се сдобие с гроб в любимото си гробище „Свети Петър“ и Берхтолд Зоненбург изтъкна: „Свети Себастиан“ не е така натъпкано, както „Свети Петър“ и в същото време прахът на татко ще почива в добра компания. Волф Дитрих, най-прочутият от всички залцбургски архиепископи, бе погребан там, както и големият лекар Парацелз. Нанерл, сломена от скръб, не можеше да спори с мъжа си и остави всичко на неговите грижи.
Но и Нанерл, както баща си, беше тънък наблюдател. Пътуваше в каретата, която следваше по Линцергасе катафалката, и с горчивина отбеляза колко малко хора присъствуват на погребението. Почти всички таткови приятели или бяха умрели, или бяха твърде стари и немощни, за да дойдат; изключение правеха само Шахтнер, Булингер и Михаел Хайдн. От двора на Колоредо никой не сметна за нужно да почете паметта на баща й, което много обиди Нанерл. „Татко умря в забвение — мислеше си тя, — а нали той донесе прослава на Залцбург.“
Църквата „Свети Себастиан“ бе съвсем мъничка, в нея имаше само четиринадесет скамейки, и когато Нанерл коленичи да се помоли за спасението на татковата душа, изпита горчивина, че Волфганг не е до нея. Трябва да се поуспокои, преди да пише на брат си, но защо той не е тук сега, татко толкова го обичаше!
Гроба ограждаше пътечка от червен мрамор — същия, който добиваха в Унтерсберг. Прав е бил Берхтолд, гробището се оказа доста глухо. Освен тяхната траурна процесия тук нямаше други хора и тишината се нарушаваше само от стъпките им по пясъчната пътека и от песента на птиците — татко много обичаше да ги слуша. Ако птицата не пее, смяташе той, това е неестествено. „Един от най-големите учители по музика, които светът познава, е погребан тук; ще стане ли известно това някога на хората“ — мислеше си с тъга Нанерл.
Тя писа на брат си, че баща им почива в гробището „Свети Себастиан“, до самия вход, в случай че реши да отиде на гроба. Но нито дума не спомена за обстоятелството, което й се стори ирония на съдбата: гробът на татко беше близо до Линцергасе — по тази улица те навремето потегляха от Залцбург за триумфалните си пътешествия из Европа. „Погребението беше твърде скромно за един човек, достигнал такива висоти в музиката“ — писа тя и добави: „Последните три дни татко постоянно си спомняше мама и до смъртта си не можа да се примири с нейната загуба.“
От писмото на Нанерл Волфганг разбра: сестра му очаква той скоро да посети гроба на баща си. Само че защо е необходимо това?
Все пак веднъж Моцарт отиде на едно гробище. Какво значение, че това не е „Свети Себастиан“, нали и тук имаше гробове? Като видя на един надгробен камък името „Леополд“, той спря, загледа се, помоли се, после обиколи могилката на гроба. Чувствуваше, че никога не ще успее да замине за Залцбург, колкото и да желаеше да посети татковия гроб, и на тръгване отново се извърна към гроба на неизвестния за него Леополд. Сълзите му попречиха да разчете презимето на покойника, но не се и опита — нямаше смисъл. Волфганг плачеше и шепнеше: „Сбогом, татко!“
„За да покажеш колко си обичал някого, не е нужно да ходиш там, където е погребан“ — мислеше Волфганг по пътя за вкъщи. Но сега той разбираше какви чувства са вълнували татко, неуспял да види далечния гроб на жена си.
След седмица, когато умря любимият му скорец, Волфганг погреба птичката в градината на новия си дом в предградието на Виена Ландщрасе. Той направи на своя питомец тържествено погребение; тези от присъствуващите на церемонията приятели, които можеха да пеят, изпълниха реквием, написан от Волфганг специално за случая. А на малкия камък, положен на гроба на скореца, той написа: „Тук почива моето любимо глупаче — скорецът. То така чудесно пееше, в него имаше толкова живот, а сега спи вечния си сън, както много други.“
82
Мрачното настроение, предизвикано от кончината на любимия баща, съмненията, невъзможността да работи с пълна сила, тревогата поради дълговете — всичко това се забрави в миг, когато стана известно, че Констанце отново е бременна. Буйна радост обзе Волфганг и с всичката пламенност на бодрата си натура той видя в това добро предзнаменование. И тъй като да Понте не му се обади през следващите няколко дни, а той не можеше да чака повече, реши сам да потърси либретиста. Бяха минали само няколко седмици от татковата смърт; озовал се в разкошната квартира на да Понте на Кломаркт, редом с дома, където бе живял бившият придворен поет Метастазио, и близо до Хофбург, Волфганг се смути — не беше помолил слугата да извести за пристигането му.
Макар че дойде посред бял ден и на бюрото на либретиста се виждаха мастило, пера и три купчини ръкописи, редом с тях имаше бутилки с ликьори и бонбони, а стопанинът седеше по халат на кушетката си, взел на колене една млада хубавица. Да Понте я беше прегърнал през кръста, корсажът на хубавицата бе наполовина разкопчан и поетът имаше най-блажен вид. Девойката, около осемнадесетгодишна, скочи при появата на Волфганг, пламна и гневно се втренчи в него.
Самият да Понте обаче никак не се смути — напротив, той сякаш се гордееше със завоеванието си. И каза:
— Диана, ще се видим по-късно. — И й даде знак да си върви. Тя си тръгна, но на излизане хвърли на Волфганг сърдит поглед.
— Моля да ме извините… — поде Волфганг, но да Понте го прекъсна:
Нищо, тя ще дойде пак, има още толкова време днес. Какво обичате, Волфганг?
— Вие я нарекохте Диана, но тя е австрийка, нали?
— Това е името на героинята от либретото, което пиша за Солер. То й харесва, звучи й по-поетично от Гретел.
